Ако положението с романите през литературния сезон 2022- 23г. се получи малко нещо като в доброто старо схоластично питане „Колко дявола могат да се съберат на върха на една игла?“ и се оказа, че поне трима дяволски добри автори могат да са едновременно на върха, то нещата с поезията хептен се заплетоха. От една страна, не се появи поетическа книга, която безапелационно да „тръшне“ всички останали участници, желаещи да завещаят за поколенията душата и сърцето си на този доста пренаселен ринг, където бройката на гладиаторите често превишава бройката на публиката. От друга – несъмнено излязоха немалко доста добри стихосбирки. Може да се каже, че се наблюдава някакъв прилив в общото ниво на писане, каквото и да означава това. Същевременно се наблюдава, и то за съжаление основно при относително по-млади автори, една твърде отчетлива тенденция не на преживяване на поетическото мигновение, вдъхновение или както там ще го наречем, а на „вживяване в поетическа роля“. Говоря за някакъв симулакрум на поетическото, дошъл по линията на една искреност или автентичност от някакъв втори порядък, от някаква преживяемост, повдигната, така да се каже, на квадрат. Проблемът идва оттам, че облекли веднъж магическата дреха на поетичното, тези автори изведнъж забравят, че е дреха и започват да вярват, че това е едва ли не рождената им кожа. В резултат, къде по-сръчно, къде по-несръчно, те започват да предлагат на публиката „преживяванията“ на дрехата, убедени, че предлагат собствените си преживявания. Когато става дума за по-несръчни автори, бедата сякаш не е толкова голяма. При сръчните, обаче, е огромна, защото съчетанието между словесна сръчност и въпросната убеденост на практика ги подвежда и ги съсипва като автори. И това е само един (начален, но и много опасен) от многобройните капани, заложени незнайно от кого във винаги дивите полета на поезията, в които човек трябва да си отваря очите на четири, ако не иска да хлътне доживот в някаква изсмукваща живеца му самозаблуда. А да не подценяваме в този план и омайната песен на сирените, т.е. – ролята на насърчителните аплодисменти от, общо взето, безхаберната публика, от издателите, които следват някаква своя линия или политика, и дори от редакторите. Сръчността, началното „подадине“, могат да подведат дори опитния читател на поезия. Иска се известно време и известно вторачване в даден автор, за да откриеш, че той пише от капана си, без сам да го съзнава. Опитът ми говори, че най-добре това се открива в поддържащите текстове, които винаги присъстват в една книга. Няма да споменавам имена, но истината е, че се начетох тая година на такива стихосбирки. Във всеки случай, поезията, ако е поезия, разбира се, не търпи искреност от втори ред, автентичност „на квадрат“ и то не защото го твърдя аз или който и да било друг, а просто защото тези две неща са несъвместими. Когато е налично едното, другото е мъртво, напук сякаш на всеобщата хибридност, която ни заобикаля.
Има и друг капан, далеч по-елементарен, но изглежда съпътстващ поезията, откакто се е появила. Той е в изкушението на актуалността, в малко сврачешкия импулс да грабнеш някоя от лъщящите „злоби на деня“ и грачейки триумфално да се сдобиеш със своите 15 минути слава. Изумително е колко хора посягат към „злобите“, без да има какво да кажат в дълбочина и без да имат поне минимална компетентност по дадена тема, даваща им основание да говорят, включително и поетически. В резултат – пак получаваме някаква симулакрумна празнота, преразказ по картинка, най-често картинката на новините по телевизията. Тъпото е, че поне ние, по-възрастните, тоя мач вече сме го играли при социализма и добре знаем колко струва подобно „животрептене“ с актуалните повеи на деня. Още по-тъпото е, че с днешна дата „животрептят“ немалко именно възрастни автори. И на такива неща се начетох доволно.
След това леко вкиснато встъпление, оставящо ви с усещането, че слушате нравоученията на свадливата си и вече поизтрещяла баба – усещане, което, ей богу, хич не е далеч от истината, да преминем най-сетне към открояващите се поетически книги на 2023г.
