Skip to content

Месец: февруари 2022

ИМА ЛИ СМИСЪЛ ИЗОБЩО?

Така, както и очаквах, постът ми от вчера – „Оставете ми пет минути да помисля, ако може“, предизвика много и полярни мнения. Мнозина привидяха в скромното ми писание своите мисли и страхове, други се подиграваха, трети ме обвиниха във всички смъртни прегрешения.
От путинист и комунист до предател на Русия и руския народ – какъв ли не бях наричан.
Голямата ми болка обаче остава –  остава и се разширява, защото никой не иска да чуе другия – и дума да не става да се чуе другият. Всеки слуша само собствения си глас и вярва, че това е гласът на непоклатимата истина.
Достойни хора, умни и прозорливи, честни и мъдри, застават на крайни и неподлежащи на никакво колебание позиции – който не е с тях, е против тях.
Путин е садист, убиец, сатрап, луд и маниак. Иска да е император като Петър Първи и Екатерина. Руският народ е невеж, изостанал, живее в друг свят – това са приказките от едната страна.
От другата – САЩ искат да са световен господар завинаги. Те са агресорите и жандармите на света. Искат да унищожат Русия и Китай. Те са ни направили колония и са наши господари.
И от всичко това Земята най-накрая ще се сцепи и ще ни погълне.
Може би затова една майка на три деца през сълзи ми каза: „Не издържам повече. Да се хвърлят тия атомни бомби и да се свършва!“
Дотам я докарахме – до атомните бомби. По-голяма безизходица от това е само бездната.
Така повече не може, а вие преценете има ли невинни.
И накрая един детайл с мой бивш ученик, който също писа под поста ми. Не си спомням по какъв повод, но някъде в единадесети клас вероятно, както си спомня и пише той, съм му бил казал: „Момче, както си я подкарал, един ден ще свършиш като кебапчия“. Сигурно ми е било писнало, кой знае как е прекалил и как се е държал този мой ученик, за да му го кажа. И ето как се хвали той: „Аз сега вадя повече пари, отколкото Милчев е видял през целия си учителски стаж!“
Не пише как точно ги „вади“ тия пари, но ги вади с много и аз оставам някъде назад като презрян и ненужен спомен в паметта му. И завършва тържествуващ: „Срам ме е, че комунистът Милчев е бил мой учител.“
Кажете ми – за какво наистина съм се блъскал трийсет години да бъда учител, за какво? За какво съм им чел Вазов, Йовков и Дебелянов?
И за какво сега призовавам за взаимно разбиране, за усилие да вървим един към друг, за човещина и за диалог?
Има ли смисъл изобщо?

ОСТАВЕТЕ МИ ПЕТ МИНУТИ ДА ПОМИСЛЯ, АКО МОЖЕ!

