Месец: август 2021

Планини в далечината –
какво по-хубаво от това?
Гледаш и ти се пълни душата
с  височина.

Гледаш и искаш да идеш –
какво по-хубаво от това –
прострени, меки и сини,
изкъпани небеса.

И ти се струва, че някой
е нарисувал това –
снегове от бяло мляко
и слънце от бяла река.

Подскачаш като дете, политаш,
и след минута си там,
а там е толкова тихо,
че повече от това не знам.

Само една капка дъждовна
се опитва да шумоли.
И ти седиш, и не помниш
от колко време вали.

Не е хубаво, дето спя на лявата си страна – не е хубаво нито за сърцето, нито за сънищата. Ама така правя от малък, защото вляво от мен е стената и като я пипам с ръце, докато спя, се успокоявам. Имам някаква опора все пак – легло голямо, скърца, та се къса от увисналата пружина, но като пипна стената, и се кротвам – унасям се. Така е било винаги, но сега стената на стаята е направо фурна. Ще се опаря на нея. Никога не е било стената да пари. Какви лета дойдоха – да спим не в къщите си, а в пещи. И преди е имало жеги, и то големи, но поне вечер от осем часа до шест сутринта в село излизаше един местен вятър – Чурко, и решаваше въпроса с жегата.Познавам го аз този вятър, сякаш ми е братовчед – зъбките му зная. А зъбките му – едни такива хапливи. Тръгнеш вечер да идеш някъде и той веднага – хоп – мушка ти се под ризата. Лято е – юли или август, а трябва да си обличаш пуловер, иначе тръпнеш. И тръпките настръхнали, едри, можеш да ги преброиш по кожата си. Казваха, че вятърът слиза откъм манастира, къпе се във Вита и влиза в селото. Влезе ли в селото, дърветата се люшкаха, цинковите кофи по дворовете тракаха, а котките направо политаха .Влюбените на мига хукваха към игрището, кацаха в купите със сено и вятърът им сваляше дрехите, преди те самите да разберат. Капаците на къщите се блъскаха, черчеветата пукаха и наставаше хладина. И всичко това от един местен вятър с доста глупавото име Чурко. Няма делник, няма празник – на Нова година, на Трети март, на Двайсет и четвърти май, на Девети септември, на Десети ноември, било то която и година било, Чурко си слиза от манастира и свършено. Но сега се е стопил, изгубил се е някъде и затова стената отляво на леглото ми е огън. Затова ми бие сърцето и ми бяга сънят. Няма го вятъра ми и аз ставам да го търся.Чакам да се развидели и някъде към пет заранта излизам от къщата. Викам си – ще го търся като изгубено яре този вятър и ще го намеря. Гледам двата бора в центъра на селото. Помня как си мятаха зелените ръце някога и как се радваха на вятъра. Не ми е ясно само дали на самия Чурко му е било приятно да го боцкат с иглички, но поне няма сведения да се е оплаквал. Стигам до моста за вилите и се надвесвам наполовина над Вита. Абе къде е този вятър? Баш тук, на моста, беше най-силен, направо те отнасяше. Сега – нищо. Даже рибетата, които си играеха с вълничките по повърхността на вира, са се отпуснали едни такива – да се чуди човек това мренки ли са, или тъжни листа. Като го няма и на моста, викам си, ще го търся във вадата на централата. Вадата на водната централа винаги е имала особено отношение към Чурко – голяма приятелка му е. Тече си цял ден – тиха и зелена, а вечер, появи ли се вятърът, тръгва наобратно. Да не повярваш, че вода може да тече наобратно, ама тече. Сигурно защото пътеката, по която слиза вятърът от манастира, е близо, затова водата на вадата губи търпение и тръгва да го посрещне.Нищо такова няма сега. Слиза си водата надолу към ВЕЦ-а и никак не личи да чака Чурко.Само един орех се е надвесил така над нея, че прилича на майка, която си пази децата – разбирай орехите, от катериците. Може би на вадата засега това й е достатъчно. Малко по-нагоре се спуска манастирската пътека, по която казват, че слиза вятърът. То не е точно пътека, ами си е един дол, много по-различен от всичко наоколо. Встрани – пожълтяла и оклюмала шума, а долът – зелен. Личи си, че е пълен с влаги и сенки. Тука ще е, няма начин – викам си и тръгвам нагоре.Вървя, вървя – хладно е, даже на места усойно, мъхове и папрати колкото щеш, ама вятъра го няма.Криво-ляво стигам до една поляна. Тя не е една поляна, а е поляната пред пещерата „Здравковица“, където с други момчета съм идвал поне хиляда пъти. Какво ли не сме правили в пещерата – дори веднъж се напих с ром и спах няколко години. Стигам поляната пред пещерата и си мисля – ако вятърът не е тука някъде, няма къде да е. Обаче виждам не вятъра, а едно момче да седи на бял камък. Поляната – хубава като картина, сутрин е, слънцето бляска, а на бял камък сред тревите седи момче с голяма глава и къдрава коса. И косата му се вее. Няма вятър, а косата, която е на копчета, се вее, и ризата му се вее, и тревите около него – и те се превиват. Какво повече от това! Нищо повече не мога да кажа, освен че момчето много ми напомня на друго момче, което винаги спи наляво, с лице към стената.

