Skip to content

Месец: март 2022

СВРАКА

Ти ме чакаш и чакаш, и чакаш –
старомодна работа е това.
И подкачаш, и ходиш, и приказваш, и крякаш,
както го прави любовта.

Ти ме чакаш – не мислиш, че ме чакаш, но чакаш.
Нямаш друга работа ти,
освен да ти пари под лъжичката и да ме чакаш,
защото това си ти.

Нямаш друга работа, освен да си сврака –
най-красивата на света –
с бели и черни пера, със сини и с всякакви,
каквито мога да понеса.

Сврако моя едничка, мое пиле красиво,
остави ме да ти гледам носа,
да ти гледам ръцете и устата, и шията,
и вода, ако трябва, да ти донеса.

Остави ме при себе си и ме чакай и чакай –
чакай ме като перце на бор,
като бучица сиренце, като капчица мляко,
като син, ама наистина син простор.

И ме чакай, когато няма смисъл да чакаш –
този час все пак идва, нали?
И защото си моята, само моята сврака,
крякай и няма да те боли.

НЕ ЧЕ ИМА НЯКАКВО ЗНАЧЕНИЕ

След случката с ареста и освобождаването на ББ, ВГ и пиарката Севда, след невинността и чистотата на тези ангели на ГЕРБ, искам да кажа следното – не че има някакво значение, но все пак – да си кажа:
Вярвайте колкото искате във Варшавски договори, в НАТО, в ЕС, в Евразия, Малайзия и Нова Зеландия.
Вярвайте колкото искате в ценности и безценности.
Вярвайте колкото искате в разделението или неразделността на властите.
Вярвайте колкото искате в МВР, Прокуратура, Съд, ТКЗС, АПК, НАП, Кьовеши, Рим , Берлин и Токио, Луната, Меркурий и Кремъл.
Вярвайте колкото искате на телевизии, радиа, сайтове, мисирки, кокошки и патици.
Вярвайте колкото искате на единствените десетина същества, които ви говорят и говорят, и говорят.
Вярвайте колкото искате в борбата за мир и в най-модерните оръжия, с които мирът ще бъде възцарен на Земята.
Мен обаче повече ме няма.
Който иска, нека да вярва, аз се уморих, свят ми се зави.
И не вярвам – на очите си не вярвам вече.

БЕЛИЯТ КОН И ЧЕРНИЯТ КОН

Ти винаги светиш, приятелю мой,
аз – почти никога – такава ми е съдбата.
А белият и черният кон отиват на водопой,
двата коня вървят към реката.

Кой пръв ще отпие вода, не знам –
белият и черният кон са жадни много.
Ти винаги си голям, приятелю, винаги си голям,
аз съм си същият – и друго не мога.

Ти винаги светиш, приятелю мой,
аз мъждукам и гасна, после премигам.
Белият кон е за тебе, белият кон е твой,
на мене черният ми стига.

На мене черният кон ми е близнак,
на тебе белият ти е награда.
И пада сняг, пада сняг, пада сняг –
върху белия и върху черния кон снегът пада.

ДЯДО ДАЧО И ПАЯЖИНАТА НА ЗАКОНА

Дядо Дачо Вутев Терзиев, бивш кръчмар, а впоследствие – мебелист във фабриката на село, казваше:
– Законът е паужина – мухите се ловат, бръмбарете минават.
Вадеше лимонаденото шише от задния си джоб и му удряше една толкова голяма глътка сливова ракия, че по веждите му избиваше пот.
            Така си е – законът винаги е бил паяжина, доста тънка, за да се ловят бръмбарите в нея. Мухите да му мислят.
            Историята  с ББ показва, че правото не е най-право. Няма справедливост. Има усуквания, финтифлюшки, игри на тронове и процедури, полиции, прокуратури, но правото го няма.
            Буквата на Закона е цялата азбука, а азбуката на Правото е пълна с умишлени правописни грешки. Каквото и да направи ББ или АБ, КН, ХИ и така нататък, и така нататък – те са невинни, недоказуеми като Бог, като богове.
            В случая Бог и ББ са недоказуеми и непознаваеми – те са въпрос на вяра. Не са въпрос на доказване, а на вяра.
            За цялата политическа, финансова и управленска каста е така. За тях законите са тънка паяжина. Нещо повече – за тях паяжината е правна илюзия. Правото е илюзия, щом се докосне до божествените и недосегаемите им същности. Никой не е над закона освен тези, които са слушкали и папкали добре и са пораснали по-високи от него.
            Ако беше жив дядо Дачо Вутев Терзиев, бивш кръчмар, а после – мебелист, щеше да изпие лимонаденото шише с ракия още по обяд – нямаше да чака до вечерта изобщо.