Заклеймявайте, осъждайте, сатанизирайте, мразете – правете каквото ви е паднало, но ме оставете, ако е възможно, да помисля пет минути. Не ме карайте да гласувам „ЗА“ омразата още от вратата, дето се вика. Дайте ми пет минути – да прочета и видя и нещо друго освен това, което ми казвате и ми прожектирате. Оставете ме да имам мнение – мое, нюанс на мнение да имам. Оставете ме да мигна с очи, преди да запея в общия хор на ненавистта!
И за секунда не си помисляйте, че одобрявам да се нахлува с оръжие в друга държава, за да се налага мир! Осъждам действията на Путин, абсолютно ги осъждам, страх ме е от такива действия.
Но и за секунда не мислете, че съм се радвал на това, което Зеленски правеше през годините в Украйна. Той и националистите около него издевателстваха над руското население, забраниха да се учи руски език, обстрелваха Донецк и Луганск, убиха невинни хора, живи запалиха петдесетина души в Одеса, убиха и българи. Позволиха на нацизма да се върне там, в Украйна.
Това, което прави Путин, е ужасно, престъпление, това, което правеха Зеленски и предшествениците му – също.
Отчаян съм, че европейските лидери се провалиха, че световните лидери се провалиха и че сега в Европа гори война.
Мислех, че моето поколение и поколението на децата ми няма да видят войни… Каква илюзия! Видях войните в Югославия, бомбите в Белград, бомбите в Косово; видях войните в Либия, в Ирак, в Сирия, в Афганистан и къде ли не… Сега дойде ред на Украйна. Ами после? Наш ред ли е?
И все не можем да се разберем, и все никой никого не слуша, нито иска да чуе какво му казва другият. Важното е да се мразим. Някой много иска да се мразим без прекъсване.
Бил съм две години и два месеца в казарма. Стрелял съм десетки пъти с автомат. За другите не знам как е, но аз, почна ли да стрелям, и главата ми изчезва. Мозъкът ми изчезва, очите ми изчезват – от мен остават само пръсти, които натискат спусък. Не ставам за добър войник нито някога на Варшавския договор, нито сега на НАТО.
Не мога да стрелям, обаче знам, че омразата стреля в нас непрекъснато и от това нечии кървави ръце се обогатяват.
Снощи по „Панорама“ един професор богослов, философ и човекомразец направи на пух и прах Путин, руския народ и Руската православна църква. Този правнук на Савонарола, изпълнен с жлъч и злоба, каза, че руснаците и руският народ са маниакални същества, заразени с имперско величие, че са зомбирани и с промити мозъци. Той, представете си, великият богослов, натъпка в земята Руската православна църква, обвини я в еретизъм и в какво ли не. Тръпки ме побиват от такива светци и демократи, от такива богослови на Средновековието.
Това обаче – като нюанс, като между другото.
Много по-страшното е, че в България винаги я караме наполовина. Цялото никога не ни интересува. Другото мнение ни е противно. И другият глас е „глас в пустиня“.
До трийсетата си година треперех, че американците ще дойдат да ни превземат. Сега ме карат да треперя от руснаците. Животът ми беше едно непрекъснато треперене. Защото в България всичко е черно-бяло, никога с нюанс, никога.
Гледам ги от известно време натоцентричните господа – тичат, ще си счупят краката, да се показват по правилни телевизии и да се издокарват на актуални посолства. Тези натоцентрични и брюкселоцентрични същества знаят какво се очаква от тях и се включват на секундата. Заработват си бъдещи награди, заплати, командировки, признания и съществувания, като плюят Путин, Русия и руснаците.
Плюят Путин – хубаво, но руснаците – защо? Защо се престарават?Искат да забранят Трети март. Да го забранят заради Путин. Рано или късно това ще стане. Отдавна са му вдигнали мерника на Трети март. И точно сега е моментът.
Точно сега е моментът да се бутнат паметниците на съветската армия, после руските паметници въобще, после – руските църкви, после да прекръстят храм-паметника „Александър Невски“ (а може и да се бутне). Да изчезнат Коня и Цар Освободител, а защо не и паметникът на Шипка – защо не?
На Шипка е загинал мой прадядо, но какво от това?
Няма да е лошо Панорамата в Плевен да се взриви.
И накрая кирилицата да се смени с латиница.
Ако ще сме европейци, да сме докрай – и в писането, и в буквите. А Черноризец Храбър да ни извинява.
Щях да забравя да се присъединя към направеното вече предложение от журналистически организации руските телевизии да изчезнат, руските вестници и списания – също. Стига са ни пропагандирали главите! И без това този филм вече сме го гледали с обратен знак.
Дъх не ми оставят тия правоверни придворни. Пет минути не ми оставят, за да разбера на кой свят съм и какво се случва.
И ако само трепна и не кажа каквото очакват, веднага ставам предател, рубладжия, путинист и враг на майка България.
А аз просто искам пет минути – за размисъл и тишина.
По-голяма трагедия от войната няма, но искам да знам цялата истина за нея…

