Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДО ПОД КРИВАТА КРУША – В БАНКЯ

Нали помните: „Едно е да искаш, друго е можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“ Сега тази приказка звучи така: „Едно е да не искаш, друго е да не можеш, а трето и четвърто е да гледаш как да не го направиш“. Още след изборите през април стана ясно, че ИТН са стреснати, трогнати и ошашавени от сребърния медал на изборите. Стана ясно обаче, че и съвсем не им се разправя с управление – нито бяха мислили подобни работи, нито бяха готови. И тръгнаха към нови избори, без много да се церемонят с нас. Хоризонтът беше напред и слънцето изгряваше. През юли, когато се качиха най-отгоре на изборната стълбичка, вече със злато, ИТН решиха, че докосват звездите с ръка. Надменност, вирене на нос, хилене, пъчене, тайнственост, та до злополучната изневиделица с Василиевия кабинет. Аз гледам отстрани – колкото видя, толкова, но усещането ми е, че пак не искат да се разправят с тая пущина – държавата. Държат се, сякаш тийнейджър е решил да скъса с гаджето си и каквото и да направи гаджето, все е зле. Знаете как е в любовта – решиш ли да се чупиш и да избягаш, поводи колкото щеш, а най-добре е и без повод.На ИТН все млякото им е горещо и всички са им виновни. Ама защо протестърските партии имали условия, ама защо си отварят устата за постове и министри – нали до вчера не искаха, ама защо това, ама защо онова. Ало, пичове! – както би се изразил вицевождът им Тошко Йорданов. – Аз всеки ден се пазаря в къщата си какво ще ям на вечеря – все искам да е по-леко и по-безсолно, та за управление и министерства ли няма да има пазарлъци? На пазарлъците в тая област им казват преговори и консултации. Сега едно малко отклонение. По време на моята младост, през соца, издигането на кадри беше „сакрален“ и изключително таен процес, известен само на двама-трима партийни кадровици (оракули), които винаги знаеха най-добре всичко. Откъде знаеха всичко най-добре не е ясно, но беше ясно, че имат нотариален акт за правилност. Сега понамирисва на същото – пак има делфийски оракули и Пития. Не ви ли е срам (неудобно) до вчера да калесвате Асен Василев с бъклица и дрян за министър, а днес да го маскарите в стил на сърдита и люта свекърва? Кажете си, че не искате, че ви е страх, че шикалкавите и гледате как да натопите някой друг за виновен – я Манолова, я Дончева, я Иванов, я Светия синод на покойния Пимен. И още нещо, господа от първата редица на досегашното шоу ИТН – не се правете на по-чисти, честни и праведни от патриарха, главния мюфтия и папата, взети заедно. Ако вие помните, главно избирателно, ние също помним – понякога избирателно. И нещо особено важно – не завиждайте на Президента и не удряйте служебния кабинет заради Президента! Боли ме, плаче ми се направо, защото много, ама много вярвах, че сега работата ще стане, че ще се отърсим от тъпотията, алчността и зулумите. Не съм оптимист обаче – с такива вождове, вицевождове, оръженосци и номера от сферата на неизследваната човешка психика ще я докараме пак до под кривата круша в Банкя.P.S. Сега най-хубаво е да се разсърдите на такива като мене, да ни отпишете от тефтерите на правоверните, още повече да си вирнете носовете и да виждате в огледалото единствено собствените си физиономии.

