Skip to content

Месец: февруари 2022

ГОРО ЛЕ, ГОРО ЗЕЛЕНА

           

Учебникът ми по литература за шести клас се откриваше с народни песни. Отворя го аз на първа страница и оттам екне, та се чуе даже до двора: „Горо ле, горо зелена, имаш ли вода студена?“
 Ние още нямахме прекарано водоснабдяване в къщата и затова ме пращаха за вода непрекъснато – все за вода студена ме провождаха.  Особено прадядо ми Йото беше със страшни претенции. Познаваше водата откъде е наливана веднага. Като го гледа човек колко е висок и на колко е години, а той е два метра и годините му са сто и три, като му гледа и пиенето на ракия, никога няма да се сети, че разпознава коя вода откъде е.
 Да разпознае хубава от лоша ракия – да, но с водата ми идваше в повече:
 – Не е от кладенчето в Бачковец. От селската чешма си я налял, блудкава е.
 Мезе да беше тая вода, нямаше да е толкова придирчив.
 На мене, да ви кажа, литературата ми върви, но музиката ме излага. С литературата компенсирам донякъде. А народните песни ги обичам повече от стихотворенията. Макар и без музикален слух, аз все пак дочувах в голямата си глава някаква мелодия. И това ми помагаше да си припомням думите. Рецитирах ги народните песни доста правилно и учителката – другарката Златка Христемова, се изчервяваше от удоволствие.
Като изрецитирах „Разтуряй, Злато моме, магиите, и твоите, Злато моме, и моите“, тя идваше, галеше ме с красивата си ръка, ознаменувана с три златни пръстена, после ме питаше за баща ми – как е, какво прави, много ли се уморява от задължения.
 Не е хубаво да се омешват и преплитат хайдушки народни песни и любовни такива. Да преплиташ „Горо ле, горо зелена“ с „Разтуряй, Злато моме, магиите“, е рисковано, затова ще се придържам само към „Горо ле, горо зелена“. Докъдето мога, разбира се.
 Мине се не мине време, кажете го – всеки ден, и аз – хайде на Бачковец. Бачковец е кладенец в един дол, в една гора зелена – за чудо и приказ. Гората е досами селото, сянка му прави едва ли не, а долът с кладенеца се нарича Свинскѝ дол. Извинявам се, че развалям идилията с такива битови и неромантични названия, но това е името – Свинскѝ дол.
 Вървя аз с една плетена дамаджана към кладенеца и си чопля зъбите със сламка, така изглеждам по-важен и голям. Сламките са чупливи, но като няма друго, използвам тях. Бавно и умишлено напоявам сламката със слюнка, тя омеква и се превръща в незаменимо занимание за зъбите.
 Пътеката към кладенчето е разкаляна винаги. От сенките ли е, мястото ли е усойничаво, или от това, че името е Свинскѝ дол, но е невъзможно да стигнеш, без да си окаляш краката. Движа се с гуменки без връзки и краката ми подгизват от кал. Никога няма да изсъхне тая кал в Свинскѝ дол, никога.
 Отивам до кладенчето и гледам в него – три жаби. Двете се оказват листа от дървото, което се е надвесило над водата, а истинската жаба ще ме изпие с очи. Не съм момиче от приказката – да я целувам, момче съм, краката ми са кални, та чак джвакат.  Затова си събувам гуменките и много бавно, защото водата е ледена, си топвам краката – какво облекчение изпитвам само! Освен кални, краката ми са одраскани, та сега водата е направо мехлем.
 Кладенчето става бозаво, размътва се от моето своеволие, но на мен ми е хубаво, даже на сърцето ми става прохладно.
 – Не те ли е срам да си топиш краката?
 Майчице мила – Марчето Калева е, нашето комшийско момиче.
 Вадя си краката от водата – краката ми капят, и ги крия в тревата. Никак не е хубаво, преди да налееш кладенчова вода в плетена дамаджана, да си топнеш краката във водата. Силно невъзпитано е.
 Питам я какво прави.
 – Вървя след тебе. – Съобщава ми Марчето.
 – Що си без дамаджана? – И усещам, че освен босите ми крака, и сърцето ми също почва да изстива – направо ще замръзне.
 Замръзването на сърцето скоро се превръща в огън и жарава. Жаравата тупти, тупти и ще ми запали ризата.
 Марчето Калева е с басмяна рокличка на черни точки. Точките ми се виждат точици – много дребни, и аз изведнъж почвам да виждам през роклята.
 Виждам бедрата на момичето, кожата и всичко останало, каквото е. Обаче не го виждам много време, защото очите ми се замъгляват и изчезвам изобщо.
 – Очите ти са като на жабок! – Казва Марчето Калева и ме целува по носа.
 Носът ми е голям и не е точно за целуване по никой начин, но тя го целува.
 – Искаш ли да ме прегледаш – като доктор?
 – Нека те прегледа прадядо ми Йото. Той е ветеринарен фелдшер, идват и хора при него, знаеш.
 Момичето хваща басмяната си рокличка и я изхлузва през глава. Остава по слънце. Винаги, когато трябва да се види нещо хубаво и голо, слънцето ще ти затули очите. И защо го прави, да го питаш? Толкова ли е ревниво, или само си блести?
 После помня, че я целувам. Устните ѝ са изпръхнали и драскат, по тях има бели тънки кожички, които облизвам. Целувам я по очите и тя, вместо да ги затвори, ги отваря и аз се плаша. Шията ѝ соленее – може да се е изпотила, но може и да е от телесно напрежение. Зъбите ѝ потракват и трептят. Гърдите ѝ, които изобщо не са малки, се сливат с кожата ѝ и остават само две тъмнолилави зърна, пружиниращи нагоре-надолу.
 Горо ле, горо зелена,
имаш ли вода студена?
Развивай листи широки,
та хладна сянка направи…
На това му казвам подходяща песен за случая.
Ако някой пита докъде стигнахме, ще съобщя – доникъде не стигнахме. Лежахме си все там – до кладенеца.
По едно време ръката ми, дясната, се размърда нагоре по бедрото на малката самодива.
– Не! Само това не!
– Кое не? – измънках.
Наистина не знаех защо, прежълтяла като джанка, самодивата не разрешава на ръката ми да продължи да се движи по-нагоре. Самодивите са такива – не можеш да ги разбереш изобщо.
Малко по-късно, олекнал и облекчен по неведоми любовни пътища, аз запалих цигара. Пушех още от втори клас и пушенето ми беше като нищо. Изпуших една и още една цигара без прекъсване и когато опитах да стана, ми прилоша. Прилоша ми и взех да мигам към небето.
Мигах, докато ми попремина, и абсолютно нищо не можах да разбера нито от небето, нито от щъкането на белите му облаци. А казват, че било някакъв първообраз на това, което става по земята.
Напълних как да е плетената дамаджана с вода, но не догоре. Много ми натежа. Добре, че краката ми бяха студени и ми беше приятно да излезем от гората.
Марчето Калева се отби да бере маточина, ама се отказа – щяла да дойде друг път. Аз обаче усетих мириса на маточина и сякаш ми се доспа.
Докато се прибирахме, тя ме спъна лекичко с крак, уж да не съм се влачел така, завъртя ми с пръст, като да беше разочарована нещо. А може и да се е закачала само.
Откъм нас се чу:
– Айде бе, умрях за вода!
Беше прадядо ми Йото.
А баща ми ни в клин, ни в ръкав ме попита как е учителката  Златка Христемова, и се засмя до уши.