ИСКАМ ДА ВИДЯ ЕЛЕН

Какви ли не диви животни съм виждал на живо. Искам да кажа, че съм ги виждал в свободно състояние в природата.
Животните до едно са били диви в началото на своето съществуване, но после човекът ги е приближил до себе си, за да ги използва, да ги употребява в своя полза, а и да им се радва понякога.
Виждал съм зайци, които само се сивеят из въздуха – толкова силно бягат, че не стъпват на земята.
Виждал съм лисица, плаваща над ливадите.
Наблюдавал съм фазан, легнал по гръб в лозето, да сваля гроздови зърна с краката си и да ги кълве.
Радвал съм се на сърни в шубраците и ми е трепвало сърцето и от страст, и от това, че се стопяват след миг.
И още съм виждал глигани, ама много големи, свличащи урвите и пътеките със себе си; язовци, които свалят двуметрови царевични стебла.
Веднъж видях видра с риба в устата; парцалив чакал, който се подмята в мъглата, а горският на Рибарица донесе един ден в чувал две мечета пред къщата ни – та и мечета съм виждал.
Но елен не съм… Това ми е мъката – да видя елен. Ако видя елен – така си мисля – ще ми се оправи животът, ще ми провърви и на мене. Ама елена го няма.
Ходя в зоопарка – не е същото. Там елени има всякакви, но едни уморени и примирени, изглеждат ми като на някаква тъжна изложба и не е същото.
Искам да видя елен, който пристъпва – да го видя как си задържа нозете във въздуха и копитата му лъскат и чернеят; как се кипри, как трепти от суета и сила; как си върти бавно главата и рогата, за да го огледат кошутите и да се подплашат противниците.
Еленът е нещо като кмет на гората. Нямам достоверни сведения, но той сигурно решава проблемите и на бита, и на битието в своите териториални владения. Еленът е господарят и на пашата, и на любовта; и на зимата, и на лятото; и на жегата, и на сянката – така си мисля.
Искам да го срещна моя елен и да го попитам колко е висок Балканът и колко е широко полето; какво си подвикват гълъбите в букаците и какво си приказват пъстървите в реката.
Такива работи едва ли ще го питам, защото са малко философски и отвлечени, но е сигурно, че ще му кажа: Я ми кажи, моля ти се – какво става с елените, когато остареят, и къде отиват – Това ми е най-важното да го питам сега.
Не съм чак толкова отнесен, за да мечтая за бял елен. Оставям го за приказките и децата.
Искам моят да е обикновен на цвят, но да ми даде знак, че ме е познал. Да ми кимне с глава, ако може, и да ме поздрави.
Като видя елен на живо, ще ми олекне и ще напиша: Видях елен, видях елен – сега не искам да се мръква бързо.

Васил Левски не заслужава това, което правим днес, наистина не го заслужава.
Кухи и изхабени думи, празни и патетични стихове и словоизлияния, речи, ахкания и възнасяния до небесата.
Олеква ли ни, лекуваме ли се така, какво правим изобщо? Защо една човешка дума не можем да кажем за Левски?
Къде ни се изгуби тази дума – във виелицата преди 149 години или в преглъщането от срам, че не знаем къде е гробът му?

