Месец: август 2023

Името му не е Сали Яшар. Казва се Грозю, но за мене е Сали Яшар. А за всички притежатели на стари автомобили, които поправя, е направо Господ.
Голяма Брестница е стръмно и баирно село и нашият Сали Яшар живее в горния край на баира. Оттам се вижда цялата Дунавска равнина, даже и Дунава понякога се мярва и проблясва, ако имаш малко повече фантазия и не носиш очила.
Да ме прощава класикът Йордан Йовков, но аз така и не видях тоя Грозю да си почива някога, да сяда вечер пред къщата, да пуши и да наблюдава Космоса и звездите. Нашият майстор на леки коли не пуши тютюн. Бая е височък и се облича с гащеризон, обаче гащеризонът му повече мяза на панталони, вдигнати по-високо, до кръста, и така нашият човек едновременно прилича и на работник от сервиз, и на пенсиониран начален учител.
Ако някой си мисли, че пиша разказ, трябва да забрави тази илюзия, защото разказите в голямата си част са видения, блянове, мъки и въздишки, а тук имаме работа с един факир на старите коли, докарани главно от циганите от чужбина, който, ако е казал пет думи през живота си, халал да са му. Нищо не говори тоя Грозю, само минава бавничко с една отвертка и непрекъснато прави преглед на строените в две редици закъсали автомобили. Качвал съм се нарочно на баира до Грозюви, стоял съм с часове и много рядко съм виждал да пипа нещо с ръцете си. Върви с отвертката, каже по някоя дума, наведе се тоя, на когото е казал тая дума, бръкне нещо в колата и готово.Не съм го виждал да взема и пари. И като го гледам как е облечен и каква му е къщата, не вярвам да е толкова богат.
Но как му се покланя само цялото село – кметът е нищо в сравнение с него. Касиерката на кметството – също. Момичето от изипея и то е нищо в сравнение с нашия Сали Яшар. Останалите най-уважавани хора като козаря, един бивш артист от Народния театър и ветеринарният фелдшер също не важат пред Грозю.
Няма ги вече каруците, които пеят нагоре-надолу. Къде ти вече да намериш пиринч, да го сложиш в главѝните на колелетата и да звъни като китара? Песента на колелетата е заменена с дрифтове и гювезлъци, но тая тема няма да я отваряме сега. Няма я и Шакире да си дойде и както е купила например една торба с лекарства от Луковит, да му донесе и красотата, и любовта си.Господ е този поправяч на коли. Той прави хората щастливи, истинско щастие им дава. Как иначе със счупената си кола ще закараш някоя булка до Дерманци и по пътя ще спреш да ѝ набереш малко къпини? Как ще се фукаш със сребристото си беемве, което отдолу е по-изгнило от селски гюм за боклук, как ще минеш с опела си през селото и музиката отвътре няма да повдига керемидите на къщите? Голяма работа е тоя Грозю.
Помаци от Градешница, Глогово, Галата, Бабинци и Кирчево чак лично му носят увити в найлон карбуратори, които той с челник на главата си поправя по тъмно, защото иначе е зает с по-велики дела – карбураторите са дребна работа.Скоростни кутии, колянови валове, елсистеми, всякакви помпи за гуми, фарове – всичко ляга покорно и си идва на мястото в ръцете на нашия Сали Яшар.
Да го бяхте видели само как сваля от едно малко ремарке нарязани пънове от тополи и как подпира предниците на колите с тях, след като им свали гумите. Ако застанеш пред такава автомобилна гледка, ще си помислиш, че е препариран лъв или в най-лошия случай – меча кожа. Сали Яшар не пие и това в известен смисъл го отчуждава от завяхващата мъжка популация на село, но пък като го знаят, че не обелва дума, се примиряват с отсъствието му – важното е да е жив и здрав и да поправя колите. Трудно ми е само да преценя дали като влезем в Шенген и в Еврозоната, работата на Сали Яшар няма да понамалее, но за това нека да му мислят представителите на неправителствени организации, които научно изследват този проблем.
А може би като падне тая отвратителна Шенгенска граница, отделяща ни от свободния и каращ нови автомобили свят, на Сали Яшар ще му остане време да погледа надолу откъм баира на Голяма Брестница и най-после и той да види Дунава – като синя подута вена надолу в маранята.
P.S. Ако някой много го е закъсал с колата си и се намира в районите на Червен бряг, Ботевград, Правец, Етрополе, Луковит, Плевен, Ловеч, Тетевен и Троян, Казанлък и Карлово, където славата на Сали Яшар е велика, да има предвид, че Грозю не обича вътре в колите да има снимки на голи жени, на диктатори и на актуални политици. Мрази и от вътрешната страна на багажника да бъде изрисувана четата на Христо Ботев, слизаща на Козлодуйския бряг.