ФЕЙСБУК ГРУПА „ПРИЯТЕЛИ НА ДЪЛБОКА ЯМА“

Преди около седмица ме поканиха да стана член на ФБ група, свързана с най, ама най-милото ми място на земята.
Става дума за една махала, нека я наречем условно Дълбока яма, откъдето са моите корени.
Още от дете обаче ми беше набито в главата, че нашият род – Раковци (пак условно казано), враждува с друг род от Дълбока яма – Беровци. И тази вражда няма свършване.
Дори в края на 19 век мой прадядо убил техен човек заради десетина сливови дръвчета. Те отмъстили и така нататък.
Ние, от Раковци, не общуваме с Беровци. Като ги срещнем, свиваме встрани. Не се женим помежду си и когато е възможно, си пакостим. Една мълва разказваше, че като млад баща ми се залюбил с мома беровка. Но само като отворил уста за женене, и му отрязали моментално мераците.
Монтеки и Капулети се били преселили в нашата махала.
После, през годините, всякакви участия в бунтове, съпротиви, партизански движения и властвания сме били на двата полюса. Ако Раковци кажат едно, Беровци казват обратното. И все си мерехме заслугите, жертвите и омразите.
Мислех си, че това е свършило, че е минало, че се е забравило и помен вече няма от него. Мислех си, ама не е така.
Станах аз член на групата „Приятели на Дълбока яма“ и що да видя – от страна на Беровци публикувано нещо като история на махалата, а нас ни няма никакви. Все едно, че не сме живели там – само те. Пропуснати сме ние по всички линии.
И ме хвана яд, кипна ми кръвта и напуснах групата веднага. Напуснах си и фейсбук родовите корени, и фейсбук родословното дърво.
После ме досрамя, хвана ме срам и от мен, и от реакцията ми, и от несвършващата във вековете вражда.
Но гледам, че и на държавно ниво е същата работа.
С македонците сме се хванали за гушите – чий е Гоце. Нищо друго не се приказва и не се показва, освен „чий е Гоце“.
До него се е настанил въпросът чии са Самуил, Климент Охридски и Наум и дали Охридското езеро не е океан.
Спорим държавнически чия е Добруджа, чие е Бяло море, Трансилвания и Одрин…
Нямат свършване нашите спорове, страхотна вихрушка са, торнадо, което ни помита.
Както е тръгнало, следващите месеци трябва да се готвят царете от Второто българско царство. За тях се говори, че са били или власи, или кумани.
После са Батенберг, Фердинанд и Борис и който се сещате още.
За малко да пропусна и най-важния – Крали Марко. За него битката ще е най-голяма, щото сме от юнаци по-юнаци всичките.

