В днешния брой на вестник „Над 55“ е публикувано мое интервю. От цялото си сърце благодаря на главния редактор Валя Иванова за поканата и за приятелството през годините.
ОСТАВАМ С ГОЛЯМА НАДЕЖДА ДА РАЗБЕРА НЯКОЙ ДЕН КАКВО Е ДА СИ ДЯДО.
„ОТ СУТРИН ДО ВЕЧЕР“ – ЕДНА КНИГА, НАПИСАНА С МЪКА В СЪРЦЕТО
Тези дни Николай Милчев зарадва почитателите си с нова книга с проза. Казва се „От сутрин до вечер“. Писателят дори има интересна хрумка – да пътува от град в град, просто да седне в някоя сладкарница за чаша чай и да поговори с най-запалените си фенове очи в очи. Затова пък ние имахме късмета това да ни се случи по-рано и да разговаряме с него специално за читателите на „Над 55“.
Вярно ли е това, че си довършвал последната си книга, докато майка ти е умирала?
Вярно е и не го пожелавам на никого. Докато пишех повестта „От сутрин до вечер“, включена в едноименната ми книга, която предстои да излезе всеки момент, майка ми гаснеше и си отиваше от света. Беше вече на осемдесет и седем години и аз виждах как тялото ѝ се смалява и как тази някога хубава и здрава жена се превръщаше в кукла. Докато пишех повестта, състоянието ѝ ту се влошаваше, ту се подобряваше и без да го осъзнавам, влошеното ѝ състояние е сгъстявало и споменаването на името ѝ в книгата, и нея самата. Сега се питам – какво щях да правя в такъв момент, ако не пишех книгата? Писането едновременно ме разкъсваше от мъка, но и ме отнасяше в сладостните дни на моето порастване, където език, свят, предмети, Балкан, река, любов, живот и смърт – всичко се омесва и се превръща в топка, която се търкаля и няма спиране. Представяте ли си какво ми е било да описвам първото си влюбване, първата си любов с момиче, а „отвън“ – в живота, майка ми да си отива.
Учил ли си се от родителите си как се обича?
Родителите ми са се познавали и са били влюбени още в гимназията. Още от девети клас. Майка ми цял живот обичаше баща ми с цялото си сърце и от кашата, която му е варила още като ученичка, та чак до последните му дни, докато му режеше ноктите на краката, докато спи, за да не го тревожи, тя го обичаше повече от всичко. Сигурно го е ревнувала и ѝ е било болно за това, че често отсъстваше от вкъщи, но като го видеше на вратата, и се разтреперваше. И докато вадеше пържения боб в тава от фурната, лицето ѝ грееше като слънце. За нея любовта беше той. Ще ми се да кажа, че съм се учил на любов от майка си, но не е точно така, защото при мен любовта е била преплетена с книги, с писане, понякога със суета. Така че – да, аз съм техен син, но дали съм се учил на любов – не знам, може би. Чувствал съм обаче, като съм гледал майка ми, че голямата любов не задава много въпроси, не пита къде, кога и защо. Голямата любов обича и край. Пред голямата любов всичко отива на заден план – и гордост, и самочувствие, и самолюбие. Дали е добре, не знам, но голямата любов е огън.
Пишеш за баби и дядовци – по-добри хора ли бяха те?
Времената бяха по-добри. Имам предвид – по-естествени, по-природни и натурални. Много грим има сега, много финтифлюшки, много маски и преструвки. Често пъти етикетът и така нареченото добро възпитание са просто параван за пустотата и безличието. Дядо ми Драган беше начален учител и свиреше на цигулка. А иначе ходеше малко небрежно облечен и да си натъпче например ризата в панталона му беше бая зор. Но децата го обичаха и хората го обичаха не само защото ги учеше, а и защото като обереше гроздето на лозето, го раздаваше по селото – да се яде. Цялото грозде от лозето раздаваше – да си хапнат хората грозде. И себе си раздава, и лозето си. Нищо, че ризата отзад не беше натъпкана в панталона.
Какво е усещането ти самият да си дядо?
Имам шестима внуци, пръснати по целия свят, но какво е да си дядо, все още не знам – уча се. Може би е последна възможност да видиш какво си представлявал като дете и да си спомниш какво е правил дядо ти за теб. За внуците си в чужбина аз, както и мнозина други, сме скайп роднини, образи от екрана, гласове от телефона. А за софийските си внуци най-често съм или човекът, който ги взема от училище и ги разхожда, или човекът, който се надява те да го обичат – просто така. А дядовската любов трябва да се заслужи, а пък аз нямам кой знае с какво да я заслужа, защото ни разделят не само години, а ни делят технологии, интереси и какво ли не. Кръвта ни се предава, гените ни се предават, но понякога времето и действителността са по-силни. Честно казано, оставам с голяма надежда да разбера някой ден какво е да си дядо.
И накрая – един малко по-страничен въпрос: Освен че всичко изчезва и всичко се променя, взеха да изчезват и култови кръчми. „Сам дойдох“ в София, „Водолаза“ в Пловдив, „Волга, Волга“ в София и така нататък.
Като изчезват кръчмите, изчезват приятелствата. Някаква невидима ножица реже връзките и съединенията между хората. Най-главното в кръчмата не е да се пие, а да се говори. Да научиш нещо, да споделиш нещо, да си изплачеш душата, да потърсиш съвет. Пиенето е съпътстващо мероприятие. Изчезват кръчмите, колкото и да е парадоксално, хората потъват в самота, защото цялата модерна технология е хладна, дистанцирана, главно информативна. Изчезнаха култовите кръчми и с това изчезна възможността някой да те почерпи, ти да почерпиш някого и като си тръгнете, да се прегърнете и да усетиш, че ръцете му са топли. Иначе скъпи и прескъпи ресторанти – колкото щеш, но на мен лично от гурме яденетата ми става лошо и от шеф готвачи, които са по-умни и по-важни от професори, никак не ми е добре. Язък за кръчмите, язък за нас.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Ще им пожелая живот и здраве, достоен живот и здраве, което да ги радва и да им дава възможност да бъдат щастливи, ще им пожелая да обичат времето, в което са живели – да не се отказват от него, да не се срамуват, да се гордеят, че са построили това, което все още се нарича България. И да четат вестника, който е техен приятел.