ГЪЛЪБОВИ РАБОТИ

Около мене винаги са пребивавали гълъби. Тяхна къща сега е моята тераса. Идват, мъчат се да я придобият, правят си гнезда в саксиите със здравец и мушкато, ухажват се, викат, карат се, после пеят популярни гълъбови песни.
          Аз ги гоня – опитвам се да ги гоня, но ми дожалява и за тях, и за яйчицата им, като ги снесат.
          Променят им се погледите на гълъбите, докато мътят – стават отнесени, напомнят погледа на влюбена или на уплашена жена. Влюбеният поглед си е и уплашен поглед. Уплахата и любовта са много близки роднини.
          Терасата ми е станала гълъбова. Особено ми е интересно гукането – кръговото гукане и въртенето на мъжките. Това гукане нараства по сила и накрая е доста високо, а въртенето прелива в пляскане с крила, в непреодолима жажда за любов. И за покриване – така се казва на гълъбовата любов – покриване.
          Любовта кара мъжките да се издуват, да заприличват на балони. Именно в този си балонен вид те трябва да привличат гълъбиците. А като си разперят едното крило, като почнат да го провлачват и подобно наметало да го простират пред нозете на любимата, нямат равни на себе си. Големи кавалери са мъжките гълъби в този момент, нищо, че не са на тоя свят изобщо.
          На вратата на терасата има комарник и по него непрекъснато се лепят пухчета и перца от гълъби.
          Махам ги, пускам ги през терасата и наблюдавам как се реят за последно из въздуха – чертички някакви правят, полюшват се и изчезват.
          Друг път вземам тези пухчета и ги подарявам на обични хора. Или си ги слагам в джоба, или в портфейла при стотинките, или в калъфа над личната си карта. Като си сложа перце до личната карта, и ми олеква, сякаш перото ме пази.
          От седмица върху комарника – в горния му ляв ъгъл, се е настанило едно прозрачносиво пухче. Толкова е прозрачносиво, че чак е сребристо. Заплело се е и не мърда оттам.
          Не го махам, не го и вземам със себе си. Само го наблюдавам. Наблюдавам му власинките. Като духне вятър, и власинките му се разперват – мога да ги преброя, ако искам. Виждат се една по една.
          И някой ден наистина ще ги преброя.

ЗАЩО ПИЕ ЛЕЛЯ КЕРА

Ако я попитам сега леля Кера защо пие, кой знае какво ще каже. На нейните години си е много опасно това пиене, ама…
Като беше млада, си топеше малкия пръст в чашата с ракия и го облизваше – това ѝ беше всичкото пиене. Правеше го за симпатия – така викаше мъжът ѝ след облизването на малкия пръст:
– Голяма си симпатия, ей! –  И си удряше дланта в коляното ѝ.
Точно така – удряше си дланта в коляното ѝ, а не я удряше с длан – голяма разлика има.
Мъжът ѝ беше абсолютен пияница, всяка вечер се укоряваше нещо сам себе си, глождеше го съвестта един вид, и като си удряше дланта в коляното ѝ , сякаш казваше:
– Може и да пия, ама ти си ми жена и те ценя, защото си жена един път!
Леля Кера беше готвачка в ресторанта, ама какво от това? Мъжът ѝ почти не ядеше – само ракия… Баш пиячите не ядат – правят се на ербапи и не хапват залък, докато си вземат аперитива. А аперитивът край няма. Не се свършва никога. После кой може да си отвори устата да яде? Чичо Петър не можеше. Като легне да спи, и вика – вика на сън и се върти. Ракията го върти на шиш. Заври целият, пара се вдига от него, температура го гори и вземе, та се напикае за облекчение.
И леля Кера удари една ракия.
Вярно, сложи си я в джезвето, чака я да заври, и захар ѝ сипва, защото иначе горчи и пари. Обаче удари една ракия и още една.
Има нещо много сладко да ти се размие мозъкът, да ти се отделят ръцете и краката от тялото и да потънеш в кревата. Като си пийнеш, и не спиш, ами пропадаш в кревата и те няма изобщо. И е много успокояващо. Така леля Кера забравя и мъжа си, и това, че се е напил.
Сипваше си тя греяната ракия в едно лимонадено шишенце и парченца портокалови кори му режеше вътре. Мъжът ѝ – на единия креват, тя със шишенцето до главата – на другия .
Обаче тя продължи да пие, защото нямаха деца, защото когато доведе едно дете – уж само да го огледат, той я преби и я изгони. Пиеше, защото им умряха двете саански кози, а бяха като ангелчета. Едно лято им се запали сайвантът, после Петър се парализира наполовина, после петелът им избяга в горния край на селото, после затвориха ресторанта, после Петър умря, а после валя дъжд поне десет дена.
Ето ти сто причини да пие.
Тя никога няма да си го признае, но времето спря да минава – седи и не мърда никъде. Най-много да се движи докъм обед, после – край. И какво да правиш в тоя дълъг следобед, освен да се напиеш?
Един солиден доктор, който беше на почивка в нашето село и се заприказва с мен на специални теми, ми сподели:
– Възрастните жени пият, защото кръвта им има нужда от алкохол. Нещо им става с химичния  състав на кръвта, липси се появяват и пиенето ги компенсира.
Даде ми и конкретни примери човекът с негови пациентки в Пазарджик.
И аз си помислих – щом и в Южна България е така и ми го казва личен лекар, сигурно е вярно.
Обаче леля Кера си пийва от млада, защото младостта свършва веднага, спре ли да ти подскача сърцето за любимия – това го гарантирам лично.
Няма как да я питам сега дали е обичала чичо Петър на младите години. Гледал съм негови снимки – как пее са го снимали. Голям певец е бил, ама ракията му е развалила гласа. И любовта също се разваля по този начин.
На любовта не бива да се отдава все пак кой знае какво значение – има ли я, няма ли я – кой да ти каже? Но другото, другото – как да запълниш онова празно и студено място в корема си? С ракия, с какво друго?
Ще я питам направо в очите леля Кера:
– Защо пиеш?
Ама надали ще ми каже.
Защото такова е световното положение и светът се е замаял целият.
По този повод и леля Кера няма как да изостава със замайването…