КУКУРАДОВИ ЛИВАДИ

Започна ли да описвам хората от Кукурадови ливади, ще го закърша и ще се заплета в съдби и в пристрастия. Самият аз съм тамошен човек – вярно, от една друга махала съм, но към Кукурадови ливади имам голяма слабост. Сладко ми става на душата, като вървя към там. Все покрай Вита, покрай Вита и след има-няма два-три километра стигам на мястото. Пълно е с вода, да ви кажа. Освен реката отляво, в баира, отдясно, е Водна пещ с ледения си извор, голям колкото стая. Това, изворът да е в пещера и да е голям колкото стая, е прекрасно, защото все едно си си в къщата и в нея има извор. И в приказките такова нещо не съм чувал.Казах вече, че няма да се занимавам с личностите на махалата, а само ще описвам дворове, парцели и къщи. Ако от време на време – по изключение, спомена някое човешко име, презиме и поведение, то ще е от крайна необходимост и невъзможност за премълчаване. В самото начало на махалата са черните кокошки и зоопаркът. Черните кокошки си щъкат в двор, разделен на две. За кокошките е предвидена едната половина, в дъното на която понякога се чува и въздишка на прасе. А в другата половина на двора е инсталиран малък зоопарк. В този внезапен зоопарк привличат вниманието два пауна, пет-шест ангорски заека и дива камерунска коза, пребиваваща тук само по естетически и зоопричини. Камерунските кози са малки и черни, досущ скачащи запетайки. Срещу двора на черните кокошки, предполагаемото прасе и зоопарка е пуст парцел. Пуст толкова много, че единственото, което привлича вниманието, са паяжините. Виждал съм аз паяжини, откакто се помня, но в пустия парцел на Кукурадови ливади тези плетива ми вземат очите. Иди разбери паяжината върху копривата паяжина ли е, или просната бяла кърпа. Ако е бяла кърпа, сигурно е за примирие, ама между кого? – Да е между копривата и паяжината, не ми се вярва. Паяжината като нищо може и да е бинт върху капките кръв по разбитото чело на малините. Къпините, да не останат по-назад и те, се превързали, след като са се ударили до синьо. Еех, паяжини, паяжини, мъглички ли сте, сняг ли сте, вълна от овцете ли сте, парчета от облак ли сте в тоя пуст парцел?Веднага до пустия парцел е къщата на компютърджиите. Те по цял ден работят с компютри на едни плетени столове и къщата им е толкова хубава, сякаш е изрисувана от компютър. Има обаче един геран, дето излага малко положението. Уж компютърджии, техничари и естети, а си направили декоративен геран за украса и сложили до него гипсов щъркел и джудже с брада и плетена шапка. По-нагоре е бараката, която няма да обрисувам по противопожарни съображения. Барачка от летви, изсъхнали и готови да лумнат, сякаш са кибрит. Но пък фиданките в двора! Фиданките в двора бих ги нарекъл мажоретки – прави, тънки, млади хубавици с бели варосани полички и коси от най-фини листа. Вишнички, крушлета, ябълчици, една дюлчица, сливки и други такива момичета. Радост за устните и очите…Отсреща на мажоретките се е емнала голяма къща – имение, плантация. Къщата е на два етажа плюс тавански помещения, а коминът й – по-висок и по-червен от залеза зад върховете. Голямата къща имение е силно патриотична. До всеки найлонов парник за краставици и домати е инсталирано и по едно черешово топче. Три парника за краставици и домати – три черешови топчета. Плюс надпис над терасата на къщата: „Да живей България“. И за да не се набива патриотизмът толкова много на очи, и за е работата по-интернационална, в двора извиват снаги няколко палми – изсъхнали, за голямо съжаление на доброто международно положение. В боен ред по-нагоре следва парцел с две магарета и треволяци. После е парцелът с белия кон. Той е тук откакто текат времето и Вита и все си е бял кон. А накрая е виличката на акордеониста, който разиграваше и веселеше махалата, селото, Тетевен и Рибарица, а сега акордеонът му просвирва вечер при силен вятър или гръмотевици. Акордеониста го няма, но акордеонът му просвирва и едни еленови рога, заковани върху челото на виличката, му се покланят. Те пък какво разбират от музика, но му се покланят на акордеона. Обещал си бях да описвам образи на хора от Кукурадови ливади само по спешни случаи. Този е такъв. Господих Йосиф Кръстанкин от Варна си купил тука вила и с действията си възмутил населението. Купил вилата, която беше точно в мочура сред папура и жабите. Ние тука, в Балкана, имаме камънаци и чукари колкото щеш, но мочурът и папурите са кът. Та затова къщата, издигната сред мочурището, ни беше скъпа – беше нашият остров, Ноев ковчег и не знам какво друго. – Ще отводнявам, ще отводнявам, докато не стъпя на здраво! Аз от море идвам и къща във вода не ща! – Такива ги приказва господин Йосиф от Варна, новият виладжия, и стоварва, стоварва тръби за отводняване. Кажете, това може ли да се търпи от кореняците на Централния Балкан и в частност от населението на Кукурадови ливади. Ние тука, в мочура, попови лъжици и пиявици за стръв за риба сме си ловили, с папурите украсявахме къщите си за Нова година, а той ще отводнява. Сърцата ни е разбил с това отводняване.Добре, че е пътят. Добре, че е пътят, който води още по-нагоре и от Кукурадови ливади и стига чак до Вежен, а оттам – до звездите. На пътя обаче, ама точно по средата, са спрели едни наши събратя, с още по-огнена кръв, и са разпънали маса. Разпънали са масата на самия път, ядат и пият и като видят някоя кола, че иде, тичат да местят масата встрани, а после – пак обратно. Веселят се един вид. Аз мисля, че те правят това за маскировка. И мога да се обзаложа, че утре или най-много други ден белият кон няма да си е на мястото.

