Месец: януари 2021

            Имах аз един приятел от Троян – Минко Сапунджийски, голям поклонник на женските уши. Умираше си да разглежда ушите на жените и да вниква в техните форми, цвят, големина и значение.
            Сапунджийски обаче беше чист пред съвестта си и пред собствената си жена. Признал си беше греховете по тънката линия и я беше помолил само за едно:
            –Гледай като умра, – казал той на жена си, – любовниците ми да не те избутат от първа линия след ковчега. Върви след мене първо ти, а после нека се точат всички мои останали радости.
            Същият този Минко по едно време се беше влюбил в жената Камелия.
            – Такива кръгли ушлета не съм виждал по земята! – Разказваше той. – И малки, ще ги глътна, без да разбера. Малките женски уши – продължаваше троянският любовник, – са и розички, и охлюви едновременно. Хем цъфтят, хем не знаеш какво мислят. Целувам я аз по устата, а акълът ми все в малките ѝ розови уши. После се премествам по гушата, стигам и до по-съществени места. Езикът ми се върти около двете зърна, а сякаш усещам вкуса на малки хлебчета или на градина. И ми се струва, че тези малки уши чуват как ми бие кръвта. Тогава ушлетата на Камелия от розови стават алени. И най-важното е, че докато правим любов, краката ѝ треперят, тресат се, сякаш е пуснат ток по тях. Малките женски уши са голяма работа, думи нямам – отнасят те целия.
            – Откъде я намери тая Камелия? – Преглъщам аз.
            – От Калейца, от Калейца е жената, работи в ателие за керамика.
            Веднъж Минко беше ходил в Габрово по кметски работи и там срещнал едни уши на рис. Така се изрази – тази имаше уши на рис.
            – Жената с уши на рис е зверче! – И приятелят ми свиваше пръстите на ръцете си, сякаш искаше да одере някого, и тракваше със зъби. – Няма никакво разстояние между лицето и ушите. Прилепнали са изцяло, нещо като сраснали. Не знаеш жена ли е, зверче ли е.
            – Виждал съм и аз такива. – Съобщавам.
            – Виждал си, ама не си. Такива уши много обичат гората.
            – Това за гората откъде?
            – Оттам, че докато се чудехме къде да се скрием, габровската риска ми рече: Заведи ме в гора, да се навикам. Много обичам да викам, а в Габрово всичко се чува.
            – И отидохте ли?
            – Отидохме и още как. И моята риска викаше така, че събудихме и звяр, и природа.
            Името на риската Минко скри съвсем кавалерски, тъй като не било никакъв проблем то да бъде открито в списъка с личния състав на Габровското кметство и жената да бъде изложена.
            – По-сладки уши не съм и сънувал! – И приятелят ми с необичайните вкусове за жени ми разказа, че срещнал любовта на живота си, била от Силистра. – Нито малки, нито средни, по-скоро – големи. И с много сочно излъчване. А обеците – дълги и тъмни. Като ги докоснеш с длан, и се опарваш. Опарваш се от хлад. И ги чух – чух ги да ми казват, че ме обичат.
            – Ушите не говорят! – възразих.
            – Не говорят, ако не са с обеци, а на тези обеците звъняха и падаха една по една, победени от любовта.
            Носи се слух, че после въпросният мой приятел, въпреки служебните си ангажименти и обществено положение на кметски служител в Троян, написал разказ за случая в Силистра. Предал историята достоверно и с подробности. Героинята кръстил Сирена Иванова. После направил така, че това писание станало достояние на много хора – едни добри, други не чак толкова, а трети – направо диви животинчета.
            Един ден видях Минко жълт, та жълт, с превързана глава. Превръзката минаваше и през лявото му ухо.
            – Къде си си счупил главата? – Попитах.
            – Не е главата, ухото е.
            – Браво! И как стана?
            – Стана в Габрово.
            – Значи риската?
            – Да, същата хубавица. Отхапа ми парче от ухото, ревнивото му животно с животно.
            – Пак ли бяхте в гората?
            – Пак, ама аз останах с отхапано ухо.
            И Минко Сапунджийски направи такава физиономия от болка, че аз я чух. Чух болката му с двете си мъжки уши.