            P.S. Не омаловажавам ничии усилия, тъжно ми е. И ми е най-тъжно, че като говорят за хванати и осъдени големи риби, все ни бутат в очите случая с Ал Капоне. Ал Капоне – гангстерът на Чикаго, баш Кръстника на своето време, е осъден за неплащане на данъци. И аз трябва да си казвам – браво на тая система и на тия хора, дето са заловили и осъдили Ал Капоне за неплащане на данъци. Няма по-голяма подигравка с Правото от това.

НЕ СЕ ЖИВЕЕ ТОЗИ С ПАМЕТНИК

Имахме една комшийка, леля Павуна. Дойдеше ли у нас, още от вратата почваше да се оплаква на майка от мъжа си:
– Не се живее с този паметник, какичка! Не се живее с този паметник…
Сваляше си забрадката, опипваше си обеците и гердана и грееше едновременно и красива, и ядосана. Голяма красавица е била някога леля Павуна, личи си и досега.
Когато се оплакват от нещо, хората създават особено пространство около себе си. Оплакванията им се превръщат в живи същества. Всяко оплакване се сдобива със собствено име, с характер и с физиономия.
В това пространство на страдания и оплаквания останалите хора – слушателите, имат различни роли. Едни, като мене, изчезваха изобщо – в тия минути леля Павуна едва ли ме е брояла и за пет стотинки, докато майка ми получаваше централната роля.
Още оттогава обаче ето тая приказка – не се живее с паметник, ми е останала в главата.
„Паметникът“ беше доста издигнато лице, заместник-директор на местно предприятие, стабилен и уважаван човек. Но „паметник“ според жена му.
Обличаше се много добре за онези години. Панталонът му – доста широчък, с маншет и винаги с колан. Коланът – над кръста. Обувките – кожени, с бомбета и дупчици, отдолу с гьон и налчета. Ризата – натъпкана в панталона. Понякога слагаше и връзка, късичка – нечувано.
Не пиеше, не пушеше, говореше средно тихо, с много лек фалцет. Каквото да го питаш – знае, информиран. Като се нареди за хляб или за нещо друго на опашка, стои малко встрани, да не притеснява хората. Гладко избръснат, макар че беше нещо като кьосе, не се потеше – никога не се потеше и очите му – сини, сини, та чак зелени.
Прекрасен човек направо, а леля Павуна му вика паметник.
– Как пък един път ма, Марче, – казваше тя на майка ми – не ме е прегърнал – ей така, да ме прегърне, да ми пипне косата и да ми поприказва нещо. Паметник, какичка, паметник.
Според мен си живееха идеално и леля Павуна прекаляваше. Какво повече да искаш от един мъж – да е началник, да изкарва пари, да не пие, да не пуши и доколкото знам официално – не я биеше. А тя не иска да живее с паметник.
Сещам се за тези отминали работи, докато вървя из Борисовата градина. В София, ако не вървиш из Борисовата градина, няма къде да вървиш изобщо, освен ако не решиш да си вървиш по главата или по сърцето. Мъчно се върви из тая София много.
Гледам паметниците на Славейкови – баща и син, на Каравелов, на Алеко, на Бенковски, на Вазов, на Яворов, на Ботев и на Левски. И още, и още…
Много паметници, голяма концентрация на камък и гранит. Нито един от тях обаче не помръдва.
Вазовият паметник се белее като пряспа, леко тебеширен.
На Левски вратът му – дебел, та дебел.
Ботевият прилича на литография.
На Бенковски са му юначни главно мустаците. Добре, че е като гвардеец.
Алеко едва се познава, а на Йовков – един от най-новите паметници, по-добре да не го бяха слагали – не е никакъв Йовков.
Харесват ми най-много паметниците на Яворов и на Емилиян Станев. Яворовият е хубав и заради върбата зад него, и заради носталгията и умората, която го обвива, а Емилиян Станев се е прегърбил и гледа доста хитро – това му е хубавото.
Преди много години с двама-трима приятели се явихме в Борисовата една нощ, ама много пияни, да се черпим с паметниците. Седим до паметника, пием, па току станем и му предложим и на него. Но паметниците не употребяват алкохол, те са история…Голяма глупост, добре, че не ни арестуваха за хулиганство.