Само да погледнеш към тази вдлъбнатина на Балкана, и се вижда, че е по-зелена, по-мека и тайнствена. Прохладата се усеща като всмукване и притегляне. Вървиш си между бахчите и вилите и нещо те вика към гората, маха ти и ти какво да правиш – отбиваш се.Балкан е, а пътеката към Водна пещ е направо тропическа. Разни и различни треви, бурени, растения с листа, по-големи от развети женски забрадки, папури, мочури, мъхове и бръшляни. Ще се омотаеш като нищо, ако не следваш пътеката. Край пътеката орехи – с по два-три ствола, джанки, дренки, до тях – борове, на боровете – катерици… И още – сливи, круши, смоци, гугутки, гълъби гривеци и още каквото ти очите помислят. Водна пещ е пещера с извор – голям, студен и приказващ извор. Ако си отвориш устата да говориш, думите леко кънтят. Ако си отвориш устата да пиеш вода – изтръпваш от студенина. Изтръпваш, ама се съживяваш. Вдигнеш ли глава нагоре, сводът на пещерата ти показва мъхове и влага, показва ти и височината си, и спокойствието си. Ако погледнеш надолу, изворът гъргори, подскача и се губи нанякъде. И водата му блясва за секунда от слънце или от кой знае какво. Всичко съм очаквал да видя на Водна пещ – прилеп, водна змия, таралеж, бухал, лисица, лястовица, пчелояд, видра, но да видя фазан, не съм и сънувал.Фазан по средата на Балкана пие вода от извор в пещера.Колко щеше да е романтично сега, ако напишех, че фазанът е бял, снежен или колхидски – златен, или поне шарен мъжки фазан. А то една сива, сгушена такава, неугледна женска, дошла в жегите да се напие. Фазанката ми прилича на майчица или на жена, дето си е свършила работа в градините до реката и е дошла при извора. – На хубаво е, на много хубаво е да видиш фазанка да пие вода от извор! – си мисля.И сърцето ми тупа-тупа, докато птицата слиза надолу и се шмугва в треволяците и тиквите. А преди треволяците и тиквите се пръснал един здравец, дето го няма никъде – шарен здравец. Хем зелен, хем с кафяви петънца и кафяви ивици. Хем зелен и кафяв, хем се сивее. Няма начин фазанката да не го е забелязала.

Каква по-зелена тема от жабата,
от нейните жабешки изражения?
Тече си реката… И никога няма
водата й да е по-зелена.

Каква по-зелена тема от скакалеца,
полетял из въздуха?
Тече си реката… И съвсем не е лесно
дори капчица да върнеш.

И каква по-зелена тема от капчицата?
И кап-кап – обажда се облак.
Тече си реката… Накривила си е шапката,
и на носа си говори.