            Връщам се аз веднъж от София и баща ми ме посреща с космическа новина:
            – Николайчо, да знаеш, ние вече с майка ти не гледаме прасе, а луна.
            Баща ми е фантазна натура, с него и да слушаме как летят самодиви край Гложене сме ходили, ама това, дето го казва, ме удря в главата.
            – Каква луна бе, човек? Прасето ви е екстра, сигурно гони стотака.
            – Казвам ти, гледаме луна в кочека! – И баща ми почва да ми обяснява. – Събудя се по нощите, а майка ти я няма на другия креват. Чакам, чакам да дойде, и се дигна да я търся. И знаеш ли къде я намирам? – При прасето. Седи и го гледа. А то едно бяло, валчесто, сякаш месечината е слязла тук долу.
            Истина е, че в село си гледат прасетата във въздуха и по дърветата. Нямат дворове хората, едва могат да се обърнат в тях от теснотия и затова правят кочеци по дърветата. Ама чак вместо прасета да хранят луна – това го чувах за пръв път.
            Баща ми не пие ракия изобщо. Не лизва грам, дето се вика, но аз го поднасям:
            – Да не си ударил малко за отскок? Какви ги приказваш?
            – Майка ти не е добре, това ти приказвам. Дето я намирам по нощите при прасето, никак не е добре.
            – Пие ли си хапчетата? – питам.
            – Казва, че ги пие, ама може и да ги хвърля.
            Майка ми пие хапчета цял живот. Едни бели такива и обли като малки луни. Като ги пие, всичко е наред, забрави ли ги – и отлита.
            Отивам аз при майка и я насвивам:
            – Какви ги правиш? Изкарала си акъла на татко. Не спиш и седиш при прасето, докато се съмне…
            – Чак пък докато се съмне… – оправдава се тя. – Прасето да не е слънце?
            –Не е слънце, но татко казва, че гледате луна, схващаш ли?
            – Така ли се изрази старецът? – И лунната ми майчица се усмихва с оная усмивка, с която е огрявала живота ми и глупостите ми, и всичко.
            – Така се изрази. И какво?
            – Прав е, гледаме луна. Знаеш ли ти колко сланина дава луната? Такава сланина дава, дето ти се топи в устата. Поне за сланина няма да се стискаме.
            – Дрънкаш глупости! – Завръщам я аз. – Кажи ми обаче ти лекарствата пиеш ли си ги?
            – Пия ги, абсолютно ги пия, не мърдам без тях.
            – Тогава къде щъкаш по малките часове?
            – Аз лекарствата си ги пия, Кольо, ама нощите, нощите много дълги. И да не паля лампата, отивам при прасето – да ми свети. Като луна е станало.
            Какво да ѝ кажа? Нощите напоследък наистина станаха много дълги – по-дълги отколкото е пътят от село до София.
             – И сега какво по-нататък?
            – Нищо. Ти ако искаш, ела нощес с мене да погледаме луната.
            И аз отидох.
            Ако се беше събудил баща ми, щеше да ни завари двамата.