ПЪРЖЕНО С ДОМАТИ

Докато се хранят на масата, възпитаните хора седят изправени, гърбовете им – и те изправени, ръцете им – леко поставени до паниците и чиниите, не говорят и още куп такива правила. При нас обаче не беше така. Ние не спирахме да мелим, да си разправяме какво ни се е случило преди малко, да се наставляваме и възпитаваме. Аз не съм възпитавал и наставлявал никого, но мен непрекъснато ме обработваха. Прадядо ми Йото – ветеринарен фелдшер, точно по средата на яденето отваря приказки за българските Балкански войни в началото на двайсети век. И винаги, кара-вара, го докарва до това, да обяснява как видял първия си убит войник. Един офицер му го показал встрани така, на петнайсетина метра от пътя, и нашият примрял. Да му се отще на човек да преглъща пърженото с домати. Вярно – драматизъм, патриотизъм и обединителни идеали, ама да се явяват убити на масата по време на вечеря си е бая страшничко. Дядо ми Драган – началният учител, ме плашеше с ученето на цигулка. Ако не си отопях чинията със залци хляб до чисто, почваше провлачено: – Аааа, не си си изял всичкооо! Утре поне два часа – цигулка! И аз опъвам врат до последно. Баща ми все го нямаше и неговото присъствие се изразяваше в това, дето непрекъснато ме заплашваха, че ще му кажат какви ги върша. Какво толкова е имало да му казват, не знам, но все ме плашеха, че ще си дернат ризата и че като си дойде баща ми, ще видя аз. Ставаше дума за културата на ядене и държането на маса. Признавам си – в нашата къща тези работи бяха, меко казано, рехави и специфични. Но едно нещо ме е слисвало без прекъсване. Чудел съм се защо жените ни си подпират главата с ръка. Никъде на друга маса никога не видях жените да си подпират главите с ръце, докато се хранят. Прабаба ми Тота беше толкова малка и сбръчката, че едва различавах лявата й ръчица от главата. Мотае се прабаба ми Тота около масата, наднича зад всеки, мести нещо от тук там, разпределя хляб, бута вилици и лъжици и чак тогава сяда. И като седне, въздъхне и хоп – подпре си главата с лявата ръка. Гледам я аз – черна такава като черница, хапва само от време на време, а лявата й ръка – все под брадичката. Тази жена, вече на деветдесет и отгоре, умираше за цветя. Викаше им китки. Ходи къде ходи, и все с китки се прибира у нас. Най-много обичаше божурите и като си дойдеше с божури, ги разглеждаше и им се радваше, сякаш е момиче, а не на деветдесет и кусур години жена. Понеже силно обичаше божурите, като я гледах как си подпира главата на масата и въздиша, си виках, че може би й липсват именно те и въздиша по тях. Но пък да ти липсват божури, докато вечеряш пържено – не знам. Баба ми Събка сядаше винаги последна на масата. Ще си счупи краката и тя да слугува – все досготвя нещо, ходи до мазето за сирене и компот, реже ябълки или парченца сланина и едва когато ние сме се наяли почти, чак тогава сяда. И хайде – и тя – лявата ръка под брадичката. Гледа някъде над нас и си подпира главата. Вечеря, един вид, с подпиране на глава. Много особена жена беше баба Събка. Можеше да врачува и за нея бъдещето лежеше, пръснато в бобените зърна – врачуваше на боб. Като кажеше – пръснете се, четирийсет и две бобени зърна, и после се накитете – и светът си стъпваше на краката – кой какъвто го иска. Много бяха доволни хората от врачуването на боб.