Мисля си и друго – с колко живи паметници ме срещна животът. Гранитни, уверени, непоколебими в убежденията си, верни и предани на Партията, после на другата Партия, после на третата, после – на дясното и лявото, на източното и западното. Хора паметници. Влюбени в „знанията“ си – единствените знания на света. Величествени и непоклатими.
Майчице мила, с колко живи паметници ме срещна животът – живо обезсмъртени и безсмъртни приживе.
Паметници от радиа и телевизори, от издания, сайтове и сайтчета – истинска теракотена китайска армия.
А леля Павуна още на времето не щеше да живее с нейния паметник. Искаше да я пипне по косата и да си поприказват.

ДЕЦАТА И ЛОШИТЕ ХОРА

Ако знаеха само, ако знаеха само нашите деца,
какви лоши хора управляват земята,
щяха да избягат, да избягат в най-далечната гора
и щяха да живеят там – при зайчетата, вълчетата и цветята.

Щяха да скачат със зайчетата – скок-подскок, скок-подскок,
и щяха да им милват ушите и опашките също,
и щяха да хвърлят камъчета в бликналия горски поток,
и щяха да се прегръщат, прегръщат, прегръщат.

С вълчетата щяха да се търкалят – търкул-търкул, търкул-търкул,
колко е хубаво да се търкаляш, докато ти се завие главата…
И ако при търкалянето на някое вълче чорапът му се е събул,
децата биха му обули чорапа.

С цветята щяха да цъфтят и да махат с ръка на всички пчели,
а пчелите, както е известно, много обичат цветята.
И децата изобщо, ама изобщо няма да ги боли,
ако някоя пчела ги целуне – защото са цветя децата.

И защото са зайчета и вълчета, и цветя, и деца
и най-много от всичко обичат своите майки,
щяха да плачат от сутринта до вечерта в тая далечна гора,
защото са далече от своите майки.

И защото са още деца, накрая ще си легнат да спят,
както са с дрехите – ще легнат върху тревата и ще сънуват,
и ще спят, ще спят – през цялата нощ ще спят,
а на сутринта майките им ще дойдат да ги целунат.

И ще се събудят децата – както се будят деца –
с мрънкане и протягане, с клатене на глава и въздишки.
И утрото ще е слънчево и прохладно, даже ще има парченце луна,
и от лошите хора няма да е останало нищо.

14 МАРТ 2022

След няколко дена трябва да дойде пролетта.
Но къде да дойде пролетта, моля ви се –
на небето и през деня е пълно с луна
и е студено, и няма кой раменете ми да завие.

На небето и през деня е сумрачно и не е никакъв ден,
разбъркано е небето и страховито.
След няколко дена топлият вятър трябва да дойде при мен,
а ми е свито и все така ми е свито.

Нямам сили даже да си легна и да заспя,
и да спя до другата пролет, ако е възможно…
След няколко дена дворът ми трябва да е пълен с трева,
а усещам, че ме е страх и страхът пълзи по моята кожа.

И усещам как светът няма нужда от щъркели и от резеда,
и усещам как светът няма нужда от лястовици и от цвърчене,
и не искам, не искам да кажа тази дума – война,
но я казвам и тя се взривява в мене.

