Месец: септември 2023

Все повече и повече си давам сметка, че животът ми е бил низ от „хайде и това“. Хайде и това, хайде и това, хайде и това – скок-подскок, скок-подскок, ден след ден, нощ след нощ и няма край, и няма край.Няма край, но има свършване и свършек. В началото беше: „Хайде да завърша гимназия и да взема книжка за шофьор.“ Взех книжка за шофьор и се блъснах в рейс. Гимназия завърших като насън. После – хайде да се мине казармата. Мина се казармата, любовта ми се ожени и ми поряза сърцето завинаги. Толкова ми „тежеше“ казармата, че накрая не исках да се уволнявам. После – хайде университет, хайде Комсомол, хайде в София – още по-голям Комсомол, и накрая – трийсет години учител. Това ли е било всичко? Каква е тази ножица, която реже парчета от времето, и коя е тази ръка, която съшива парчетата, за които си мисля, че са животът? Ама разбира се, че парчетата – малките парчета, пръснатите парчета – и това парче, и онова парче, са цялата разбъркана „философия“ и обърканост на собственото ми съществуване. Вече си мисля, че тази пръснатост и мозаечност са единственото възможно мое съществуване. От пръснатите по поляната цветя до накапалите ябълки и круши в тревата през цветовете, събрани и сейнати по чергите на баба, през мозайките по коридори и стълбища до луничките по любимото лице на жена – всичко е бъркотия и хармония. Хайде и това, хайде и това… Хайде да напиша и това стихотворение, хайде да кажа и какво мисля за този политик, за тази ситуация, хайде да се скарам с този, хайде да не звъня на онзи и хайде да напълня една торба с лекарства, които да ми висят на шията. Имало ли е смисъл – това е въпросът. И отговор няма, защото съществува и едно „хайде след смъртта“. И в това „хайде“ е най-голямата измама. Още Ахил е паднал жертва на тази измама. За тази измама са загивали хора, взривявали са се сърца, войни са се водили. Измамата, наречена Слава. Четох, че през деветнайсети век при силен зъбобол на деца са им давали кокаинови капки. Глътне си зъбоболното дете капките и хоп – нищо му няма. Така е и със славата – кокаин е тя и безсмъртието също е кокаин. А зъбоболът минава единствено когато ти опадат всичките зъби. Вижте каква дума само – Слава! Малка, а блести като злато, мами. Име на жена, име на безсмъртие, име на илюзия. А колко близка е само тази дума – слава, до думата слама. Слава и слама. Когато ги няма живота и зърното, остава сламата. И кой го знае какви може да ги свърши Господ? Понякога и той е дете и си играе с кибрит. Колко ли пъти си е играл с кибрит Господ само и дали не го прави винаги?