Можеше да шие и ръкавици с машината си „Лучник“ и една година напълни балконската стая с купища брезентови ръкавици, превързани по десет чифта в пакет. Хубавото на тази надомна работа беше, че като ушие толкова ръкавици, всеки от къщата си избираше по един чифт и спеше с него, дето се вика. Аз например си пишех домашните с брезентови ръкавици и сигурно затова никога не можах да реша нито една задача. Ами като ми пречеха ръкавиците, какво да правя? Баба Събка носеше янтарен гердан, с който никога не се разделяше. Гердан, та гердан – тъмножълт и гладък. Беше й подарък от дядо и тя не го сваляше от гушата си никога. Веднъж само го беше свалила за малко и се беше разболяла от гнойна ангина. Казваше, че кехлибарените зърна я пазят, топлят я и са й като пуловер. А може и да си е представяла, че кехлибарените зърна са като зърната на боба, само че по-големи, и така да си е помагала с врачуването. С врачуването никога не се знае кое как е. Много ми е било интересно как кокошките ни, като гледаха гердана, не го сбъркаха с царевични зърна и не я клъвнаха нито веднъж. Културни и реалистични кокошки сме имали. Обаче това нейно подпиране на глава с ръка, докато яде, си оставаше тайна.Майка ми Мария – по същия начин. Тича медицинската сестра Мария по цял ден, мери кръвно и бие инжекции и като си дойде вечер, подпре глава на масата по същия начин като другите жени. Пред очите ми са и сега – прабаба ми Тота, баба ми Събка и майка ми – вечерят от време на време, а през цялото време си подпират главите. Точно така – те вечерят от време на време, през една минута, да кажем, а през цялото време подпираха главите си и въздишаха най-малко по четири-пет пъти на ядене. Толкова съм си мислел каква е тази работа – тежко ли им е било нещо, мъчно ли им е било, сърдити ли са били… Или пък им се е искало да ни кажат, милите, че за тях е важно ние да се наядем, че сядат така – между другото, на масата – от приличие и от любов към нас, и ако хапнат изобщо, то е, защото са уморени и защото през деня са свършили хиляди неща. Като са си подпирали главите, те сякаш са оправдавали залците, дето са ги яли. Изглеждало им е по-приемливо и прилично да покажат умората си и чак тогава да хапнат.Ами ако не е така? Ако са се отнасяли в техни женски и неясни за моите съчинения светове? Ако някоя от тях си е спомняла любовта или е била влюбена, ако по някоя причина им е било дотегнало от нас и от несвършващите грижи? Няма откъде да знам. Ще ми се обаче да са били уморени. Иначе как ще го преглътна – и прабаба ми, и баба ми, и майка ми да са си мислели за любовта и да са се реели в облаците, докато ние нагъваме пържено с домати?

ПРЕГОВОРИ ЗА ПОЛИТИКИ – АЙДЕ БЕ!