Ще започна с Николай Милчев и неговите потресаващи стихотворения, включени в книгата му „Съчинения по природа“, която съдържа, освен тях, и няколко разказа и есета. Имам чувството, че в тези стихотворения поетът в него е лъснал до дъно. Сякаш огромният багер на житейския и поетически опит е загребал и отстранил всяко излишество, всяка ефектна финтифлюшка, и е ударил право в непоклатимата скала на красивото и на истинното. Поезията в „Съчинения по природа“ е изчистена по един почти Александъргеровски начин, в нея всяко нещо шипката, къпината, картофите, реката, уж не е повече от себе си, а същевременно е света. Авторът броди ежедневно край Вит (което на практика е контекста на написване на тази книга), „съчинява“ стиховете си, докато бере шипки и къпини, а всъщност води куп латентни диалози, било със Салваторе Квазимодо, било с Ботев, но сякаш най-вече с Твореца. Ако ви трябва пример за честна поезия, ето ви честна поезия. Ако ви трябва автентизъм, ето ви автентизъм. Ако ви трябва майсторлък, ето ви майсторлък, който има какво да каже и знае как да го направи. Милчев е грамаден български поет, със сериозна своя публика, ала твърде жив, за да е по вкуса на скрупольозните и почти бездиханни академични среди, както и на по-новото, бройлерно отгледано поколение четящи, свикнало да получава определен тип смески в определен час. По тази причина, съдбата му „тук и сега“ е да пребивава в някакво състояние на полуосветеност и, в този смисъл, голямото му откриване не просто като автор, а като своеобразен поетически материк, тепърва предстои.
Крум Филипов, автор на стихосбирката „Писма до сина ми“ и в чисто човешки, и в поетически план, си е действащ вулкан. Дими, дими, па току изригне. Обаче странен вулкан е той. Многофункционален в битността си на режисьор, актьор, сценарист, романист (какъв великолепен роман е „Синът на авиатора“!), поет, бачкатор по строежите. С каквото и да се заеме, той някак си „играе“ винаги себе си. Не влиза в роли, по-скоро ролите се „лепят“ за него, привлечени от харизмата и светлата му стихийност. Актьор без роля по презумпция. А? Какво ще кажете? И все пак блестящ актьор, както и всичко останало. Личностните изригвания при него са провокирани най-вече от остро развитото му чувство за справедливост и в дълбочината си, всъщност, са човекоспасителни, а не човекозастрашителни. Що се отнася до поетичните му изригвания, те са… майко мила! Оставят ти белег за цял живот. В предишната му стихосбирка „Воден знак“ такова изригване е стихотворението „Ако решиш да наминеш, Господи“. В „Писма до сина ми“ – стихотворението „Духх в шепата“. Само тия две стихотворения да е написал Филипов – предостатъчно е. Но той е написал още много прекрасни стихотворения. „Писма до сина ми“, както лесно можем да предположим от заглавието, е книга, която интимно говори с бъдещето. Разказва му света днес и тук, неговите възходи и падения, неговите летежи и безверие, но не като едно стопирано във времето състояние, а настоявайки на взаимовръзката с миналото, с традицията, с корена. С други думи, прави всичко възможно да съхрани и предаде нататък хуманистично-идентификационната нишка с нейната специфика в един свят и в една културна парадигма, която е преимуществено глобалистки-унифицираща. Изобщо, в стихосбирката на Филипов, както впрочем и в предишните му книги, както и в живота му, неизказаната основа, неизказаният център, струва ми се, е толкова въргаляната в калта, толкова изнасилвана думичка „чест“. Макар и неизказана, при него тя е със статут на слънце. Честоцентризъм някакъв. Дотам, че понякога, когато общуваме, имам чувството, че Филипов току-що е изскочил от някой от „Дивите разкази“ на Хайтов и си казвам, добре, че не е бъчвар, иначе тутакси щеше да втурне към някой водовърт да си обяздва бъчвата (вж. разказа „Изпит“ на Хайтов). А ако трябва да избира накъде да хвърли сърцето си – на мерак или на чест (вж. разказа „Мъжки времена“), бъдете сигурни, че ще е второто. Малката хитрина на битието в случая е, че за да направиш подобен избор, трябва наистина да имаш сърце. Голямо сърце!
Веднъж чух безцеремонната и цапната в устата, ала несъмнено проницателна Божана Апостолова да го определя така: „Круме, ти си най-старомодния модерен поет, който се е появявал“. И в едно изречение побра и формите му на писане, и нравствеността му, и цялата сложна и кипяща амалгама от интуитивни ориентации и изключителна начетеност на тоя цветен и талантлив човек. А „Писма до сина ми“ спечели наградата „Пловдив“ за поезия, но като цяло остана незаслужено незабелязана от критиката, доколкото такава изобщо съществува.