Докато бях ученик в Ловеч, с моя приятел, царство му небесно, Иван Динков, срещу петнайсети септември имахме тайна традиция. Напивахме се от мъка, че на другия ден тръгваме на училище. Почти не е за вярване, но тези винени традиции ги усвоихме още в четвърти клас и така – чак до края на гимназията. И който сега ми разказва, че учениците тръпнат от нетърпение да отидат на училище след дългата лятна ваканция, може да не си прави труда, защото не му вярвам. Няма по-хубаво нещо от безкрайните ваканции, от мързелуването и от неосъзнатата радост от живота. Ще напиша само още едно изречение за тия наши пийвания с Иван Динков точно срещу първия учебен ден, защото именно махмурлукът, който носехме в главите си на петнайсети, ни помагаше да преглътнем петнайсети септември.Лично мене ме крепеше и още една мисъл – че от шестнайсети ще тръгнем на есенна бригада, ще берем грозде в село Слатина и поне още две седмици няма да учим. Звучи ли ви като начало на хумористичен разказ? Звучи ви, разбира се, ама не е. Не е, защото това мое ученическо опиянено начало има своето трийсетгодишно продължение. С едно прекъсване от шест-седем години, през които се изкачвах по стълбата на Смирненски, за да тръгна отново и от най-ниското като учител. Как да не се напие човек и на стари години срещу петнайсети септември, като си помисли какво е било? Едва ме взеха за учител – с триста връзки, защото съм бил номенклатура. Учителки – членове на Подкрепа, женени за полковници от Генералния щаб на Народната армия и до една бивши членове на БКП, ме питаха какви танци сме играли в Комсомола и с какви униформи сме се движели. Няколко по-чевръсти булки и моми даскалици изхвръкнаха направо в Министерството, а един художник алкохолик и една учителка по физическо оглавиха културата в Общината. Това като за начало. Как да не се напие човек срещу петнайсети септември, като после с очите си видях и изпитах на гърба и кожата си разрушителния ефект на експериментите, на флиртуването с ученици и родители и на пълната безпомощност да се намери баланс между необходимост от здраво учене и дисциплина. В мутренските години, а и по-късно, видях как хубавици ученички, миски и даже миски и половина водеха борци, които пребиваха техни съученици на плаца. Видях как бавно и полека редът и дисциплината стават на прах, как тестовете смляха мозъците на учениците, „подготвяйки“ ги за тотото на живота. Видях как различни организации едва ли не подкокоросваха учениците по линия на различна сексуална ориентация и, грях ми на душата, но съм си затварял понякога очите пред подобни дързости само за да си нямам неприятности. Видях как учениците от 12 клас не стъпват в училище, как имат по триста-четиристотин отсъствия и вземат дипломи. Видях как критериите за матура и точките за оценяване се снижаваха и снижаваха и видях как пустословието, бюрокрацията, лекомислието, а защо не и умишленото пренебрежение към образованието доведоха до това, че всички до един да са висшисти – неграмотни висшисти.Парадоксът беше в това, че мои ученици, които не можеха да си кажат името и се оплакваха едва ли не в ООН, ако ги попиташ кой е Иван Вазов, станаха юристи, педагози, лекари, депутати и евродепутати. Очаквам в скоро време някой от тях да стъпи на Марс. Безсмислените експерименти бяха толкова много, че накрая почти нямах сили нито да преподавам, нито да дишам. И как да не ми се ще и днес да се напия, като си помисля, че последните дни преди инфаркта ми в училище ученик от девети клас ме напсува. Напсува ме келешът му с келеш нагло, без да му мигне окото, пред целия клас. А после класът каза, че не е вярно, а назначената за проверка Комисия ме питаше дали съм сигурен, че гласът е бил неговият. Имал съм, разбира се, и щастливи моменти. Моменти на полети от думи на благодарност, най-често изказани от ученици, на които не съм обръщал особено внимание. Изглежда парадокс, но съм го видял с очите си и съм го чул с ушите си. И колкото повече говорим на учениците само за развлечения, за забави, за удоволствия, за лек материал, за неучене, толкова повече ги бутаме по пистата на социалното дъно. Мисля, че стана ясно защо на петнайсети септември не ми е весело. Но в никакъв случай няма да постъпя както някога и да се напия, защото искам пак и пак да чуя великите идеи за електронна извинителна бележка, за провеждане на втори изпит там, където вали дъжд или бие град, за промяна на учебни планове и още все такива гениалности, от които измъкване няма. И защо не мога да се отърва от усещането, че последният министър ми прилича на Дядо Коледа?