Водят се разговори за съставяне на правителство, обаче не ставало дума за личности и министри, а само за политики. Колко тържествено и всеотдайно! Никога, ама никога да не ви минава през ум, че това е вярно – истината е тъкмо обратната. Най-много ги интересува кои ще са министрите и особено баш първият министър. За онези, дето им се искаше да работят през седмица за доброто и благоденствието на народа, личностите са пътеводна светлина. Друго си е, като наше момче седне на правилното място. Един телефон, и ти светва пред очите. Помислете си само – кое препъна колата на злощастния проектокабинет на Николай Василев? Десетината изречения, назовани програма, или самият величайши образ на бившия царски министър? Всички се пулеха и взираха в предложенията за министри и там търсеха кусури – били от младежкия отбор, дипломите им били много чужбински. С така наречената програма народът главно се забавляваше и смееше. Сега пак е същото. Политиките, които трябвало да се случват, били алфата и омегата. Като станело обединение около тях, и готово. И представете си лицемерието – чак тогава на политиките щели да им се търсят малки имена и фамилии. От тези лъжи ме заболява главата. Да не би БСП да е спазило левите си обещания? На мен лично плоският данък ми е любимо ляво достояние. Или пък СДС – всичко спазиха сините лъвчета точно както го изрекоха на митинга на Орлов мост. Така си проведоха политиките, че вече са почти колкото орлите на моста. Или ДПС – там е ясно – щом е добре на върха, щом горе грее слънце, и в усойните долини, и по сухите баири трябва да е същото. Трябва, ама не е. За НДСВ е безпредметно да се споменава – имотите на гостенина от Мадрид изчерпват въпроса. Или някой ще ме убеди, че за господаря от Банкя личностите нямат значение? Нямат само защото ги захвърля една след друга като играчки в прахта и ги заменя с други. И за Нинова също личностите нямат значение. И ще е така, докато БСП съвсем се обезличи и обезличности.Каквото и да ви говорят, внимавайте в имената и в картинката с имената. Вгледайте се и в служебното правителство и вижте – кои министри работят и се потят и кои се ослушват и гледат да свърши мачът. После пак вярвайте, че личностите нямат значение… И не забравяйте никога – политиците се мразят, завиждат си, дебнат се, подливат си вода, ревнуват се и не заради вас, а заради едни неща, дето им викат столове, кресла, тронове, ракети.

ТОПВАНЕ

Не се бях топвал в реката от години. Не да се къпя, да плувам или да кисна, а да се топна. Топването в планинска река е внезапна, рязка и студена работа.Някога се свивахме на топка и – бух! – отведнъж скачахме във вира. Като скочиш отведнъж, това отведнъж е толкова бързо и ледено, че почти не усещаш нищо, само дето те няма такъв, какъвто си бил преди миг и вече си станал нещо различно. От краката до косата ти нахлува хлад. Тази дума, хлад, трябва да я изпишат по водата на всички планински реки и по бреговете им също. Не че тече реката е важно, не че пръска, напоява или бляска – нейният хлад е на първо място. Чуваш река и в главата ти повява хлад. Стигнеш на брега – хлад, гледаш рибите – хлад, драсне те върбово листо по врата – хлад. Най-много хлад можеш да усетиш, ако плиснеш ушите си с вода от реката. Именно ушите, а не очите и лицето. Забелязал съм, че щом си намокря ушите, и се разхлаждам на секундата. Но топването винаги е било съвършено отделна работа. И сега – след толкова много време, моя милост пак се топва във Вита. Сядам на скаличките и бавно-бавно си потапям краката. Толкова ми е бяла кожата, невидяла слънце, че малките рибета сигурно ме мислят я за хартия, я за кой знае какво. Изведнъж ми идва на ум, че тези най-маломерни рибета може и да са буквите на реката. Няма начин да не са буквите на реката, с които тя изписва каквото има за писане. От друга страна, като знам, че рибетата порастват и си стават нормални мренки, кленчета, кротушки и скобари, си казвам, че тази азбука е плуваща и променяща се и е смес от различни сезони, снегове, дъждове и видове хайвер. Нещо като общоречна азбука на Балкана. Щях да забравя – балканските пъстърви, дето имат червени точки по тях, съм сигурен, че ги използват за изписване на главни букви или по-значителни думи. След като съм си топнал краката, бързешком си наплисквам ръцете и те изчезват, няма ги. Остава моята безтегловност.Наплисквам си корема и гърба. Викам, докато го правя, защото е много студено, и тогава политам.Политам в две посоки – първата – към дъното на вира, после – към небето. Към дъното на вира пак, както някога, не усещам нищо, абсолютно нищо. Не съм заедно с мислите си, с болестите и страховете си, не съм заедно с любовта и с живота си.Топнал съм се и ето ме – река. Ама не да знам, че съм станал река – няма такова нещо. Просто съм река. Докато летя към небето, разбирай – като съм си показал вече главата над водата, ми се прияждат джанки, от най-сладките и най-големите, прияждат ми се сливи с бял прашец по тях, дояждат ми се домат и краставица от градините наблизо, гледа ми се как стърчиопашките пазят равновесие по камъните, как раците вървят назад, ама си надничат под коремите – да не катастрофират някъде, гледа ми се как двата черни щъркела си трият червените клюнове, нажежени от любов, гледа ми се как гущерчето си тръска краката от жега и ситни-ситни по пътеката. Гледа ми се и как аз летя, а пък не помръдвам от реката.

