Skip to content

Автор: Николай Милчев

ДОКАТО ГЛЕДАХ ЕДИН ФИЛМ

Във филма, който гледам, съсипан от скръб баща пише писмо до момиче, което е обичало сина му. Синът му се е удавил при гмуркане в морето, а момичето още не знае.
Не се научих да гледам филми като хората и да внимавам. Затова нишката на филма изтънява и ми се губи, даже ми изглежда като нагласена работа. Нали е филм все пак?
В любовта и във филмите всичко е нагласено. В любовта – от Бог, във филмите – от човешките илюзии и безсилие.
Пише бащата писмото (оказва се, че той е психотерапевт) и камерата гледа ту листа, ту ръката, ту лицето на този поразен и сломен от мъка баща. Много е важно точно тук да се каже, че момичето също беше написало писмо с любовно обяснение до загиналото момче. Писмото пристига късно обаче.
В това писмо има следните изречения (цитирам по памет): „Скъпи Андреа, с теб сме се виждали само веднъж, но разбрах, че не си като другите. Затова всеки ден ходя в библиотеката и чета любовните писма на велики писатели. И искам да препиша нещо от тях и да ти го изпратя. Но не мога, защото никой от тях не е обичал точно теб и не може да ти каже простичките думи, които аз искам да ти кажа.“
Това е любовта – да обичаш някого, както никой не го е обичал и да му разкажеш за това просто, ама толкова просто и обикновено, че да му запари и на корема, и на душата.
Повече подробности от писмото не се сещам, може и да е нямало никакви такива прости и съкровени думи, но да ги търсиш и да се взираш за тях, вече е разтърсващо. Мене поне ме разтърси.
Пише бащата писмото и докато пише, диктор чете съдържанието. Става ясно какво пише. Нищо особено – благодари на момичето за писмото, казва, че момчето е загинало, а писалката така трепери, така подскача и се люлее напред-назад, че спирам да слушам думите и аха – да се разплача. И да не си помислите, че камерата търси някакъв ефект с това треперене. Нищо подобно – ефектът е само в моите очи и в моето съзнание. Гледам треперенето на писалката и нищо друго.
Това за мене е върхът, кулминацията, зрънцето, зърното. Защото докато пишеш на ръка, писалката така трепери, че подобно електрокардиограма слиза много-много по-дълбоко от самите думи. И точно това треперене изписва и любовта, и болката, и възторга, и слънцето, и мрака, и смъртта.
Ами буквите? Как ли се чувстват буквите при това треперене и люлеене на писалката, на химикалката, на кредата, на молива, на тебешира, на въглена, на кървавия пръст, ако щете?
Какво са буквите, думите, изреченията, мисълта без това велико трептение на писалката?
Най-първо човек пише с нервите си, с вибрациите си, с ехото си, а после с букви. Буквите са само очертания без магията на трептението в тях.
Има голяма вероятност, какъвто съм заплес, да не съм разбрал нищо от филма. Но това с трептенето го разбрах.

ВЪРБИТЕ

Ако можехте да видите как са начупени и изпотрошени клоните на върбите от големия сняг, щеше да ви заболи сърцето. Кибритени клечки, начупени на две – това са клоните на върбите.
Като вървя и ги гледам, се белеят, сякаш някой е драскал из върбалака с тебешир или е пръскал с вар. Толкова е бил голям снегът, че някои от върбите направо са се разчекнали – отворили са едни разчекнати уста и от тях стърчат и клечки, и парчета.
А колко красиви са тия върби! Колко плавно се полюшват, какви деликатни листа имат – малко по-зелени отгоре, малко бронзирани отдолу. Как се изпълват напролет с виолетова и жълтеникава мъзга и сила, какви сенки правят на рибите и с какви златисти есенни отражения се сливат с пясъка по дъното.
А сега са изпочупени. Ако се заслушаш внимателно, можеш да чуеш и пращенето – онова пращене при чупене, което стига само до кората. Клонът е прекършен, но виси на кората си, сякаш че на кожата си виси.
Ходя аз покрай тия начупени върби и си викам – за какво е всичко това? За какво е тоя бяс? Снегът е красива работа, ефирна работа, вода, която е побеляла, която лети, а какви пакости е направил снегът!
Ами ако прекалената и внезапна красота е била в повече? Ако снегът – внезапен и красив, е бил в повече? Къде е мярата – къде е мярата включително за красотата?
А защо са начупени толкова много клоните ли?
За да ми бодат очите, ето затова – за да ми бодат очите и да не мога да ги отместя. И да чакам следващия сняг. И ако може – той да не е толкова вироглав.

