Преди години се бях залепил за тая София. Направо ми беше смъртта едва ли не да си ида на село. Обичах майка и татко толкова много, че ми беше непоносимо да ги гледам – той, като се вдървява и едва ходи, а тя – като не знае на кой свят е. Веднъж се бяха сбили. Нямам спомени преди това да са се били, но телефонът иззвъня и майка хълцаше и задавена изплака, че татко ѝ посегнал.
– Питай я, питай я как хвърли тубата по мен! – чух в телефона изтънелия глас на баща ми. Не стига, че си отряза пръстите на ръката, ами му се и парализира кракът и веднъж, като куцукаше край мене да ме изпрати на спирката за София, падна като подкосен. Вдървеният му крак сякаш изчезна някъде и той падна по очи точно пред стъпалата на църковния двор. Знам какво си помислих тогава – дано никога и аз да не падна така. И една уплаха и за него, и за мене като балон ми напълни корема. Как да искам да си отида на село, като в Тетевен чух, съвсем случайно чух как една клюкарка каза зад гърба ми:
– Е на тоя майка му е оная шантавата от село Торос.
Майката си тракат хората. И аз майката си тракам. И на две, и на четири, и на осем да се беше разпънала майка ми, не само с дясната си ръка, ами с десет десни ръце да беше правила инжекции – тя е медицинска сестра, да беше изкупила всичките шоколади на света и да ги беше раздала, пак не можеше да направи добро.Аз обаче наистина майката си тракам и като си тръгна за село, се разтрепервам. И затова вися в София, стискам си телефона в джоба и звъня през пет минути да чуя как са. И сърцето ми се разбива, и почват да ме болят ушите, и всяка секунда очаквам да чуя, че някой от тях е умрял. Тая същата нощ, в която почина баща ми, си бях изключил телефона. Може и да съм се бил напил и като видях сутринта, че имам седемнайсет пропуснати обаждания, знаех, че това е Смъртта. Страховита царица е Смъртта на пропуснатите обаждания. Видиш ли седемнайсет пропуснати обаждания, или е смърт, или е любов. Това беше преди години, а сега пак слизам през Борисовата надолу към града. Иван Методиев, като отиде да живее в „Белите брези“, за да ядосва поредната си жена, казваше, че слиза към града. От него го прихванах и аз и сега през Борисовата, през есента вървя надолу към града. Вчера стъпвах по друг начин – някак си бях мек и отвътре, и отвън. Малко по-треперещи сякаш бяха думите ми, по-къси – изреченията ми – говоря за това, което мислех, а не за това, което съм написал.Много ми се ще поне веднъж да видя това, което мисля, отпечатано по някакъв начин във въздуха – да се полюшва там като паяжина, да ме следва и да не се налага после да го развалям, докато го записвам на хартия. За да се стигне до паметника на Владимир Башев, трябва да свиеш вдясно от чешмичката над обсерваторията. Много захвърлен е този паметник на Владимир Башев, много в ъгъла е поставен. Обаче за каквото и да си мисля друго – за смърт, за любов, за есен, за птици, за катерички, винаги, като мина край паметника, и почвам да си тананикам песента на Мариана и Тодор Трайчеви по стихове на Башев:Ужасно е, че има граница,разделяща ни с младостта.А преди това бяха тия два стиха:Прощавай, палавница, странница,рой недовършени неща…Или беше „брой недовършени неща…“ И в двата случая си е хубаво, но не помня точно.Опирам до Цариградско шосе. Това Цариградско шосе в акъла ми стига до Младост и толкова – до никакъв Цариград не стига. Но оттатък Цариградското шосе е улица „Иван Асен Втори“. И изведнъж, както съм в Борисовата – хоп – на „Иван Асен Втори“Откакто спряха трамваите, тази улица стана толкова хубава и сякаш се премести някъде в провинцията. Най-хубавите софийски улици приличат на провинция и в това е чарът им. Та като повървя по нея, все едно не съм в София, все едно съм се махнал оттука и съм някъде, където не съм. Взеха да я развалят обаче лека-полека с нови модерни блокове, които са си свили раменете и са толкова тънки, че се чудиш къде живеят хората вътре.Но аз я обичам тая улица „Иван Асен Втори“. Името ѝ ми харесва много. Нищо царско няма в нея и ме успокоява. Дори си въобразявам, че всичко е много евтино на нея. Фъстъците и сушените кайсии ми се струват по-евтини, кафето, пицата. Има един руски магазин с водка и хайвер – и те ми се струват по-евтини. Малко по-надолу е живял Йовков, съвсем до Орлов мост живеят двама близнаци – приятели от детството в Ловеч. Тук е къщата на Ран Босилек, тук е и една изключителна продавачка в „Плод и зеленчук“, каквато няма във Вселената. Истински изкуствен интелект. Каквото и да я попиташ, винаги ти отговаря:– Проверете в интернет!Стигам до Орлов мост и си купувам гуменки – бели гуменки с едни тънки червени и черни ивици по тях за двайсет лева – точно срещу спирката надолу по канала. Със същите бели гуменки тия дни ще изчезна от София и още отсега знам, че като отключа празната къща, поне един час ще се въртя като пумпал. Не че нещо ще върша, а като отчаяно куче ще душа с големия си нос за миризми. Ще душа за сладката пот на баща ми, за мириса на чубрица и мента, идващ от ръцете на мама, за мириса на нафталин и орехова шума, за мириса на пушек – на лек пушек от почернялата около кюнците на печката стена. И абсолютно, абсолютно няма да знам защо някога не исках да се връщам, а сега съм си дошъл.Само ще се въртя и толкова. После – ще видим.