ДЖОНИ

Джони така и не разбра дали бабичката му хвърляше парчето хляб със собствената си ръка, или джобът на престилката ѝ вършеше тази работа. Джобът на престилката няма ръка, но хлябът изхвърчаше някъде оттам и беше доста спорно положение.
Джони е куче – живее в един селски двор и никога не лае. Не е нямо куче, напротив, разговаря понякога с обитателите наоколо, но лаенето не му е приоритет изобщо.
Беше чувал толкова много лай като малък, после – от преминаващите по улицата събратя и сродници чуваше същото, че му се отщя
А и бабичката, която го гледаше, имаше голям кехлибарен гердан на гушата си и това го респектираше. Грейне сутрин слънцето, блесне герданът на бабата, заслепи очите на Джони и той си глътне езика от възхита. Изгряващото слънце се смалява, свива се до двайсетина кехлибарени зърна и тези зърна едва-едва се полюляват и потракват върху гушата на бабата. Занемее Джони, премига-премига и лаенето се отлага за по-подходящи времена.
Малко по-късно – към девет – девет и половина, кокошките почват да снасят яйцата си. Полозите им са на различни места из двора. Разхвърляни са за разнообразие и в сламеника, и в навеса за дърва, та чак до камънаците, струпани при кочината на прасето. И всичките полози са обзаведени така, че сякаш са тапицирани.
Снасят кокошките една след друга, правят го нарочно, редуват се милите и си възпяват яйцата. Окудкудякват ги и ги представят на света с такова умиление и старание, че Джони примира и слуша, докато концертът затихне към обяд.
Кокошият концерт е с почивки и антракти, в които Джони малко се съвзема, идва на себе си, пийва водица, почерпва се с черници.
Изключено е да си помисли за лаене и за някакви подобни неща. Не му и минава през ума да наруши хармонията и симфонията.
По обяд, когато слънцето се насити на бабиния кехлибарен гердан, то слиза на земята. И не само слиза, ами я напича яко. Тогава за много малко се явяват питомните зайци.
Питомните зайци са пронизали двора със своите дупки, крият се в тях, любят се, провеждат тихи закрити съвещания и какво ли не още, но по обяд все пак се вясват за половин минута. Излизат и сутрин – да закусят и да се осведомят за положението, но сега е обяд и те излизат във вид на сенки.
Заешките сенки се стрелкат напред-назад, отскачат, прескачат се за секунди и Джони става разноглед да ги следи. Радва им се, играе си с тях и между другото прави гимнастика, раздвижва се в жегата.
Той е куче, а те са зайци – би трябвало да ги подгони, да ги уплаши и стресне с викове и силни думи. Но той им се радва, защото все пак са само сенки на зайци. Поне Джони мисли така за зайците по обяд. И си мълчи.
Следобед спи. Ако се наблюдава отстрани, кучешкият сън е повече трепкане на козина и мърдане с уши, отколкото спане. Дремене е следобедното спане, но Джони винаги сънува по нещо.
Един път сънува мухи и ръкомаха. Друг път сънува следи в прахта и отваря широко очи. Хем дреме, хем отваря очи. А понякога сънят му е просто едно спокойствие и редуване на цветове, които ги има в градината. Тогава похърква лекичко и му личи, че посещава изложби.
Надвечер си идват козите и неговото евентуално лаене се осъществява във вид на махане с опашка. Потърква се Джони в краката на бабата, покланя си опашката наляво-надясно и преглъща. Ще му се да си пийне мляко. И ако е възможно, хлябът, който сега идва несъмнено от бабината ръка, да бъде потопен в млякото и да стане попара.
Джони е стар човек, старо куче е той – седи му се до бабата, живее му се в двора и даже смята двора за техен. За какво му е да лае?