Много скоро след книгата на Филипов се появи на бял свят и стихосбирката на Димитър Гачев „Създател на глобуси“. Гачев по професия е лекар, но от времето, когато се сблъсках за пръв път с негови текстове, съм наясно с едно: става дума за роден поет, при когото думите долитат с радост. Странно, защото по принцип не съм склонен към такова възприятие, но поезията на Гачев предизвиква у мен синестезия, т.е. възприемам повечето му стихотворения в цвят. Не в различни цветове, а в един подчертан тъмно-златист цвят. По същия начин сетивата ми реагират на разказите (но само на разказите) на Хемингуей. Да чета „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“ или „Реката с две сърца“ и да чета стиховете от книгата на Димитър Гачев, аз неизменно се оказвам потънал в тая златиста аура, за която нямам обяснение, но която е факт като субективно преживяване. Безспорно е, че поезията му отключва нещо в мен и синестетичното е само допълнителна екстра. Истината е, че аз много харесвам писането му, леко нетърпеливата съзерцателност на неговите текстове, нервът му на лирическо присъствие, разколебан, но и разпределен сякаш между някаква утринна действеност и някаква следобедна умора. Харесвам неговите внезапни образно-мисловни парапланирания: „Зад каменният зид на всички митове/ се е родил лъжецът на вселената/ и крие всяка мисъл за изчезване.“ Харесвам, както наблюдателно отбелязва редакторът на книгата му Александър Секулов, „че Гачев е създал поетичния си глобус не защото търси мястото, което ще стигнем във вселената, а знае мястото, където ще се приберем“. Кой, ако не тъкмо лекарят да знае това най добре от всички. Харесвам, в края на краищата, онези мълниеносни, типично негови поетически крошета, с които буквално поваля читателя си на колене и прави поезия от една дума. Пример? Веднага. „Един без десет. Делнична религия./ Кашони упоени с връв кокичета.“ Упоени!.. Хайде сега махнете само това упоени, заменете го със завързани, да речем, и гледайте как цялата поезия мигом изчезва от картинката. А сега го поставете обратно, прочетете още веднъж и ще разберете защо Гачев е роден поет.
Поетиката на Гачев, обаче, притежава още една специфика, която, за да обясня, ще се наложи да цитирам големия Георги Рупчев. Помните ли тази част от стихотворението му „Ателие“, откриващото стихотворение от стихосбирката му „Уморени от чудото“ – „…как светът се разместваше постепенно/ учестен, безучастен/ стаен,/ тънкостенен…“. В този цитат, разбира се, има звукопис, но не той ни вълнува в случая. Познавахме се с Рупчев и твърдя, че съзнателно или не, е изобразил в този пасаж собствената си сетивност, а той имаше сетивността да долавя динамиката на околното именно в неговата едновременност на учестено и безучастно, да „чува“ и напипва мигновенията стаеност и тънкостенност на битието. Това е рядка сетивност, съчетана с още по-рядката дарба да си в състояние да я въплътиш художествено. И всъщност, освен при Георги Рупчев, съм я срещал само при още един човек в българската поезия, а това е Гачев. Двамата определено не си приличат по темперамент, по светоусещане, следователно този сходен краен резултат се получава по различни пътища. Нещо като математическа задача, решена по два различни начина.
Това, че харесвам поезията на Гачев, разбира се, не означава, че непременно всички трябва да я харесват. Преди време говорехме за него с един определено вещ в литературно отношение човек, който каза нещо в смисъл, че поезията на Гачев е по-скоро регионална. Липсвала й универсалност. Това предизвика у мен една мигновена вътрешна вълна на несъгласие, както се случва, когато човек стане свидетел на някаква крайна несправедливост. Мога да приема, че някой може да не харесва стихотворенията му, ама да го етикира по този абсурден начин, ми се видя повече от пресилено. Гачевата поезия може да е всякаква, но последното нещо, което може да се каже за нея е, че е регионална – или поне не повече, отколкото всяка поезия е и такава. От всички поети, за които писах дотук и от тези, за които ще пиша по-надолу, докторът ми е най-близък като светоусещане. Може би защото сме почти на едни години. А може би защото съзирам добре познатата ми от самия мен „технология“ за опазване на нежното, уязвимото, романтическото, чрез издигане на цяла крепостна стена от цинизъм, кой знае. Всичко, което мога да му кажа е: докторе, пиши си текстовете, без да ти пука нито за аплодисментите, нито за освиркванията. Даровитите си имат свои пътища, но никъде не пише, че те непременно са лесни.