            Никога не съм си мислел, че пиша на кирилица. Убийте ме заради липса на патриотизъм при писане на букви, но не съм си мислел на каква азбука пиша. Още по-малко пък съм обичал самите очертания на буквите. Не съм се прехласвал пред изображенията им нито за секунда.
            Това е истината. Нещо повече – много бързо ме заболяваше ръката, пишейки по-дълго.
            В началото се опитвах да пиша красиво, стараех се там нещо, но не защото това ще ми е от полза, а защото ни караше началната учителка.
            Гледах в училище портретите на Кирил и Методий и зяпах повече дрехите им и шарките по тях, чудех се кой кой е – единият с бяла, а другият с черна брада, и изобщо не поглеждах свитъка с букви, изрисуван помежду тях. Знаех, че Солунските братя са ни дали азбуката, но някак си го приемах в реда на нещата.
            Щом Кирил и Методий, мислех си аз, са били толкова умни и добри, няма как да не ни дадат нещо хубаво, като азбука например.
            Ще ви кажа честно – най-щастлив и спокоен съм се чувствал, когато не знаех тази кирилица откъде идва и каква е точно, защо глагоголицата ту я има, ту я няма. Хубаво ми е било да пиша с буквите, с които пиша, а не да се оплитам в паяжината на историята, която винаги е политика.  Глаголицата е политика, кирилицата е политика, всяка дума е политика, сенките на думите – и те са политика. И колко щастлив съм бил, преди да го разбера.
            Най ми е било хубаво след първото ми глупаво стихотворение за самотни лодки в морето и любов. И знаете ли защо? – Защото още не можех да пиша и го продиктувах на един мой по-голям комшия. Кажете ми с какви букви съм му продиктувал това стихотворение – с кирилица, с главолица, с латиница или с милчевица.
            Ще ви призная, че първата, най-сладка азбука, която видях, беше милчевицата. Майка ми пишеше на нея. Като си изписваше двете имена – Марийка Милчева, майка ми наблягаше на фамилията си с двойно по-големи букви. Толкова обичаше баща ми, че рисуваше с буквите на малкото му име – Милчо. Това беше нейната азбука – милчевица.
            Баба ми пишеше едва, но пишеше на николица – дядо ми беше Никола. Прабаба ми – на нешовица.
            И така нататък – до дъното на азбуките и на имената.
            За колко много мои азбуки се сетих. А докато си припомнях тези работи, изобщо не си мислех на каква азбука ги отразявам – нищо такова не ми е идвало на ум.

            Цял живот съм бил абсолютно спокоен за здравето си. Какво може да му се случи на здравето ми, като по бащина линия роднините са пасли по Балкана овце и кози и с млякото им са векували? А по майчина линия на прадядо ми му поникнаха два млечни зъба, когато навърши сто и три години.
            Наистина съм сигурен, че съм препълнен със здравословни гени и светло бъдеще.
            Вярно, има някои подробности, които развалят пейзажа на здравето, но както се казва – на всеки се случва.
            Като бебе на двайсет дена съм се насукал с гной от гърдата на майка ми. Тя викала от болка, докато бозая, но толкова ме обичала, че забравяла за болната си гърда. Едва не съм умрял – станал съм син, та син, но ми се разминало.
            Когато станах на пет години, ме клъвна пепелянка. Не някоя голяма, ами пепелянче, както се изрази баба. Баба обаче толкова се уплаши да не умра, клъвнат от пепелянче, че каза:
            – Само да му премине на Николайчето, па ако ще и радиото да счупи.
            Радиото и аз бяхме еднакви ценности. Как да не оздравея?            На седем години си срязах крака с дебела бирена чаша. Не че съм пил бира – къпех се. Поливах се с топла вода и  опуснах чашата. Като погледнах към раната, и тя от дебелото стъкло ми се видя голяма колкото залез. Това сигурно е първата метафора, която ми е хрумнала. Голяма и страшна метафора, няма що.
            По-друго си е обаче, като знаеш колко е жилав джинсът ти – спокоен си някак.
            В осми клас получих безсъние – не спах около две години изобщо.       След което в десети клас се сдобих с язва на дванайсетопръстника. Бях много горд, че имам язва на дванайсетопръстника, не на стомаха, защото думата дванайсетопръстник ми изглеждаше къде-къде по-авторитетна от стомах.
            В казармата минах през стъклена врата и ми шиха лицето три пъти, докато го хареса майка ми. Първия път каза на доктора, че съм зашит като цървул, а втория път само цъка половин минута. Естет човек беше тя, а и като медицинска сестра се имаше с докторите и те не ѝ се сърдеха на вкуса.
            На двайсет и седем години получих фациалис. Един сутрин, като взех да си мия зъбите, щях да си извадя окото с четката. Изкривих се и не можех да говоря.
            И това бяха едни от най-умните месеци в живота ми.
            След това имаше затишие от около трийсет години – тогава наистина разбрах какво нещо е да си здрав. Толкова си здрав, че те няма никъде, освен в глупостите ти и понякога в любовта.
            На петдесет и седем ме споходи инсулт. Вярно, микро. Виждах двойно десетина дена, мислех, че е от кръвното. Мина ми. Колко ми е минало, не е ясно, но почнах пак да виждам единично.
            Дойде и господин инфарктът – солидна работа. До последно не знаеш нищо, а после, ако случайно знаеш нещо, то е режеща болка и страх, и бездна, и пропадане, и безразличие, и тишина. Голяма работа е господин инфарктът!
            Оперирах се и от херния – хората от една, аз от две.
            А преди два-три месеца ми лепнаха ракова диагноза. Засега излиза, че не е вярна. Но пък на хоризонта се задава впечатляваща коремна операция, която съвсем доказва теорията, че щом си от здрав род, можеш да си спокоен. В края на краищата животът е оптимистична диагноза, най-вече във философски смисъл..