ЛЯТО

Пече, пече слънцето през август и къщите в селото са пълни с дремещи хора по цял ден. Сутрин е хладничко, вятър се появява, но още към десет часа на човек кожата му завира и няма какво друго да прави, освен да се крие из къщите.
Влезеш ли в къщата, веднага ти се поисква да легнеш, и ако чаршафите на кревата са изпънати, сънят ти е в кърпа вързан.
За мене е много важно да са изпънати чаршафите. Ако не са, трудно заспивам, претенциозен съм. Видя ли гънки по чаршафите, и ми се развалят сънищата. А изпънатият чаршаф е като вода в реката – така го чувствам. Много е приятен и изглежда мек.
Баща ми се закача от другата стая и нещо ломоти за чаршафи:
– Ще плачеш ти един ден за омачкани чаршафи, – вика, – да го знаеш. И за какво го казва това?
На лятото най му обичам, дето още преди обед, в жегата, всички си полягаме. Настане тишина, все едно, че е вечер. Само муха някоя прекоси територията на спокойствието и забие глава в стъклото на прозореца. Оттам наблюдава кой знае какво. След малко пак се разбръмчи и ми кацне на носа. После ми кацне на веждата, разходи се едно хубаво по ухото ми и аз замахна с ръка. Мухата примре и се престори на несъществуваща.
На мене обаче друга муха ми е влязла в главата това лято и се казва Персефона. Такова момичешко име не съм чувал да има друго.
Персефона живее близо до реката и в това има нещо прохладно все пак. Но аз не я усещам тази прохлада никак, защото ме е срам да я погледна. Поглеждам я, де – не е като да съм съвсем ослепял, и виждам, че момичето прилича на праскова. В полето под селото има  много прасковени дръвчета, та се сетих оттам. Говори Персефона някак по-полека, не хвърля думите като камъчета, както правят другите момичета. Пръстите ѝ – дълги, та дълги, а очите ѝ дръпнати настрани, сякаш са прасковени две листа.
Направо ми се свива гърлото за праскови, много ми се прияжда от този плод.
Работата със спането този ден се проваля и майка ми се сеща:
– Иди за мрени, ще варя довечера мора.
Мората е рибена чорба с много домати и чесън и не знам дали изобщо се слага нещо друго, но е много сладка. Рибетата може и да са пържени в краен случай, но си е правилно да са печени. Освежително е да ядеш мора през лятото.
Баща ми пие и ракия с чорбата, аз все още – не. Не че не ми се пийва, но не съм достатъчно пораснал за тази отговорност.
За пиене на ракия още съм малък, но да ловя риба с ръце съм таман на място. Умирам да ловя риба с ръце под камъните. Намалее водата в реката, изгуби се по небето във вид на облаци и аз тръгвам за риба с ръце. Не съм толкова бездушен – само да ловя мренки и да съм сляп за останалата природа, ами от време на време вдигам глава нагоре и гледам облаците. Може и да ми се смеете на акъла, но ги оприличавам на крави, на агнета, на големи бели гъски, на братята Кирил и Методий определям понякога по-внушителните облаци, а веднъж определих един тъмен облак на поп Марин и от облака преръси дъжд след малко.
Майка ми връчва най-тържествено платнената торбичка, в която да слагам рибата, и тръгвам.
Тази торбичка свети цялата – и отвътре, и отвън е шита сякаш с мъниста. Майка ми я уши лично на машината си за риболовни цели, но това по нея не са мъниста, а люспи на риба – колкото и да я пере, все остават люспи на риба по нея и торбичката свети. Златна работа.
Премятам си през врата дръжките на торбичката, по плувки съм и съм обут с гуменки. Гуменките трябва да са с връзки задължително, защото в реката камъните са плъзгави и мога да се пребия, да падна. Ако нямам връзки на гуменките, ще се изхлузят, а бос е неудобно да се гази.
Тръгвам по реката нагоре към бента. Газя и гледам – гърбовете на рибите от време на време се показват там, където е най-плитко, скупчват се и водата се бръчка също като чаршафи.