Забелязал съм, че хората обичат да четат „накъсани“ стихотворения. Дългият стих уморява и съзнанието трудно се пренася от единия край до другия на реда. Вижте, включително и при класиците ни, кои са най-четените и любими стихотворения. При Яворов, при Ботев, при Дебелянов, при Смирненски има и по-разгърнати, но кратичките винаги са били предпочитани. Пък и по-лесно се помнят наизуст.
Докато бях студент, излезе на мода да се пише „фолклорно“. И това беше нормално – дошли главно от селата и от провинцията, включително и най-известните поети тогава носеха в себе си ритъма на народната песен, на пеенето на майките и бабите си.
Няма да изброявам имена, защото веднага си представям как вманиачени и претенциозни наследници на тия „шаячни момчета“ ще наскачат да ме опровергаят. Наследниците на тези народници фолклористи тогава сега са асистенти и професори в университетите и както се фукат и пъчат с имената на дядовците си, така пишат точно по обратния начин. И все пак ще спомена едно име на поет, който не се върти най-често в публичното пространство – Борислав Геронтиев. Прочетете стихосбирката му „Спомен за вино“ и ще видите за какво става въпрос.
Изглежда краткия стих „жегва“ по някакъв начин съзнанието и кара тялото ти да иска да играе, да се движи, да живее в някакъв ритъм – по-насечен, по-бърз. Може да се смеете, ако искате, до утре сутринта, но успехът на песента „Бяла роза“ например се дължи именно на тази насеченост,, която драсва клечка кибрит на кръвта ти. Именно този ритъм, тези палещи кръвта думи (тук изобщо не говоря за художествена стойност и за естетика) са в основата на онова сливане, при което поезията, без още да е станала поезия, се превръща в неделима част от човешката същност.
А сега изтръпвайте, колкото щете, и се гневете, но българските стихове (не точно поезия, а стихове), бяха отвлечени и похитени от разни лаборанти на думите и патоанатоми на нормалната човешка логика. И на чувствата също. Хабилитирани и главно нахъсани комплексари превърнаха поезията и думите в шифър, с който говорят помежду си. Като се преподават един друг, награждават един друг и хвалят един друг, тези високопоставени графомани лишават поезията от надеждата да се завърне там, където ѝ е мястото – в сърцата на хората, в устните им, в пеенето, в танците и в плача им, ако щете. Може би именно в тази „безпомощност“ и първичност на словото е надеждата за повторение на красотата и усладата.
Сега никой няма да ви каже (говоря ви за университетските папагали), че най-хубавото творение на Яворов е „Градушка“, а не „Песента на човека“, „Нощ“ и „Песен на песента ми“.
Никой няма да ви каже, че „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов е нищо в сравнение с „Един убит“ и „Сиротна песен“ .
Сега никой няма да ви каже, че удивителните Иван Пейчев и Христо Фотев и още един куп техни подражатели носят духа на гръцкия начин на писане и че доста от стиховете им са прекалено дълги за нашите бели дробове и възприятия.
Никой няма да ви каже, че Александър Геров има великолепни стихове, както има и пълни безпомощности. Никой няма да ви каже, че Йордан Кръчмаров е написал две-три страхотни стихотворения, че Гълъб Ковачев беше един от най-големите поети на своето време.
Никой няма да посмее да ви каже, че Иван Методиев едновременно беше изключителен поет, но и че написа пълни идиотщини и маниакални стихове като стихосбирката му „Гъзове и облаци“. Никой няма да посмее да ви каже, че същият този голям български поет и мой скъп приятел Иван Методиев първо стана известен с хубавите си, но доста стилизирани „селски“ стихотворения в „Прости сетива“, а чак после го усетиха като поет на мухите и на градските бордеи.
Никой няма да ви каже нищо такова, защото сериозен разговор за поезията няма. Официалната поезия е арестувана от едно-две издателства и няма мърдане. Поезията на първото издателство е ламаринена, препарирана и неразбираема – главно подражателска и преводна, а на второто издателство е бонбониерена, шоколадова и сладникава.
Много грехове съм плащал и аз, ама много. Естественото ми се е струвало просто и недостатъчно, а мътното и разводненото – примамливо. Писал съм и дълго, и кратко, и с рими, и без рими. Писал съм така, както е вървял животът ми, вкусът ми и болезненото желание никой да не ми се меси.
С това, което написах, не искам да кажа нищо повече, освен че е време за сериозен разговор накъде върви нашето Слово. И кой кара неговият въздушен влак, и има ли път влакът?
За сведение на всички притеснени покрай село Гложене, Тетевенско, има само незавършена железопътна линия. Тук никога не е минавал никакъв влак – ни нормален, ни лирически. А недовършената жп линия вече почти е обрасла с буренаци и тръни.

