Skip to content

Автор: Николай Милчев

Published by Николай Милчев on 11/04/2023
Днес отидох на среща с дванайсетокласници от 133 СУ „Александър Сергеевич Пушкин“ в София. Вижте му името на училището – Пушкин. Влизаш в него – портретът на гениалния поет е пред тебе – с голямото чело, с къдравата коса, с бакенбардите, и се снизяваш.
Пушкин е на върха – на самия връх на руската и световната поезия и литература.
Училището е на пъпа на София, зад опашката на Коня на Цар Освободител. Малко през рамо самото училище гледа към Народното събрание, а зад него е „Александър Невски“. Стига на човек да му се завърти главата.
Стълбището на 133 училище е много широко и много голямо. Лично аз, като вляза в едно училище, и му гледам стълбището, защото училището е такова стълбище – докато се изкачваш нагоре, е трудно, важното е да можеш да полетиш, като слизаш надолу и стъпваш на земята.
Щастлив се почувствах днес, на Велики вторник, заедно с тези, събрани в себе си, красиви и притихнали пред голямото си тръгване в живота абитуриенти. Прочетох им един разказ и две стихотворения. И усетих как между нас се плисна вълна. Вярно, за някакви си четиридесет минути, но вълната ми стига, за да усетя вкуса на солта, на захарта, на сълзите и на лютото от това, че хората се срещат и по някакъв начин се доближават един до друг. Оставам с надеждата, че литературата е може би такава вълна и такъв мост.
Душата ми се напълни и от изпълненията на китара, които прозвучаха, и от въпросите, които ми бяха зададени, и от бенгалските огънчета в очите на децата и даже от сълзите.
Много съм благодарен на ръководството на училището, на колегите учители, които бяха, и лично на Cvetelina Licheva, учител по български език и литература, която направи възможна тази среща.
Само не си мислете, че улица „Шишман“, която е пред училището, не е в ремонт. Разкопана е и е непроходима вече поне няколко века. Обаче Руското училище и духът на Пушкин са си там.

МАЛКИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ИТАЛИЯ

Published by Николай Милчев on 10/04/2023

КУЛАТА В ПИЗА

Видях наклонената кула в Пиза –
боли я кръстът старата мома,
но как просветва кулата, когато слънцето лицето ѝ оближе
и как му се покланя тя.

По-бяла е от сняг и роклята ѝ грее, грее,
ръцете, кожата и костите дори
са бели като пролетта и като старостта… Това е.
А кръстът – сякаш хич не я боли.

ДАВИД НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

Насред Флоренция вали средновековен дъжд.
След малко може и да стане ренесансов този дъжд небесен.
И под дъжда Давид на Микеланджело си е момче, което изведнъж
с ръка коляното на десния си крак почесва.

Давид на Микеланджело си е момче – главата му е толкова голяма,
че ако го погледнеш отстрани, изглежда някак си несъразмерен.
Не знам защо вали така и откога е спрял насред Флоренция фонтанът,
но аз седя и съм измокрен до сърцето си, и целият треперя.

Треперя не от студ и не от дъжд , треперя от възхита и безсилие
и няма как да спра каквото ми е на устата –
гледам Давид на Микеланджело и ми е мило,
че май е същото момче, с което някога се къпехме в реката.

ПЕЙЗАЖЪТ НА ТОСКАНА

Какво да иска повече пейзажът на Тоскана,
щом Леонардо го е нарисувал в своите картини?
Лежи си преспокойно под лозя и под маслини
и му е все едно, че аз си тръгвам и че няма да остана.

Не се натрапвам на пейзажа ни най-малко, нямам намерение
да се унасям в тези хълмове и с женските гърди да ги сравнявам.
Сега пейзажът на Тоскана е в очите ми, пред мене
и ми е хубаво така, че леко почвам да се уморявам.

РЕКА АРНО

Река Арно тече надолу и нагоре едновременно –
човек не знае тук ли е, или е някъде на друго място.
Река Арно е бръчката, която по лицето на Флоренция
изглежда толкова спокойна и прекрасна.

„От сутрин до вечер“ и „Съчинения по природа“ – премиера в Ловеч, 4 февруари 2023 година

Published by Николай Милчев on 06/02/2023

Снимките, миговете, сцените и изживяванията от премиерата на двете ми книги – „От сутрин до вечер“ и „Съчинения по природа“, в Ловеч ще бъдат малко повече.
Винаги ми омекват коленете, когато идвам в този град, когато се връщам в него. Живял съм в Ловеч 25 години, а ме няма вече близо 40.
Всичко ми е мило, скъпо и времето направо ме стиска за гърлото. Къде отиде това време – в Осъма ли падна, из Башбунар ли се изгуби, по Стратеш ли се запиля?
В този град за пръв път пропуших цигари, напих се още десетгодишен с вино, влюбих се и ми разбиха сърцето, работех, правех кариера, родиха се дъщерите ми, въртях се като пумпал в Ловеч и като прашинка отлетях.
Затова и снимките, които пускам, са повечко – хубаво ми е да са повечко. Трогнат съм от това, че дойдоха толкова хора – не като брой, а като приятелство и духовност. Всички, които дойдоха, ги чувствам братовчеди по духовност, макар че между тях имам и една леля.
Какво е станало вечерта, нека „разказват“ легендите и певци песни да пеят за тая вечер. Много, ама наистина много ми беше хубаво и носталгично, и насълзено, и всякакво. Особена благодарност дължа на нашите изключителни приятели (от вече изчезващ вид) Младен Близнаков и Juliana Bliznakowa, на очарователната и талантлива флейтистка Стела Драгоманска и на Sluchvam Chudesa при Роси, където се сбъдна тази историческа премиера.Благодаря от все сърце и за посещението на приятелската делегация от Никопол и Гулянци.

4 февруари 2023 година – „От сутрин до вечер“ и „Съчинения по природа“ – премиера в Ловеч

И СНЕГЪТ Е БЛИЗКО

Published by Николай Милчев on 15/12/2022

Душата ми се умори – не е от желязо тя.
Моята поне се оказа памукова,
оказа се една нищо и никаква душа,
която се оглежда и иска да си тръгне оттука.

Къде бърза да отиде ли – не знам,
знам само, че ръждата ѝ вече се рони
и дори най-слабият ветрец ще я отвее натам,
където и облаците са спомени.

Знам само, че душата ми не е добре тук
и се разпада на атоми и молекули.
Но това, последното, е метафора и слух
и се правете, че не сте го чули.

Аз също ще се правя на ни чул, ни видял
и ще се правя още на каквото си искам.
А душата ми се умори и целият съм побелял,
и ми се спи. И снегът е близко.

ПРЕДИ ЗИМАТА

Published by Николай Милчев on 24/11/2022

Застудява – изведнъж пада студ,
въздухът се избистря и става по-плътен.
А слънцето изобщо не се скъсва от труд
и гледа да си скъсява пътя.

Повърви два-три часа и подгъне крака,
и си крие главата в юргана.
Застудява отвсякъде и това е така,
защото зимата ще е голяма.

Не че няма да свърши, но се питам със страх
кой ще рине снега и душите.
Моята вече е лесна – побелях, побелях
и не ще ме познае никой.

Моята вече е лесна. Но навън застудя
и снегът приближава и приближава.
А зимата, зимата – каква вещица е тя
и колко е красива само.

И какви преображения, и каква белота,
и каква пустота, и какво безвремие…
Застудява отвсякъде, затова си ела
и не мърдай от мене, не мърдай от мене.