БОЖА РАБОТА

Ама като ви казвам, че е стръмно пред това гробище, значи е много стръмно. То не че пред някое гробище не е стръмно – от един свят в друг се минава със зор, но тука си е направо баир и половина. Като докарат някой починал човек, спират в подножието на гробището и почват да го изкачват към небето едва ли не. Казва се, че го носят, но това си е изкачване. Но пък като се изкачат тези последни и извънредно усилни земни метри, и се ширва един изглед, от който и на покойника му се завива свят. Околовръст – джанки – едри и благи, сливи и круши, шипки, малки асми с тънко и прозрачно грозде. В гробището има дол, потънал чак до центъра на земята, от който се обаждат жаби, цвъркат косове и свраки, а от време на време изпълзяват таралежи – опечалени и тържествени. В гробището съществува църква от средните векове, строена с бигор, но сега по озъбените й стени бодат с кабърчета некролози. Бигорът е мек и много лесно в него се бодат кабарчета и малки пирони. Нощно време обаче бигорът шушне. Някои разправят, че подсвирквал и припявал – я от вятъра, я от нещо друго. Аз не се наемам да твърдя такива неща, макар че като ученик в десети клас заедно с братовчеда Дачо останах цяла нощ на гробището. Висяхме с моя знаменит братовчед от келешлък и да натрием носа на другите момчета, дето викаха, че ни е страх. Висяхме цяла нощ на гробището, пихме ракия от лимонадено шише, пушихме цигари, но песни и свирни от църквата не чухме. По-хубаво и извисено гробище, да ви кажа, аз не познавам. Не само че тука си почиват мъжете и жените от моя род, не е само това! Въздухът тука е друг, вятърът е друг, скалите, планината наоколо, манастирът – показал глава над гората, и оня връх, дето е като син домат – всичко е екстра. Тръпки ме побиват от такива описания, но наистина ми се отварят очите и душата и не ме е страх от нищо, изобщо не ме е страх от нищо. На входа на гробището има черница на незапомнени години. Един възрастен мъж скубе трева до оградата и аз му викам:– Тая черница сигурно е на сто години?– Какво приказваш? На осемдесет съм аз, а от дете я помня баш същата. Какво ли го питам за черницата? Не ми ли е ясно, че тя не е нито на сто, нито на двеста, нито на хиляда години? Не ми ли е ясно, че ни е майка, баба и прабаба? Майчице мила, какви бръчки има само майчицата ни черница! От челото до нозете е в бръчки. Само да помръдне с клони, и ще ме пипне, но не помръдва – седи си, където е, и чака. Тука е, за да посреща хората си. И с какво да ги посреща – посреща ги с черници, с бели черници. А това вече е тайна работа, сладка работа, божа работа.