Всички реакции:636316ХаресванеКоментарСподеляне

Някога много обичах това стихотворение на Валери Петров. За мен си съм го кръстил „Какво му трябва на човека“. Не го зная цялото наизуст, но и сега ми е в главата :

Какво му трябва на човека –
едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

Наистина, много ми харесваше това нещо и му вярвах. Виках си – като има една шишарка сред пътека, един бял лист и едно перо – това е всичко.
Оказва се обаче, че на човека може и да му трябва един бял лист и едно перо, но на човеците, в това число и моя милост, им трябва най-вече пазарът в Тетевен.
На пазара в Тетевен волната човешка душа може да си купи яйца от Троянска Калейца, краставици „Гергана“ – всякакъв калибър и твърдост, според легендата – от Харманли, баш истински картофи още с калта по тях, червени чушки, в които можеш да си вкараш юмрука, и зелени чушки с по-прилични талии.
После идват наред доматите „Ръгби“ и „Биволско сърце“, прясно сирене, кашкавал и мляко от връх Балкана, полусплути сливи, сутиени – ама големи, като бейзболни шапки. Помакините са надарени откъм пазви, нали знаете. Следват ВиК части, носени обувки, фланели тип „Саня“, картини, на които са изрисувани Левски, Ботев, Цар Борис и Хитлер (последните двама са заедно на една картина), Георги Димитров, Тодор Живков и картината „Ръченица“ от Мърквичка.
Има и най-различни медали и ордени, а продавачът е татуиран със змии и смоци по ръцете си.
Тук само ще вметна ей така – за секунда, че видях да си купува шарена сол една мома, която си беше татуирала на гърдите криле.
Кажете ми, не са ли родени един за друг крилете и шарената сол – само да ги целуваш, да кихаш и накрая да полетиш.
На пазара в Тетевен според абсолютно достоверни слухове се продава най-хубавата скара. Скарата започва своя недълъг житейски път от малки фургони, от срязани наполовина кемпери, от брезентови палатки и от багажника на една жигула. Любимата ми аранжировка на тая скара са карначетата, които се подават от върха на тенджерата и просто протягат пръсти към теб.
На пазара в Тетевен можеш да срещнеш всякакви чешити – от помакини в пълна парадна униформа, трептяща в жегата с всичките цветове на света, през пристигнали от Гложене стари ергени с потрошените си коли – да ги видят тетевенките и ако могат – да врътнат някой курс за по петнайсет лева обратно за Гложене.
Тетевенския пазар си е простонародна работа. Обаче можеш да забележиш и тарикати продавачи от магазинчетата на  главната улица, които идват тук само за да набележат някои жертви сиромаси, дошли да си купят някоя диня или пъпеш, и да ги убият с презрителен поглед.