И отпадам, и ми е лошо, и ми се вие свят,
и няма къде главата си горяща да скрия.
И пролетта идва, а аз искам да я върна назад
и да я сложа до сърцето на майка ми, милата.

Нищо друго не искам за пролетта, само това –
да я сложа до сърцето на майка ми, защото мама разбира –
пролетта е дошла и е толкова красива тя,
колкото само пролетта може да е красива.

Мама разбира всичко, защото е майчица на пролетта,
майчица на копривата, на картофите и на цветята.
И не искам, не искам да кажа тази дума – война,
но я казвам. И ми се къса душата.

НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ, ЗА ПОГНУСА Е

Току-що прочетох на един дъх и останах без дъх от книгата на някой си ст. ик. Павел Гърбов – книгата е „Левски между светостта и светкостта“ и е издадена от Храм „Свети Йоан Богослов“, град Карнобат, 2021 година. Представлява доклад, изнесен на конференцията „Свети- Йоанови четения – 2018 година..
Купих си книгата от една известна софийска църква, близо до улица „Граф Игнатиев“.
Сега внимавайте – книгата се издава с благословението на Негово високопреосвещенство Йоаникий, Митрополит сливенски.
Повод за написването на книгата (доклада) е писмо на една политическа партия в България, която е поискала от Светия синод да обяви Левски за светец.
И тук свършвам със стискането на зъбите и с официалните пояснения.
Ако някой ми беше казал, че такъв донос срещу Левски може да излезе в България, никога нямаше да повярвам. Злоба, ненавист и омраза срещу Апостола лъха от всяка страница. Удивителни обвинения в сребролюбие, меркантилност, престъпване на клетви, съюзяване с Дявола, поръчителство на убийства и убийство, сатанизъм, горделивост и каквото още ви дойде на ума, са изброени срещу Левски.
Цитират се писма на Апостола, редове от тях, извадени от контекста, устни изказвания и спомени на негови съвременници – също извън контекста. Носи се вода от девет кладенеца, за да се покаже, че Левски е тъмна и зловеща личност.
И най-страшното – че като е служил на народа си, е изменил на Бога, предал е Бога. Защото, видите ли, е бил дякон и си е хвърлил расото, за да служи на народа.
Сякаш ей така, между другото, е оцапано и семейството на Левски – най вече майка му.
Според писанията на г-н Павел Гърбов Левски е нанесъл повече щети на България от самото робство. Той още от малък е бил разбойник, хайдук и дори в неговия прякор – Левски, и в псевдонимите му по-късно личи колко низък човек е той.
Сега е моментът да ви успокоя, че има и по-големи безбожници, престъпници и предатели от Левски и това са Ботев и Стамболов.
Не е пощаден, разбира се, и Вазов, който си е позволил да сравни бесилото на Левски с кръста. Това е наречено светотатство и кощунство.
Накрая на книгата излиза, че Левски не само е трябвало да бъде обесен, ами му е малко и това.
Като учител цели трийсет години съм се чудел какво се случва, че българският народ не тръгва към Храма и за младите православната религия е нещо далечно. Сега си отговарям – ето и заради такива книги, ето и заради такива владици, които благославят да се произнасят сквернословия за най-тачения човек в българската история.
Изобщо не ме интересуват никакви правила за обявяване на светци, щом това може да бъде повод да се очерни Васил Левски. Питам се тогава Светият синод дали е Свети и дали е Синод.
Ако Левски е такъв, ние какви сме? Ако на Левски животът е такъв, ние живели ли сме изобщо и за какво сме живи?

