Пушкин е на върха – на самия връх на руската и световната поезия и литература.
Училището е на пъпа на София, зад опашката на Коня на Цар Освободител. Малко през рамо самото училище гледа към Народното събрание, а зад него е „Александър Невски“. Стига на човек да му се завърти главата.
Стълбището на 133 училище е много широко и много голямо. Лично аз, като вляза в едно училище, и му гледам стълбището, защото училището е такова стълбище – докато се изкачваш нагоре, е трудно, важното е да можеш да полетиш, като слизаш надолу и стъпваш на земята.
Щастлив се почувствах днес, на Велики вторник, заедно с тези, събрани в себе си, красиви и притихнали пред голямото си тръгване в живота абитуриенти. Прочетох им един разказ и две стихотворения. И усетих как между нас се плисна вълна. Вярно, за някакви си четиридесет минути, но вълната ми стига, за да усетя вкуса на солта, на захарта, на сълзите и на лютото от това, че хората се срещат и по някакъв начин се доближават един до друг. Оставам с надеждата, че литературата е може би такава вълна и такъв мост.
Душата ми се напълни и от изпълненията на китара, които прозвучаха, и от въпросите, които ми бяха зададени, и от бенгалските огънчета в очите на децата и даже от сълзите.
Много съм благодарен на ръководството на училището, на колегите учители, които бяха, и лично на Cvetelina Licheva, учител по български език и литература, която направи възможна тази среща.
Само не си мислете, че улица „Шишман“, която е пред училището, не е в ремонт. Разкопана е и е непроходима вече поне няколко века. Обаче Руското училище и духът на Пушкин са си там.