Истинската вековна тетевенска интелигенция никога няма да дойде на пазара. Тази интелигенция седи в две-три кафенета по главната улица и само гледа дали ще мине някой нещастник с картофи и червени чушки.
Ако случайно някоя тетевенска интелигентка реши да мине ей така – да прелети над пазара, тя винаги говори на висок глас и съобщава, че някаква си ѝ се обадила по телефона, отива да я види и е тук случайно.
На тетевенския пазар можеш да си купиш мед – с вощуна и без вощуна в него, два-три вида конфитюрчета, шарени на цвят боровинки и тъмносини боровинки, тук-таме има и по малко къпини и малини, но те са колкото за адет.
Ето това му трябва на човека – тетевенският пазар му трябва. А перото, белият лист и шишарката моля да ме извинят, но ще почакат.
Мислех да си купя хавлиени кърпи, панагюрски, обаче се оказаха по-скъпи от на „Граф Игнатиев“ в София. Иначе продавачката на панагюрски хавлиени кърпи сигурно е бивша учителка по математика, защото обясняваше дължината, ширината и дебелината на кърпите до сантиметри и милиметри.
Не ми е възможно да пропусна факта, че срещу хавлиените кърпи се продаваха, потънали в масло и грес, стари части за коли, брадви, вериги, масльонки и всякакви пирони.
Завършвам с един знаменателен факт – виждал съм как мед, купен от тетевенския пазар, се доподслажда със захар от един велик рибарченин горски. Ами киселее ми меда, бе – викаше горският,– затова му слагам захар.
На мен този мед не ми киселее – сладък ми е достатъчно, както ми е сладко и всичко, което ми напълни очите на пазара. Кой знае, ако Валери Петров беше видял този пазар, можеше и да си промени мнението по отношение на хорските трябвания.

Кашлям от месец, ако не и от повече –
като магаре бухам.
Плаша птиците в небето и по земята хората,
плаша и шофьора на автобуса.

Плаша метачите на боклуци пред кметството,
циганките – една от една по-руси,
плаша кучето, което до спирката се е плеснало,
плаша и шофьора на автобуса.

Кашлям сутрин и вечер, и по всякое време –
чу се в Тетевен, и до София чу се.
И уплаших с това кашляне най-много мене си,
също и шофьора на автобуса.

Аз обаче седя и го чакам автобуса раздрънкан
и шофьора, по потник и джапанки,
чакам, чакам и замръквам, осъмвам –
както винаги, както цял живот, както всякога.

Кашлям, чакам, после пак и докрая
плаша гаргите и шофьора небесен.
Идва дъжд и пътят ще се разкаля,
и от един конец ще стане по-тесен.

Комшията ми от едната страна се казва Христо Гуленов – Ицата,
живее в паянтова къщица на един етаж.
Най-близкият му човек е котката, която никога
не се е будила в живота си и не е трепвала даже с мустак.

Ицата пие умерено вечер – от двеста до триста грама ракия,
разрежда си по малко чашите с чешмяна вода,
реже си ту краставици, ту сиренце и се напива, напива
и спи до котката – най-близкия му човек на света.