Вземам камъни и ги хвърлям в тънката река. Хвърлям поне десетина, рибите се плашат, разбягват се коя накъдето види и се набиват под камъните.
Има голяма разлика, когато рибите се крият под камъните и когато се набиват под тях – едното е за отмора, другото е от страх.
Почвам да бъркам с ръце. Опипвам с пръсти дупките под камъните, избирам по-големи и напипвам опашката на рибе. Бавно-бавно си плъзгам пръстите под корема на рибето, докато стигна до главата му, и го вадя. Залепям го за дланта си направо.
Някои дупки са тесни и си обелвам кокалчетата на пръстите, но изобщо не го забелязвам. Вадя мренки и ги спускам в платнената торбичка на врата си. Торбичката се намокря и капе. Мирише на вода и риба размесено.
Сигурно е един часа на обяд, а изобщо не ми е жега. Като си в реката, жегата е някъде встрани, по брега, а в средата и във водата няма такова нещо като жега. Гърбът ми е бая напечен, но е без значение.
Преди бента, където реката е по-силна и по-затичана, виждам черен щъркел. Появили са се два черни щъркела от известно време тука. Сигурно са мъж и жена и са ми много интересни. Интересни са ми, щото не са бели, ами са черни.
Черният щъркел сякаш виси във въздуха, а той, човекът, само си стои до един улей с вода под бента и дебне рибета. Скочи някое рибе с надежда да премине нагоре или пък защото просто си играе, и черният щъркел го клъвне. Подържи го в клюна си напреки и рибето изчезне в маранята. Няма повече никакво рибе – само щъркел.
Под бента има една скаличка, пълна с мрени под нея, обаче трябва да се пъка, за да се бръкне под скаличката. Да се пъка, значи да се потопиш целият и да легнеш на дъното, докато ловиш рибата с ръце. Номерът е, че трябва и да не се диша, а аз не издържам много, без да дишам. Дишам си така учестено и това е.
Торбичката е пълна с мрени и майка ми вече е без грижа за рибената чорба, но мене ме тегли за още. Иска ми се и под скаличката да бръкна, не мога да се удържа направо.
А на бента познайте кой седи и си люлее краката. Персефона седи и си люлее краката. И си напича момичето и предната, и задната страна на банския. Банският ѝ е от две части и не е отзад с връзки, а е нещо като потник. Изобщо сигурен бански си има Персефона това лято.
Аз си гълтам езика. Ако викна да ѝ се обадя, няма да се чуе – водата на бента е като високоговорител, гърми. Затова не си личи, че съм си глътнал езика.
Гмуркам се до скаличката и си пъхам ръката под нея. Майчице мила, мрените са се надиплили една до друга и само си търкат любовно опашките. Усещам ги аз тия работи с търкането на опашките, но какво да правя – трябва да ги ловя.
Нямам обаче къде да ги слагам тия мрени и почвам да ги пъхам в плувките си. Една, две, пет мрени – плувките ми се подуват, шават, направо ще се побъркам.
Излизам на брега, присвит надве, и вадя мрените от плувките. Правя го гърбом към Персефона, защото ме е срам, че си вадя рибите от между краката. Много ме е срам.
Рибетата се пръскат по тревата и навсякъде.
Не поглеждам към Персефона изобщо и – бух – пак под  скалата. Пипам, пипам, ръката ми опира чак до рамото и нищо. Абе къде отидоха тия риби? Въздухът ми се свършва, не издържам.
И накрая усещам пръсти. Някой ме докосва с пръсти. От другата страна на скалата Персефона и тя се гмурнала и пръстите ни се срещнаха под водата.
Въздухът  ми се беше свършил, ама не съвсем. Веднага се сетих каква е тая риба и стояхме под вода не знам колко още.
Когато се пуснахме с Персефона и излязохме на брега, капещи и изтръпнали, слънцето или залязваше, или на мене ми бяха още мокри очите и светът ми се мержелееше.
А после водата взе да се бръчка като чаршаф – от вятъра, разбира се.