АБИТУРИЕНТКИ

Всяко село си има свой собствен и физиономичен начин, по който посреща козите вечер. В селото на майка ми, където хората са по-интелигентни и меки от обкръжаващите ги, козите бяха посрещани също като пътниците от рейса. И рейсът, и козите се изсипваха на площада някъде към седем вечерта, омешваха се и посрещачите съвсем се объркваха. Някои прегръщат и целуват дъщери и внучета, други – кози и козлета. Голямо посрещане и мешавица.Няма по-голяма радост за козите да се качат по стъпалата на рейса и да влязат вътре. Току-що са си дошли от полето и шумата, и пак готови да пътуват. Ако имаха пари, сигурно щяха да си купят билети и да потеглят в неизвестни, но тучни направления. Виждал съм в други околни малки села козите да слизат направо от небето. Колкото е по-малко селото, толкова повече козите се изсипват от небето. Ще ми се да кажа, че са ангели, ама не смея, защото не ми е известно ангелите да дават мляко. Предстои ми да разбера, но засега ще се въздържа да напиша, че козите са ангели и ангелите дават мляко. В едно забутано в Балкана, и то роднинско село, всяка коза си идва, когато й скимне. Нямат си хората козар и козите излизат сами да пасат по индивидуални настроения и по индивидуални настроения си идват. Една коза яде шумата по-бързо. Като разбере, че вимето й се е издуло от мляко, се врътва и се прибира. Друга – с по-бавни дъвкателни способности, си пасе цял ден и си идва чак по месечина. Най-интересно е обаче в селото на баща ми. Там по отношение на прибирането на козите винаги е 24 май. Козите минават на тумби, на тумби, развеселени и с песни на уста покрай старото изоставено училище. То е изоставено, но като минат козите покрай него, и се изпълва с глъч и шум. После тези хубавици – козите, като едни истински абитуриентки, тръгват бавно и тържествено по каменните стъпала, които се спускат от училището към селото. Каменните стъпала са големи колкото малка улица и абитуриентките съвсем спокойно развяват прически, обеци, бели, бежави, кафяви и понякога – черни рокли. Вярно, обувките им са един модел, но затова пък всичките лъщят и потропват. Някой друг ще каже, че докато слизат, козите блеят, а не броят от едно до дванайсет, но аз казвам друго, защото съм човек с въображение. А с каква любов ги очакват на края на стъпалата очарованите близки и роднини! Някои носят парче хляб, други – бучка захар, но най-много носят шума. Вместо букети носят шума.И козите слизат и пеят, и приемат овации точно като абитуриентки на 24 май.

МЯРАТА, ГЛУПАКО!

На времето един кандидат за президент на Америка непрекъснато повтаряше в агитацията си знаменитата фраза: „Икономиката, глупако!“ Искаше да каже човекът, че без икономика няма нищо. И спечели президентския пост.В България за тази фраза е още раничко. Но за сметка на това повсеместно може да се използва друга, не по-малко важна: „Мярата, глупако!“Искаш да управляваш, ама ако може, да е докато свят светува . Мярата, глупако!Искаш да крадеш, ама ако може да е с милиарди. Мярата, глупако!Искаш да живееш в дворец, ама ако може – дворецът да плава в морето. Мярата, глупако!Искаш да нахлуеш с пушки и пищови в най-главната сграда в София. Мярата, глупако! И законът!Иска ти се да произвеждаш Народни събрания през два-три месеца непрекъснато. Мярата, глупако! Иска ти се да говориш само ти по телевизията и от трибуната на Парламента, та да те види партийният ти шеф и пак да те запише за депутат. Мярата, глупако!Иска ти се да командваш всичките телевизии и всичките вестници, и всичко, в което се пише нещо черно на бяло. Иска ти се да командваш мозъците на хората. Мярата, глупако!Иска ти се само ти да обичаш България и ако може, да я удушиш от любов. Мярата, глупако!Иска ти се да задигнеш кокошките, прасето и козичката на баба Иринка от село. Мярата, глупако!Иска ти се всички да ти се кланят и да ти благодарят, че изобщо ги поглеждаш и благоволяваш да им кажеш здрасти. Мярата, глупако!Иска ти се да ти дадат Нобелова награда за каквото и да е и орден „Стара планина“, и още някакъв орден с мечове, и джакпот от тотото да спечелиш, и да те изберат за академик в БАН. Искаш и да те направят почетен член на футболен клуб „Диаманти“ в Студено Буче, и генерал-лейтенант от космическите войски на Русия, ако може, да станеш. Мярата, глупако!И връзка с главния мозък.