КАТО ПРИИЖДА РЕКАТА

Придойде ли реката, и почва да влачи каквото докопа. Надига се, расте и влачи. Виждал съм в талазите ѝ да се носят печки, бойлери, клони, дървета, даже съм виждал как се носи и магарешка каруца. И прасе, и теле също. Да не говорим за други по-дребни, неодушевени работи като кошници, столове, възглавници, юргани – хиляди работи се носят в придошлата река.
Виждал съм и удавено момче.
Малко над село Торос, точно при бента на боаза, видях как пощурялата вода върти телцето на едно удавено момче и го удря в цимента на бента. Въртеше го и го удряше, докато аз, изтръпнал и изгубил ума си, тичах нагоре-надолу, без да мога да направя нищо.
Тази работа с удавеното момче я нося в главата си цял живот. Пробожда ми направо сърцето, дето само тичах нагоре-надолу и не направих нищо тогава. Моля да ме прощавате, но пред очите ми още е това момчешко телце с отпуснати надолу ръце и крака и с извит гръбнак. Толкова много приличаше на удавено зайче, че думи нямам.  Уплаших се – уплаших се и толкова.
Имаше и други хора покрай мене – и те не направиха нищо.
Това е положението – прииждащата вода помита всичко – и живо, и мъртво. Огън е придошлата река, огън, който тече и не пали и не гори, ами дави.
Това, за удавеното момче, не мислех да го пиша сега. То сякаш няма нищо общо с видяното днес. Мислех, ама не можах. Случката се яви внезапно, сама изплува и сама потъна.
Преди дни големият мокър сняг, който наваля в Балкана и направи един куп поразии, взе да се топи. И реката приижда. Не кой знае колко много, но приижда. И взела, та докарала тая приждаща река едни булини шалвари. Червени, ама толкова червени, че направо алени, на гюлове и с още цветя по тях – тези шалвари сигурно са на някоя помакиня и ето ги –цъфнали на един камък в края на реката. Най-напред си помислих, че е забрадка, обаче са си шалвари – червени шалвари. И се питам какво ли са видели тези шалвари, какво са крили и разкривали и от какъв зор са избягали от помакинята. Прала ли ги е помакинята, събувала ли ги е поради някаква причина, сушила ли ги е на ниска ливада, хвърляла ли ги е от радост във въздуха? А може и да ги е изгубила, докато се е борила с някого в снега. Я си представете червени шалвари на бял сняг – няма начин снегът да не се стопи от тях.
Всичко е възможно. А е възможно и камъкът, който досущ прилича на женско дупе, да е решил да се разкраси. Камък, камък, ама като прилича на женско дупе, иска му се да се разкраси с едни червени шалвари.
Приижда ли реката, е така. Става една смесица, не ти е работа. И после всичко тече надолу, надолу.

НЕБЕТО

Небето ме подлудява – мога да го гледам от сутрин до вечер, през нощта – още повече. Най-голямата работа, която съм виждал, е небето.
Казват, че било безкрайно. Може и така да е. Когато съм на земята и го гледам, ми се струва като някаква кърпа, като сламена шапка, като чаршаф, като най-голямата синя прозрачност.
Като съм в самолет, мисля, че небето е надолу – съзерцавам го като терени, ниви, езера и планини. Би трябвало в самолета да си мисля, че съм на небето, а си мисля, че то е под мен, и не мисля за никакви хора. Просто отвисоко гледам цветове и релефи.
Ами като казват, че имало седем небеса, ами като казват, че Вселената е безкрайна, ами като казват, че имало черна материя? Просто не знам.
Сега съм в Балкана и сутрин главата ми се замайва да тичам от прозорец на прозорец и да гледам как небето жонглира със слънцето, с месечината, със звездите. В прозореца, който гледа на юг, рано-рано между кубетата на църквата изгрява слънце, а в прозореца на запад е увиснала месечината. Звездите са изчезнали и са се пръснали по същия начин, по който идват вечер и мигат, мигат.
Мога да се забравя даже и да не знам на кой свят съм, ако почна да описвам облаците.
Напоследък обаче забелязвам, че и небето, и облаците, и слънцето, и месечината нямат някакви постоянни форми, ами се нагаждат спрямо настроението ми, менят се, свиват се и се разпускат. Как иначе да си обясня, че оня ден перестите облаци ми изглеждаха като морски вълнички, а днес ги виждам като оглозгани ребра от скелет на човек? Къде е едното, къде е другото? Как може един ден цветът на небето да е фин и син, а друг път да е локвен, замазан и тебеширен? Какво става с моето настроение? Настроението ми ли създава формите, които виждам, или някакъв великан вятър е грабнал една гъба и ту бърше тая огромна дъска, наречена небе, ту драска по нея с тебешири и с пастели.
Особено ме изумяват чертите, оставени от самолетите. Изведнъж ги има и изведнъж изчезват. Самолетът се вижда като някаква детска играчка – бронзова детска играчка или сребърен клюн на птица, знам ли, а отзад – понякога една, понякога две линии. Линиите понякога са начупени като лента, друг път са съвършено прави, а друг път – просто се реят една до друга и никога, ама никога не се пресичат.
Ще ми се схване вратът да ги гледам тия самолетни две линии, които никога не се пресичат. Първо си викам – ама това е животът ми. Животът ми са две линии, които никога не се пресичат. Или може би самолетът има две сърца? Или може и аз да имам две сърца. Може всяко нещо, което виждам, да има по две сърца. И пътят на едното никога да не пресича пътя на другото.
Наистина е голяма работа небето. Особено в тия негови черти, в тия негови облаци, в тия негови звезди, слънца, луни и птици.
В долината, в която зимувам сега, небето е приело формата точно на тази долина. Като някакъв плат е обгърнало баирите, върховете, дърветата, реката. Сякаш ни облича със себе си. Или просто ни завива със синьо одеяло. Оставя ни под това синьо одеяло и жонглира, и прави фокуси. Дали ни взема при себе си, не знам. Много ми се ще да е така. Макар че, както споменах преди малко, ако полетиш, земята става небе.
А толкова много се надявам душата да умее да лети.