Ицата работеше дърводелец във фабриката, но си отряза два пръста
и го е срам от това, и си свива ръката – да не личи.
Той ми е комшия от едната страна, а от другата е църквата с кръста
и, разбира се, гълъбите и слънчевите лъчи.

Каква махала само, какви същества и какви чудесии –
дърводелец и котка, гълъби, църква, липи.
Иначе Ицата пие умерено вечер и преди обед умерено пие,
и не се буди цял живот, и до котката спи

Сив на петна, кафяв, оранжев, бял,
небесен, синкав, черен, лунен –
това са цветовете на коне, които днес видях,
а мислех, че завинаги съм ги изгубил.

Видях конете, зъбите, плътта,
копитата, опашките, очите.
Видях как скача, хапе, капе любовта
и как едно щастливо конче тича.

Все по-мъчно става да кажеш, че си патриот. Ако случайно го кажеш, излиза едва ли не, че си признаваш нещо лошо и търсиш извинение за това. Накратко казано – аз съм патриот, ама повече няма да правя така.

Не искам да навлизам в никакви дебри на това понятие, нито да правя исторически разходки. Само накратко ще ви разкажа за личния си патриотизъм. И го правя от страх да не забравя какъв е, откъде е тръгнал и какво е значел за мен.

Първият ми патриотизъм е, че съм обичал роклята на майка си. Не съм знаел, че на света има знамена и флагове – роклята на майка ми – зелено кадифе с черни точки, беше моето първо знаме. Крачех до него, докато ми омалеят краката.

Вторият ми патриотизъм е бил по отношение на Андерсен и на Братя Грим. Такъв патриот съм бил, че не съм знаел, че Андерсен е датчанин, а Братя Грим – германци. Мислел съм ги за вълшебници. Детски патриотизъм по вълшебници. Българските народни приказки ги бяха измислили двете ми баби и никога не съм имал съмнение в това отношение. Моята първа Родина се казваше Сър пазар. Това е ловешка махала. Колко бой съм отнесъл заради това, че съм оттам, аз си знам. Но като играехме мач с махалата под пазара, накрая припадах и повръщах от умора и махленски патриотизъм.

Нямаше по-голям смотаняк от мен в казармата първите месеци, но и досега, като видя военен парад, все гледам колко са прави редиците, как си вдигат краката маршируващите, и ми се пълнят очите със сълзи. Така че съм и военен патриот.

Лично на сърцето ми стоят двама българи – Ботев и Левски. Ама не с паметниците си в Калофер и Ловеч, които са по-големи от египетските пирамиди, ами с „Настане вечер, месец изгрее“ и с Тефтерчето. Литературен патриот съм на Ботевата поезия, защото въобще не е поезия, а е нещо оттатък – клетва, шаманизъм, зов, пророчество и простота, която има само в слънцето, в кръвта и в безсмъртието. На Левски най ми е интересно тефтерчето, в което и той се е опитал да пише стихове. Римувана биография се е опитал да си направи Левски. В нескопосаните му и спънати стихове има толкова човещина и красива наивност, че няма как да не съм патриот.

Голям патриот съм, личен, на кехлибарения гердан на баба ми Събка. Така се беше слял с нея тоя гердан, че като го махнеше, ѝ изстиваше гърлото.

Личен патриот съм на машината, с която дядо ми Драган пръскаше лозето със син камък. По-голямо произведение на изкуството и на сладкото грозде не съм виждал – шедьовър.