ВИЛНА ЗОНА

Кафявата боя по капаците на къщата си е същата. Пак лъщи по същия начин, сякаш е леко мокра. И къщата си е същата – хубава, спокойно отпусната върху тревата, с покрив, който на фона на наклонения на една страна Балкан изглежда удивително съразмерен. А не е съразмерен покрив, скосен е – по алпийски образец, прилича на постриган и зализан ерген. В двора красивата виладжийка е същата. По същия начин казва „не“ – като преди да произнесе отрицателната частица, от гърлото й се прокрадват няколко звука Ъ. Като я попиташ нещо, най често ти казва: – Ъъъ-нне! – Така звучи нейното „не“. Също както и миналата година.Срещу красивата виладжийка във вилната зона живее автотенекеджия.На това му казвам късмет! Да си направиш вила за кеф и тишина, а срещу теб да се посади автотенекеджия. Редуват се ту косови и славееви песни, ту удари на чукове по ламарина. Тука целенасочено ще спомена, че вилната зона се казва Беровската кория и е една от най-хубавите махали на моето балканско село. Чудя се, поне от петдесет години се чудя как може на махалите да се измисли такова глупаво име – вилна зона. Чуйте само как звучи – вилна зона! Безчовечно, отблъскващо, запокитено някъде и безадресно. Но като са викнали – вилни зони, та вилни зони!И още нещо ще спомена целенасочено – аз много обичам Беровската кория. Обичам разнебитения път до нея, здравеца и шипките край разбития път, обичам водната пещера с извора – чудото на махалата. Обичам чаплите, черните щъркели, видрите и пчелоядите наоколо. Обичам река Вит, която, заплетена сега в папури и върби, изглежда тиха, но която, не дай си боже, някой ден може бая бели да направи, като придойде. Обичам я тази махала и защото тук гонехме катерици, пушехме цигари и пиехме ром. Скъпа ми е, защото още помня как две бели магарета си бяха направили обиталища под ниските ябълки във високите треви. Още ми е в ушите акордеона на чичо Матей, който като един същински виртуоз свиреше на малините и лешниците, на поповите лъжички, жабите и скакалците и най-много на леля Русанка и на сестра й. Свиреше и на леля Персефона и братовчедката й, и на кака Веска и кака Кръстанка, и на всички жени от селото, от махалата и цялата тетевенска околия, та чак до Розовата долина. Той свири на всичко живо, а аз го гледам в джапанките.Сега обаче на махалата й казват вилна зона и сякаш с някоя вила ме убождат по крака. А иначе виладжийката, както миналата година, е простряла да съхне сутиен, в който като нищо могат да преспят Луната и близначката й. Опнала е да пече бедра, по-дълги от слънчогледи, и все такива хубави неща, заради които автотенекеджията би спрял да чука и да нарушава хармонията между женските прелести и природата. Всичко това е прекрасно, но на мен нещо ми е счупено, не ми е както трябва. Никога нищо не ми е било както трябва, все ми е терсене. Сигурно е намалял магнитът. Някога тука беше пълно с магнит – навсякъде магнит: пътят – магнит, ливадите – магнит, реката – да не говорим, къщите, дворовете, махалата, облаците, хората – магнит до магнит. И аз залепвах и не можех да помръдна от любов. Направо не се отлепях от нищо наоколо. Сега силата намалява. Връщам се и гледам – вилна зона. Ама къде ми е Беровската кория, къде са ми сърцето и животът? Ако реша да попитам красивата виладжийка дали знае, тя няма начин да не ми отговори:– Ъъъ-нне!