ЛЮБОВ

Много, ама много назад
искам да си извиеш шията
и аз – както съм побелял и брадат,
да я целувам и пия.

И както съм гладен и уморен,
да почна да се съвземам.
А ти да се надвесиш над мен
и да не мърдаш от мене.

И ако може, поне един път
да ми се успокои душата,
и ако може, изведнъж да заспят
всичките очи на земята.

И ако може, да сме сами –
един без друг непоносими.
Извий си шията и ме остави
да ѝ направя петънца сини.

Извий си шията – точно така,
извий си шията, лебеде черен,
пиле последно с бели пера,
стой си и не мърдай от мене.

ГОЛЯМОТО ТУПАНЕ В СНЕГА

Като навалеше дебелият сняг, и почваше голямото тупане. Къщата се изпразваше откъм черги, китеници, козяци, одеяла, покривки, кувертюри, вълнени изделия и други такива същества.
Всички те организирано бяха хвърляни и заравяни в големия сняг на двора. Затрупваха се със сняг, ама много здраво. С ръце, с лакти, с крака, с ритници снегът се трупаше и трупаше по тях.
После идваше ред на налагането с тупалка.
Като удариш чергата с тупалката, и тя се сгърчва, сякаш е жив човек. Хиляди стъпки са минали по нея и ѝ е било приятно, но сега в снега се гърчи. Може да приема акта като репресивен и неприятелски, но в края на краищата се примирява и като нищо отнася десетина удара и пак се заравя в снега.
Одеялата обикновено правят специални упражнения, нека ги наречем вълнени художествени упражнения. Диплят се точно като вълни на море, защото майка ми ги движи по този начин – едновременно сякаш ги дръсти във вода и ги тупа. Получава се едно Бяло море в двора – чудо някакво.
Съвсем отделна тема са китениците. Ако са бели и ги заровиш в снега, нито снегът си личи къде е, нито китениците. А ако са червени, блещукат, сякаш си изхвърлил въгленчета от печката.
Баща ми никога не пропуска да отбележи, че китениците с големите ресни са също като ученически плитки. Прави-струва – хвърля ме върху ученическите плитки и се смее, и ми приказва да свиквам. И аз хем свиквам, хем умирам от студ.
Докато се тупат в снега, чергите и одеялата могат да произведат и своеобразна дъга. Не дъга в небето, а на педя от земята. Слънцето грее, блести и снегът изглежда топъл, леко се разтопява даже
Като се удари с тупалка по съответната черга, и прахта от нея литва нагоре, пръска се. Така прахта и хиляди малки влакънца, прежди, боклучета, хартийки и всякакви молекулни остатъци се гмурват в слънчевите лъчи. Ето ти я и дъгата готова. Кино през деня – и кино, и дъга.
Трябва да се отдели специално внимание на артилерийската част от снежното тупане. Майка ми е изключителна майсторка на тези гърмежи и макар без системно военно образование, няма равна на себе си. Изплезва леко език и пуух-пуух-пуух – следва пауза, шаване на врата и раменете за авторитет, може и плюене на дясната длан за по-добро сцепление с тупалката и пак – пуух-пуух-пуух.
Няма да се задълбочавам в изследване на акустиката на снега и отражението на неговия състав и температура върху събитията. Музика, музика, ви казвам – военна музика и гърмежи.
Колкото повече минава времето, толкова по-ясно чистотата си личи. Героите от това снеговито представление остават на сцената финални пет минути. Там, на двора, задължително трябва да ги навали още малко сняг, колкото да се прошарят.
Нагъването на преродените и покръстени в снега обекти е цял ритуал. Всичко трябва да съвпада – ръбове, дължина на страните и краищата, всичко да е налице, не наопаки, ресните да са сресани по конец.
После – внасянето в къщата, прохладата, потта по гърбовете и радостта колко всичко е чисто, се омесват в едно. Няма такава хубост и радост!
Вън на двора снегът скоро ще стане пак равен и дебел. Това му е работата на него.