На този свят обичам две неща –
снега и теб.
Снега – когато си прехвърча някъде встрани
красиво,
и теб – когато си прехвърчаш, както можеш,
но около мен.

Обичам и да ме затрупват две неща –
снегът –
докато търся откъде си минала,
и ти –
с красивия си шал, когато те намеря.

Снегът и ти сте две снежинки –
само толкова.
Но колко сняг е навалял върху живота ми
и как обичам този сняг –
така, че ми се плаче.

Миришеш ми на току-що изпрана
и изгладена момичешка престилка,
на ученичество
и шляене по улиците.
Миришеш ми и на земетресение,
с което пръстите ми се изкачваха
по двата твои хълма.

Миришеш ми на разсъбличане,
на хлад под мишниците,
на водовъртеж,
на фурна с хлебчета
и на изгубено съзнание.
Миришеш ми на целите ни
осемнадесет години.

Тогава аз бях някакво петле,
тогава ти бе някаква кокошчица.
Животът ни бе пълен
със зърна от слънце
и с кифли с мармалад,
с коланчето ти,
с джобното ми ножче
и с ужаса, че може и да не успеем
да залепим телата си
със сняг и лава.

А после ми миришеш на изчезване
и на пропадане,
на половин кутия от цигари,
изпушени една след друга,
и на завъртане на времето
в посока без значение.
Миришеш ми на целите ни глупави
сияещи сърца.

Тогава аз бях млад и можех да порасна.
Тогава ти бе млада и можеше да ме убиеш
с дългите си думи.
Тогава аз бях млад и можех да възкръсна
и да те мразя с цялата си обич.

Миришеш ми на толкова любов,
че мога да мълча,
докато си переш престилката,
и после да те гледам,
докато я гладиш.

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет –
да можех да му вляза в кожата
и с моето сърце
в момичето му да се влюбя.

Ако това се случи и е зима,
ще купя сладолед за устните на младата красавица,
ако е лято, ще разрежа тортата на слънцето
и ще ѝ дам едно парче
насред нощта.

Ако е есен, ще ѝ купя ябълки
и ще ги беля,
докато останат голи
и ябълките,
и момичето.

Ако е пролет – ех, ако е пролет,
ще заведа момичето в гората
и ще се върнем
чак когато сме зелени,
и ще се върнем чак когато сме изкаляни
от пролетна любов.

След някой ден едно момче ще стане на шестнайсет
и мускулите му ще трепкат като мускули на конче,
ръцете му ще се протягат за момичета,
очите му ще гледат долините
и само моето сърце ще знае,
че това къдраво момче
е най-щастливото глухарче.

И само моето сърце ще знае,
че след това пристига вятърът,
и само моето сърце ще знае,
че след това съм аз.