ДАНО ДА НЕ ОБЪРКАМ ПОСОКИТЕ

Ние мога и не искам да се меря с политическите коментатори, с геополитическите притежатели на истини, със социолозите и с явяващите се като дежурен телевизионен аксесоар същества. Да не говорим за пророците, които току-що се завръщат от оперативка с Бога (боговете) и ни носят техните заповеди. Изключено е да се меря с тях, а и не искам.
Тези същите господа обикновено измерват всичко с интересите си, с парите и влиянието си и с интересите, парите и влиянието на силните в света.
А и сега, покрай войната, пропагандата е толкова всеобхватна, че е изместила реалността, станала е измислена реалност. А реалността е станала част от пропагандата.
Един и същ факт се тълкува и така, и така. Един и същ факт може и да се освети от прожектор, а може и да се дръпне в тъмнината  зад кулисите.
Беше много отдавна, но още си спомням какво странно усещане изпитах, като гледах френския филм „Един мъж и една жена“. Мисля, че го даваха две поредни вечери по телевизията.
Подробностите ми бягат, но първата вечер бях поразен колко лош е мъжът във филма, а втората вечер абсолютно същите събития ме отчаяха от жената.
А беше филм, изкуство, не беше пропаганда.
Сегашният жесток руско-украински филм във формата на братоубийствена война би могъл да се казва по различни начини: „Путин и демоните на Ада“, „Зеленски – клоунът от бездната“, „Мечката и смъртта“, „Зеленото човече“, „Невинна ли е Америка“, „Европа – сестрата на Спящата красавица“ – имената на филма могат да са различни – според киносалона, който го прожектира, и според собственика на киносалона. Точно в тази пропаганда и в тези филми съм безсилен.
Това, което мога да направя обаче, след като извикам, че войната е лудост и трябва да спре на секундата, е да следя собствените си чувства и доколкото мога – да ги описвам. Да описвам собствените си тъжни чувства сега.
Но не да ги описвам, за да ги „пласирам“ и „представям“ на актуалните господари, а защото иначе не мога, по-точно – вече не мога и вече не искам.
Ще започна тези „вътрешни“ описания със случка от войнишките си години.
Било е 1977 година. Войник съм в Плевен, карам си казармата в Школата за запасни офицери и става голямото земетресение във Вранча.
Бяха ни водили на театър и вечеряхме доста късно. Столовата е на приземния етаж и аз се храня чак в дъното ѝ.
Като започна земетресението, бученето, пращенето и пукането; като започна треперенето на целите ми вътрешности и мозък, помислих, че почва война. Толкова се бях надъхал и наплашил, че може да има война и че американците могат да хвърлят атомна бомба, че се вцепених.
После не помня как съм излетял не през вратата, а през прозореца и в безсъзнание се озовах на плаца на поделението. Видях как луната се люлее нагоре – надолу, как слиза почти до главата ми и отскача в небето.
После откъм жп гарата, на север от хълма на казармата, видях как избухва атомна бомба. Атомна гъба видях.
Както ме бяха учили и тренирали, се проснах на земята с гръб към атомната гъба и си сложих ръцете зад врата. И примрях, и умирах.
Не е било никаква атомна бомба, даже не е било война, а илюзията за атомна гъба се е получила от сблъсъка на жп цистерни с бензин. Ударили се бяха две цистерни с бензин една в друга и ефектът беше като от взрив на атомна бомба.
Страхът, който се носеше, беше повече и от бомба.
А беше само земетресение.
Сега вече е война – страшна война. От онова време минаха много войни. По целия свят имаше войни. Избройте си ги сами – няма да ви стигнат пръстите на ръцете. И всички те трупаха страх, нагнетяваха страх и смърт.
Атомните бомби винаги, цял живот са ми стоели в глъбините на мозъка и са ме плашели. Плашат ме и днес – че ще умрем всички като комари и Земята ще стане плешива буца лед. И колкото по ме е било страх, повече съм си казвал – няма да мисля за това, няма да мисля за това – всичко е красиво, всичко е прекрасно и всичко е любов.
Да, ама не е .
Докарах го дотук, та да се чудя за какво съм живял.
Дано не е било, за да легна пак – както някога, с гръб към атомната бомба.
През 1977 година знаех откъде ще дойде бомбата. Бяха ми казали и аз знаех. Сега също ми казват откъде ще дойде и също трябва да знам. Дано да не объркам посоките…

ЕПИЗОД

Мен винаги са ме оставяли на някоя случайна спирка.
Колите после профучават, профучават…
И аз какво да правя – махам им с ръка и мигам,
и шапката ми пада, и край пътя се търкаля.