ГРАДИНАТА НА МАРЧЕТО

Ако досами градината ти минава напоителен канал, по-хубаво няма. Имаш безплатно слънце отгоре над главата си, имаш вода до себе си и земя под краката. Какво друго ти трябва?
На Марчето това ѝ стигаше.
Излезе сутрин от къщата си – мотиката на дясното рамо, над лявото – зората в късна фаза, на гърба – чувал с принадлежности и хапване, и хайде към градината.
Градината на Марчето е извън селото – дадена ѝ е като лично ползване. Свършват къщите и почват градините, там е и нейната.
Реката си тече на стотина метра встрани. Затова е река – да тече и да има риба в нея, а градините си имаха напоителен канал.  Бяха го направили този циментов канал още през седемдесетте години и веднага се усети на количеството зеленчуци. В планинските села зеленчуци не се въдят много, защото е високо и слънцето бързо пада зад баирите, но с канала нещата се размърдаха към добро. Размърдаха се и зеленчуците на Марчето. Лукът стана по-впечатляващ, морковите едни възхитителни, а картофите надминаха по големина витските камъни. И твърди картофите, а вътре, като ги разрежеш, оранжавеят, като ги опържиш – мед. Чушки, боб, тиквички и още такива райски създания се появиха при благородното смесване на пръст, слънце и вода.
Бобът беше най-инициативен и почна да се катери прекалено високо по коловете и царевицата. Марчето се безпокоеше как ще го стигне и дали няма да се наложи да стъпва на стол да го бере, или даже на стълба.
Работеше тя в кухнята на шпертплатовото предприятие като първа готвачка и това правеше градината ѝ абсолютно специална. Тук е наложително едно отклонение – не съм сигурен дали сте чистили боб, дали сте бутали с показалец зърно по зърно боба към себе си, а боклучетата, камъчетата и поразените зърна сте отделяли встрани. Ако сте го правили, знаете, че боклучетата в боба са лоша работа – оставиш ли ги по нехайство, могат да ти напакостят на зъбите. Като нищо ще ти отчупят някой зъб.
Ето такова боклуче по отношение на градината е изразът „абсолютно специална“. Как може една градина в Балкана – чиста, висока, ухаеща на земя, вятър и вода, да се опише като абсолютно специална? Ама какво да се прави – и в плодовете на земята, и в българския език, и в писането изобщо има бракувани неща. Брак има в езика, и то много, боклучета всякакви.
Това, че Марчето е готвачка и си има градина, дадена ѝ за лично ползване, придава на земеделските ѝ грижи завършеност и друг хранителен смисъл. Все едно, че готви с това, което произвежда – не е малко, нали?
Тя, нека си го кажа направо, гледаше на изделията в градината си не като на зеленчуци, а като на същества, при които си почива. Точно по този начин ми го съобщаваше:
– Аз на градината си почивам. Гледам водата в канала и се ноося, нося.
– Къде се носиш? – Питам я.
– Надолу. И все си представям, че съм малко момиче.
Марчето не е религиозна най-много, но ми се хвали, че като вади картофи, обича да гледа и манастира. Манастирът е високо в скалите над селото и тя ми разправя как го гледа:
– Извадя два-три картофа, махна им пръстта и те светнат. И като светнат картофите, погледна манастира. Картофите в една ръка, а другата слагам над очите и манастирът и той светне.