            Дъщерята на Донка Липова беше три-четири години по-голяма от мене. Аз учех в шести клас, значи като смятам, тя е била някъде в девети или малко по-нагоре.
Малко по-нагоре ли? Ваня, така ѝ е името на  моята първа плътска изгора, летеше направо по небето. Както си вървеше по улицата, и директно политаше, а двата ѝ балона, скрити под басмяната рокля, я понасяха по вятъра.
            Винаги съм мразел вятъра. В долината, в която пораснах, вятърът направо ти сваля главата, прерязва те на две.
            Обаче ако същият този вятър вдигнеше балоните на някое момиче във въздуха или му обърнеше роклята наобратно, нямах нищо против.
            Ваня, дъщерята на Донка Липова, имаше страшни гърди за годините си. Така казваха момчетата, така мислех и аз. Като вървеше, гърдите ѝ издаваха различни звуци. Аз поне ги чувах, за другите – не знам.
            Отива за хляб на фурната и гърдите ѝ охкат, сякаш са се опарили от врелия хляб. Тича по игрището край селото и гърдите ѝ шумолят и приплясват като бързеите на Вита. Помага нещо на майка си в „Плод – зеленчука“, а под роклята ѝ си бъбрят я много големи ябълки, я малки динчета и пъпеши.
            Майката на Ваня – великата Донка Липова, беше магазинерка в „Плод – зеленчук“ – много важна длъжност в нашето планинско село, в което освен картофи и лук, друго не можеше да се отгледа.
            Не знам какво правеше тази жена, но мъжете висяха все пред магазина и каквото се получеше за продаване, го купуваха веднага.
            Тогава от село Торос започна да идва къдрав и як мъж с голям мотор. Не с кола, а с мотор. Донка Липова се качваше на мотора и двамата изчезваха в неизвестно направление.
            – На майка ѝ става лошо в кола, завива ѝ се главата от бензина, затова се вози само на мотор. – Така обяснила Ваня на свои приятелки къде изчезва майка ѝ.
            Попитах един наш комшия – чичо Йордан, дали е вярно.
            – Нищо ѝ няма, ама като се качи на мотор, и роклята ѝ се вее като червено знаме.
            Този човек каза и още нещо, което ми размъти мозъка. Как се е сетил да ми го съобщи по такъв начин, не знам – може би защото беше писар в кметството:
            – Леля ти Донка дои от мъжете мляко.
            – Ама те си имат две кози. Защо ѝ е друго мляко?
            – Имат си две кози, но мъжете са говеда и обичат да им доят млякото.
            Чичо Йордан сигурно е предчувствал, че цял живот ще хвърлям по едно око освен на момичетата, и на метафорите, и затова се е изразил така завоалирано.
            – Вярно ли е, че майка ти дои млякото на мъжете? – Попитах една вечер Ваня.
            Живеехме през една улица – ние в по-ниското, те на по-високото.
Пляяс! – И момичето ми отвъртя такъв шамар, че както бях отишъл на тяхната висока улица, прелетях над нашата, стигнах до жабуняците край Вита и се скрих в пещерите на отсрещния бряг.
            Стоял съм там поне няколко години – от срам и от мъка, че не знам какво е да се дои мляко от мъж. Ходех си и из селото, разбира се, учех по малко, ядях, спях, шляех се нагоре-надолу. И все си мислех за глупости.
            Гледам как идва мъглата от манастира – мисля си, че е мъжко мляко. Наблюдавам как Кольо Княза пие мастика в кръчмата – пак същото. Клеча до дядо Дачо, като дои кравата, и в ума ми – мъгла и мляко.
            Да питам пак Ваня – не смея. Бях се изложил толкова много, че не е за приказки. А и тя откъде ще знае какво е мъжко мляко, като баща ѝ беше забягнал с друга жена още преди години.
            И пак отивам при писаря на кметството – този с метафорите.
            – Или ще ми кажеш какво е мъжко мляко, или няма да мръдна от тука.
            Чичо Йордан взе един молив и върху лист от тетрадка написа: „Мъжкото мляко е вятър“.
            Приех го като стих и като се прибрах у нас, измислих продължение: „И мотор с развята рокля на жена“.
            А за дъщерята на Донка Липова написах толкова много любовни стихотворения, че майка ми си палеше една цяла зима печката с тях.