Нямаше ден, в който да не слизах в кафенето на писателите и да сeдя там с часове. Нямаше ден, в който да не говорех за поезия, за литература, нямаше ден, в който да не слушам стихове и да не рецитирам стихове между водки, цигари и още водки и още цигари. Нямаше ден, в който телефонът ми да не звънеше през минути и нямаше ден, в който аз да не звъня на приятели просто така – да ги чуя без нищо. Случвало ми се е да им звъня сутрин, обед и вечер, а съм получавал обаждания и посред нощ, и по малките часове. Общуването и връзките с други сърца, мозъци, творчество, вкусове и оценки са били самият ми живот. Оня ден си мислех как през осемдесетте в кафенето на писателите можеше да видиш едновременно и Георги Джагаров, и Виктор Пасков, и Дамян Дамянов, и Димитър Пантелеев, и Йордан Радичков, и Янко Станоев. Можеше да видиш душата си разпъната на кръст между страхопочитанието, любопитството и суетата. Не е имало ден, в който да не мисля за литература и поезия и да не говоря за това. Правил съм какво ли не, но това е била сърцевината, семчицата, средата на моята ябълка. Сега вече мога без всичко това. Питам се как стана така. Как стана така, че този виртуозен и смъртоносен номер, наречен поезия, вече не ме вълнува така. Не казвам, че ми е безразличен, защото ме е страх и срам от тази дума – само казвам, че не ми е интересно. Снощи гледах един документален филм за това, как в деветнадесети век се опитвали да лекуват всичко, включително парези, и едва ли не да съживяват мъртви с електрически ток. Като се пусне електрически ток на труп на човек, и крайниците мърдат, реагират, но това вече не е живот, а движение – просто механика. Така и аз сега опитвам, налагам си, искам го, търся го това стихотворение ново и ненаписано, което да премине през мен като ток и да ме съживи. Изобщо не забравям, че цяло лято на село пишех стихове с изключителна наслада, с радост, с трепет, че съм открил нещо, което винаги е било пред очите ми, а не съм го дооценявал – простотата и естествените форми. Само че тази наслада от писането въобще не е насладата от предишните години, нито е омаята от по-предишните, нито е безсъзнателността на още по-предишните – нищо такова няма. Един от последните ми сериозни литературни събеседници, с когото, както си му е редът, се разделихме с гръм и трясък, ми каза, че разликата между мен и него е, че той не вярва в силата на литературата и поезията, а аз още съм вярвал. Тия приказки той ми ги каза преди две години и аз бях готов тогава да го сграбча за пуловера и заедно да се въртим като кълбо надолу по поляните на Витоша и докато се въртим, да му говоря за аромата на треви, за убождането от тръни, за болката от камъните и за това, че поезията ни прави едно цяло с природата. Ако не се бяхме разделили и разминали окончателно, бих му признал, че е прав и че вече съм на ръба да не вярвам нито на поезия, нито на литература, нито на книги. Точно сега – в момента, докато пиша тия редове, се обръщам наляво и гледам библиотечката, която е над леглото ми. Ето някои от авторите, които чета непрекъснато: Рей Бредбъри, Гогол, Казуо Ишигуро, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Книга за българския народ“ на Антон Страшимиров, няколко исторически книги, Жозе Сарамаго, Милорад Павич, Маркес, Свети Франциск, Свети Тома от Аквин, Марина Цветаева, Фукуяма и поне още трийсет-четирийсет книги за живота в Света гора. И всичко това е една малка част от книгите, които чета непрекъснато, но нито една от тези книги не мога да чета повече от половин час. Изморявам се и ми става сиво и безразлично. Как мога да чета „Задочните репортажи“ на Георги Марков, като всичко това аз го знам? Как мога да прочета повече от едно-две писма на Винсент Ван Гог, като те ме убиват? Или дневникът на Чудомир, или „Моята борба“ на Хитлер – представяте ли си, и тая книга ми е над главата. И цял живот едно и също – само това и само това. През лятото на гости в Гложене ни дойдоха наши приятели – поетеса и художник. Някъде вероятно след второто уиски разхвърлих на масата поне трийсетина стихосбирки с посвещение на моята скромна милост. Започнах да ги чета, да чета части от тях – по някой куплет, по някое стихотворение, и ме досрамя от мене си. Всичко ми се струваше недостатъчно и избеляло. Ще го кажа простичко – стихове, които някога са ме очаровали, ми изглеждаха смешни. Сигурно гостите ни са се смаяли и вероятно са си помислили, че нещо ми става и че съм отишъл, дето се казва, отвъд хоризонта. Може и така да е, но съм длъжен да си дам сметка за състоянието и да си отговоря поне на един от възможните въпроси – защо се стигна дотук, да не вярвам на литературата. Ето какво мисля – защото не вярвам на хората, които са я писали. Не говоря за класиците и за автори от други времена и епохи – за тях представа нямам, мога само да им се поклоня. Искам да кажа единствено, че почти всички от тези, които познавах, ме разочароваха, защото битът в края на краищата, плътта в края на краищата, успехът и тщеславието в края на краищата победиха честността и духа. Знам класическото обяснение в този случай – а то е, че талантът е едно, а човекът е друго. Е, аз се надявах, че може би не е така. И да знаете, че най-голямото ми разочарование съм си аз самият, щом свиквам с това, което написах преди малко и щом го мисля. Преди години си мислех – става въпрос за първата ми и голяма любов – че ако тя ме предаде и си отиде, няма смисъл от нищо по-нататък. Парадоксът е, че от тези блажени и трагични за мене години измина половин век и се случиха толкова много неща, а не се случи най-важното – да разбера как точно трябва да се пише и има ли някакъв смисъл в това. Щом тя е могла без мен и животът е продължил, значи и поезията ще продължи, без аз да имам нужда от нея. Остава да си изясня само един нюанс – най- трудния – това, което си мисля, че е поезия, поезия ли е, или илюзия. А на самотията и пресипналия телефон вече не им обръщам внимание – все ми е тая. P.S. И нека Петя Александрова да си знае, че днешните ѝ писания не са самотни.

Виждал съм го това листо толкова пъти, да кажем – хиляда,
листото, което последно стои на върха на ябълката
и не пада, не пада.

И прилича на златно сърце последното листо красиво,
и си отиват всички сърца, които някога съм обичал,
а това листо не си отива.

И затварям очи, и повече нямам сили да гледам –
какво крушение за мене, а за листото
каква победа –

каква победа – всяка есен да си последното листо на дървото
и да трепериш, и да светиш, да светиш
над градините и над живота.

Аз не искам никакво друго листо и друго сърце не искам –
искам си само дългата есен,
по-дълга от всичко.