По отношение на водата е направо видра. Дай ѝ на нея вода. Не се е научила да плува и когато ходи на Вита през лятото, само се топи и кляка, но води водата към градината си, сякаш е видра. Направи вадичка в пръстта с мотиката, отбие водата от канала и почва да гази заедно с нея. Върви по петите на водата, гази и шляпа и я чака да пролази между лехите. Пълзи водата, вдига глава, поспира се, заобикаля камъни и буци и Марчето е най-щастливият човек на земята.
Нито картофите, нито морковите, нито зелето и бобът, а точно тя се радваше най-много на водата. Ако можеше да я вдигне с ръце към небето, щеше да го направи и да каже:
– Ето ти, небе, вода ти давам, няма само ти да ни валиш и поиш.
Нямаше да го каже точно така, но все пак…
Връщаше се вечер от градината, а чувалът ѝ – ще се пръсне. В чувала бяха наблъскани толкова красиви неща и нищо им нямаше нито на тях, нито на красотата.
Особено важно е да се отбележи, че тя садеше на личното си ползване и невени – най-различни невени имаше в нейната напоявана градина и това придаваше лиричен оттенък на продукцията. Каквото и да донесеше в къщата си, невените бяха най-отгоре и грееха.
В духа на този лиризъм никак нямаше да е излишно, ако Марчето можеше и да пее. Една или няколко изпети от нея песни на полето биха успокоили земеделската обстановка, биха я облагородили, но тя не можеше да пее.
– Ако можех да пея и да съм с десетина сантиметра по-висока, цена нямаше да имам! – Мечтаеше тя.
А беше готвачка – първа готвачка, но явно това не ѝ беше удовлетворително.
От много газене във водата ли, от много радост и шляпане боса ли, но Марчето взе, че се простуди. Според мен беше пневмония, обаче фелдшерът на селото прецени, че не е сигурно, и изписа нещо по-леко.
Марчето боледува най-малко месец – с голяма кашлица, заливаше я пот, температура поддържаше висока, но фелдшерът така и не даде да ѝ се бие пеницилин. Беше добър фелдшер, но избягваше пеницилина всячески.
– И да се оставиш от тая градина, много газиш в студената вода! Стига вече!
Това бяха финалните му препоръки.
Не се наложи Марчето да мисли какво да прави. Докато оздравее, вече беше дошла заветната 1991 година. Ликвидационният съвет, оглавяван от един балетист от София, закри и текезесето, и канала. Спря му водата на канала, защото не бил рентабилен. Остана Марчето без лично ползване и без градина.
Градината се върна на реалните си собственици.
Аз обаче много се зарадвах, че се спря водата в напоителния канал. Случаят с простудата на Марчето можеше да се разпространи, да стане нещо като епидемия и фелдшерът най-накрая да бъде принуден да използва пеницилин.
Градината потъна в земята – сигурно много е обичала Марчето и не можа да понесе, че тя спря да ходи при нея. А и новите собственици се оказаха слаби градинари.
Марчето вече не е и готвачка – закриха шпертплатовата фабрика и тя знаете ли какво прави сега по цял ден – гледа невени в едно голямо глинено гърне пред къщата. Това ѝ е любимото занятие. Невените са ѝ първи приятелки.