            Кажи ми кой е баща ти, за да ти кажа от кого бягаш. Кажи ми кой е баща ти, за да ти кажа къде отиваш.
            Такива работи си мислех това лято, когато в стария гардероб на село видях униформата на татко. Дрехата му на полковник от МВР висеше там от години. Облякох я и ми поникнаха криле. Залепна ми.
            Цял живот съм искал да стана генерал, а го докарах само до полковник, и то с чужди пагони. Малиновите кантове на панталоните, големите златни пагони с везани звезди ми се въртят в ума още от дете.
            Преди много години за пръв път на Лъвов мост видях жив генерал да прескача едни заграждения, високи поне метър и половина. И оттогава нямах мира – готов бях на всичко да стана генерал.
            Ако сега ме попитат давам ли си книгите и стиховете за генералски пагони, ще отговоря мигом – давам ги. И знаете ли защо? – Защото винаги съм мислел, че съм нисък.
            Гледам се на снимките като ученик. Като другите съм, а съм нисък. Самочувствието ми все идваше от друго място – син на полковник от милицията, внук на убит партизанин – все бях стъпил на други рамене.
            Имам една незабравима снимка – още съм съвсем малък, а един наш приятел шофьор ме качил на раменете си и в натрупалия сняг гледаме как залавят Левски в Къкринското ханче. За да видя живата картина на залавянето на Апостола, е трябвало някой да ме носи на врата си. Как да не искаш да станеш хем висок, хем генерал?
            Иначе ръстът ми е сто седемдесет и осем сантиметра, но никога не ми стигаше.
            След снимката в Къкрина имам и друга – войнишка. Наредили сме се новобранци в полукръг и стърчим, убити от студа и тичането по плевенските баири, а нашият лейтенант клекнал отпред. Беше два метра човекът, но клекнал – да не ни излага с височината си пред гаджетата и роднините. И той не стана генерал, но тази снимка е велика и много висока.
            Като се разбра, че и светът, и кариерата ми потъват, генералската ми мечта се изпари нанякъде. Тогава мечтаех не за звезда на рамото, а за малко затишие. Мечтаех да не съм враг на народа, да не съм номенклатура, да ме вземат на работа където и да е, даже в училището за ватмани, ама не стана. Вярно, назначиха ме учител в кварталното училище и радостното беше, че докато вървях натам между къщите в квартала, можех да си откъсна и червени джанки, и лилави малини, и някоя дива ягода. Сладки плодове с генералски цвят.
            Кажи ми какъв е баща ти, за да ти кажа на кого те е яд. Винаги ме е било яд на баща ми. Яд ме беше, че го обичам толкова много, че тайно му мириша ризите, защото обичам потта му, че спях на възглавницата му, когато го нямаше, за да си мисля, че спя до него. Яд ме беше, че не се прибира с дни, че като си дойдеше, го търсеха всяка минута. Яд ме беше, че така и не ставаше генерал – за това ме беше яд най-много.
            И тогава започнах да пиша стихове. Издадох една книга – една звезда на пагона. Втора – две звезди на пагона. Трета, четвърта, но до генералска звезда не стигнах. И за това е виновен баща ми – ако беше станал генерал, и аз щях да съм генерал в поезията.
            Вие знаете кой раздава генералските звезди. В армията и полицията – Правителството и Президентът, в поезията – постът, който заемаш, и конюнктурата.
            В поезията има и родени генерали. Ботев е маршал. Яворов – генерал-полковник, Смирненски – също. Багряна – и тя е генерал.
            Нищо такова в поезията няма, разбира се, и аз ги пиша тези неща, защото душата на човека е объркана. Човек иска едно, иска го с цялото си сърце, а то не става, бяга и го няма.
            Аз наистина мечтаех да стана генерал, но само на думи. Генерал на думи, които ме обичат. И не да ги командвам, а само да се снимам, коленичил пред тях.
            Онази нощ сънувах, че на левия крачол на пижамата си имам малинов кант. Значи съм половин генерал –наполовина генерал на сънища, наполовина – на измислици.
            Но затова е виновен баща ми – полковникът, и никой друг.

https://www.btv.bg/video/shows/lice-v-lice/videos/krizite-v-ogledaloto-na-poeta-nikolaj-milchev.html?fbclid=IwAR0NbuxDwRwVKbMjQaph0DQzX33kSdCrMCsyzg6HfMaA1lsoD2LiA5-h6ds