И на малката тенджерка, в която майка ми си изваряваше спринцовките, съм патриот, и на пистолета на баща ми, който го взеха един час след погребението му – също съм патриот. Патриот съм на селския ни двор, който е триста квадратни метра, и на жабата, която живее в шахтата ни с водомера. Патриот съм на ябълчицата и на смокинята и умирам от страх да не стане така, че да ги забравя. Страшно ли е това, опасно ли е? България ли е това, или не е България? Аз какъв съм – с акъла ли съм си, със сърцето ли съм си, да кажа, че не обичам всичко това? Искате да ви кажа, че повече обичам Кирил и Методий от дядо си Никола и баба си Дона? Мога и да го кажа, ама не е вярно. Кирил и Методий мога да ги обичам във въздуха, в пространството, в библиотеката на читалището и толкова. Не си мисля, като чета книги, че те са създали глаголицата, че учениците им имат някакво отношение към кирилицата – нищо такова не си мисля. Погледна ли буквите, и се сещам за другарката Димка Йорданова от училище „Марко Иванов“ в Ловеч. Лично на мене тя ми е дала буквите. А после след нея – и майка ми Марчето, която бая шамари ми е опердасала, че не пиша красиво. Майка ми ми е вдъхнала страхопочитание към буквите.

Сега искат да ми отнемат тоя мой личен патриотизъм и да ми го натоварят с големи славянски и европейски приноси, че „ и ний сме дали нещо на света“. Каквото сме дали на света, сме дали. Нека светът да каже, нека другите да кажат – искам да го чуя. Но ако може, да е от сърцето, а не от протокола и от всякаквите там съображения. Даже нещо повече – такъв личен патриотизъм ме е обхванал по отношение на литературата, че си мисля, че по-хубав разказ в света от „Песента на колелетата“ на Йовков няма. И че по-хубаво стихотворение от „Червените ескадрони“ на Смирненски също няма.

И спрете да се опитвате да пробутвате опаковки и пакети за смисъл и съдържание. Що се отнася до националните празници, веднъж вече написах, ще го повторя – книгите на Андерсен и Братя Грим, на Йовков, стиховете на Ботев и Смирненски и преди всичко – рождения ден на майка ми са моите национални празници. И сборът на село Гложене, Тетевенско, на втори август – също ми е национален празник.

Николай Милчев

Не съм писал хартиено любовно писмо от години,
не съм близвал лепило от марки и не съм пускал пликове,
а не спрях да разказвам колко си хубава,
макар че не си била хубава никога.

Красотата е относително нещо, важното е душата –
такива глупости слушам, откакто се помня.
Ти не си била хубава никога, защото си най-хубавата –
най- хубавата, друго не помня.

Затова ти пиша на ръка – нечетливо, но лично,
и ми се вие свят, изтръпват ми пръстите и езикът.
Мъчно ми е, че си най-хубава на света, и ми е мъчно,
че не мога да те нарисувам вместо адрес на плика.

Не ти казвам нищо особено, пиша ти едно и също –
хубава, по-хубава и най-хубава – това е.
Не съм ти писал любовни писма от години,
но си дойдох на къщата и сега съм си в моята стая.

Сега съм си в момчешката стая – с прозорците и дърветата,
и ти пиша любовно писмо в една разчертана тетрадка.
Не знам дали тук има поща и дали си отваря очите селцето,
но ти пиша, че си хубава, колкото някога.

***
Чудна работа – лястовичка и щъркел,
а ми се виждат еднакво големи в небето.
Сигурно е така, защото
ми пълнятсърцето.

***
Кой ги събира тези гълъби горе –
един по един, един по един?
И кой ги пръска, сякаш са орехи
или слънчица в простора син?

***
Ту завали, ту спре, ту завали, ту спре…
По време на спирането чувам гълъби диви –
те са гривеци и гукат от цялото си сърце,
и си къпят перата, и са красиви.

***
Ти трябва да растеш, а аз да се смалявам,
дръвче, което в двора посадих.
Да хапна плод от теб не се надявам,
но малко ли е, че те посадих?

Първо полекичка, полекичка, а после – хайдеее
като почне едно безразборно падане на шума,
като почне едно боядисване на баирите в цветове,
като почне едно пилеене и едно безумие,
като почне едно обиране на всякакви плодове,
едно смесване на сокове, градуси и любовии
като слезе Горното при Долното небе –
ще ти кажа, че е есен и не мога без тебе.