Донякъде схематично, банализирано, ала все пак вярно е наблюдението, че в българската женска поезия сякаш открай време са се оформили две основни линии, които търпят своите превъплъщения през годините. Едната е линията на ярко изразената независима жена, на амазонката – линия, която тръгва като че ли най-вече от Багряна, преминава през дистанцираността на една Блага Димитрова, през градския непукизъм на една Миряна Башева, през „мъжките момичета“ на Калина Ковачева, Маргарита Петкова, Камелия Кондова, за да прерасне при по-нови авторки в някакъв радикален и дори войнстващ феминизъм. Втората линия, по-лирична, по-женствено представена, по-флуидна, по-склонна към размисъл, отколкото към целенасоченост и сгъстена емоционалност, върви през авторки като Дора Габе, Яна Язова, Станка Пенчева, Малина Томова, Петя Дубарова и в радикалния си вариант нерядко стига до саморазрушителност, както това се случва при Дубарова, но също и при Венета Вълева, и при Мария Вирхов. Виолета Христова и нейната книга „Светлият край на тъгата“ определено могат да бъдат причислени към тази втора линия. Нямам обаче притеснения, че ще я сполети трагичната съдба на някои от гореспоменатите авторки. Склонността към размисъл у тях, която в крайна сметка преминава в екзистенциално отчаяние и безизходица, при Христова се отлива в една панорамна, успокоена и успокояваща, макар и леко здрачна, мъдрост. Изобщо, ако проследим книгите на поетесата, не можем да не забележим плавното, ала упорито пътуване от чувственост към дух, онова движение, в термините на Александър Блок, от „писане за пред хората“ до „писане за пред Бога“, все по-нарастващата липса на отговори за сметка на все по-звучната и многоизмерна акустика на въпросите, леко тъжното донякъде порастване от удивен наблюдател и (съ)участник на живота до една стоическа изолация. „Някакъв дух те гризе отвътре,/ а отвън те изяжда световна виелица./ Така самотен никога не си бил,/ така отчужден и ничий.“ Погледнато през плана на цялото й творчество, „вододелът“, който бележи това преминаване на авторката от едно в, така да се каже , друго „агрегатно“ състояние, определено е „Господарят на гледката“. Тази книга, възприемана от едни като книга с есеистични и философски фрагменти, а от Екатерина Йосифова като поезия par excellence, във всеки случай беше недвусмислена заявка за пътя към огромната и все пак сравнително рядко населена земя на размисъла, който поема Христова. Онова, което беше само промъкващ се импулс в отделни стихотворения от предишните й книги, сега се превръща в ясно очертана тенденция и посока. „Светлият край на тъгата“ (включваща и по-ранни, но показателни като подбор стихотворения) потвърждава тъкмо тази избрана посока на не особено радостния, ала дълбок и честен размисъл върху живота и света, носеща, обаче, и цялата свежа, животворна, самосъхранителна и съхраняваща читателя си чувственост, на която е способна ранната Виолета Христова. Това е една „богата“ в един Пасков или по-точно ГеоргХенихов смисъл книга. Книга-цигулка, не книга-бюфет. Царска книга.
За Златозар Петров и неговата стихосбирка „Отдалечаване на ангела“ няма да бъда многословен. Тя спечели наградата „Иван Николов“ и с оглед на номинираните на заключителния етап стихосбирки – напълно заслужено. Срещал съм Петров един-единствен път в живота си. Преди 7-8 години покойният вече Гриша Трифонов ни запозна в някакво кафене. Името не ми говореше нищо тогава, а и нямам спомен да сме си говорили надълго и широко. Останало ми е впечатлението за мълчалив и затворен млад мъж. Но после намерих негови стихотворения и мигновено си дадох сметка, че е много талантлив и си струва човек да следи развитието му. Харесвам стихосбирките му „Раждането на снега“ и „Отдалечаване на ангела“ и малко по-малко „Топло животно“. Някак продължавам да мисля за него като за млад поет, а и той вече не е първа младост. Но какво значение имат годините? Той е поет, прекрасен поет, преди всичко поет. Какво повече може да се каже. А „Отдалечаване на ангела“ е превъзходна книга.
Толкоз за моите поетични книги на 2023г. с уговорката, че далеч не съм изчел вероятно и една трета от всичко публикувано. Без да се спирам специално, ще спомена само и хубавите стихосбирки на Ина Иванова, Катя Маринова, Елена Диварова, Йорданка Гецова, впечатлилия ме в самия край на годината прочит на книгите на Таня Николова, но за нея ще пиша отделно, както и на два чудесни ръкописа, които ще се появят официално, надявам се всеки момент – на поета Емил Павлов и на поетесата Нели Станева. Сбогом, 2023-та. Добре дошла, 2024-та.