ЗА МРЪСНИТЕ ДУМИ

Знам, че мръсните думи са част от порастването. Спомням си как именно тези забранени и мръсни думи се плискаха в съзнанието ми и ме замайваха. Спомням си как тези мръсни и забранени думи миришеха по особен начин – миришеха на плът, на тяло, на пот. В случая с мен – на бъзови храсти, на коприва, на долни дрехи, на бельо, на чаршафи. На тъмни стълбища, на мазе, на паяжина.
В мръсните думи има нещо еротично, първично, нещо, което те прави зверче, което говори. Нещо, което те издига и срива.
Мръсните думи стоят навсякъде, те ни гледат отвсякъде – те са по стени, по фасади, по калкани, по гари, по тоалетни, по дневници, по бележници, компютри.
Мръсните думи летят и прелитат океана, звучат по телефони, леят се в текстове, докато накрая всичко свършва.
Има ли по-мръсна дума от думата смърт? И по-тайнствена дума, и по-кратка и лишена от смисъл дума?
Мръсните думи и забранените думи са ми се стрували неразгадаеми. Били са достатъчно пред очите ми и в слуха ми и съм знаел какво значат не с ума, а с тялото си. Виждал съм много уста, които произнасят такива думи и съм усещал, че понякога една и съща такава дума си е на мястото, а друг път – не, че понякога е просто изразителна дума, а друг път – вик, проклятие, безпомощност.
Оставям настрана вибрацията на тези думи, техните трептения, техния магнетизъм. Като много, ама много тънко правя разлика между ливадата с неприлични и забранени думи и бездната на неосъзнатата и разболяна плът.
Не говоря за порнографските писания. Понякога човек има нужда и от словесни опиати, и от словесни виагри. Страхът ми идва от друго, но сега няма да се спирам върху него, само ще го спомена.
Съвсем наскоро прочетох книгата на нобеловия лауреат за литература Марио Варгас Льоса „Възхвала на мащехата“. Човекът е нобелист и на корицата на книгата пишеше, че това е негов еротичен шедьовър. Но прости ми, Господи, аз друго, освен перверзия и опиване от ритуалите, свързани с човешкото тяло, не видях. Този автор, между другото, винаги ми е стоял много маниерно.
Написах тези малки шантави и внезапни изречения, защото днес в един автобус, пълен с ученици от помашките села край Тетевен, чух такъв цинизъм, какъвто не предполагах, че съществува. Момчета и момичета между десет и четиринайсет години за петнайсетина минути преобърнаха представите ми за забранените и мръсни думи. Тези съвсем скромни и свити допреди трийсетина години българо-мохамедани сега са народили наследници, които едва не ми причиниха втори инфаркт. Никак не са големи, като ги гледам – малки са още, крехкички са, красиви са, а са изпълнени думи, от които и снегът край пътя може да се изчерви. Знам, че хормоните им бушуват, че кръвта им е пълна с живот и сила, но къде, Господи, къде и кога са научили толкова гнусотии и кал?Какво се е случило в тези наши родни провинциални села и градове, та децата ни да говорят по подобен начин?
Ще ви кажа само едно – това, което чух, го няма в никаква порнографска литература. Няма го и в моите представи, и в моите познания за слово. До такава степен са изчезнали моралът, семейството, уважението, мярата, че бесовете са ни завладели напълно.
И ако можехте да чуете само с какво удоволствие произнасят тези думи, щяхте да се замислите дали наистина в началото бе словото.
И ако първото изречение е било „Да бъде светлина“, дано последните изречения, които ще чуя, не са такива, каквито чух днес в рейса.
А децата бяха наистина много красиви.

ГНЕЗДО НАД ПЪТЯ

Пътят тука никак не е широк –
да има, да има два метра,
и над него виси, виси като око
гнездо на птица небесна.

Не зная на каква птица е било дом
гнездото, което сега се чернее.
Дървото над пътя е провесило клон
и слънцето в гнездото грее.

После зимното слънце ляга по гръб
и се търкулва към залеза,
а гнездото над пътя и над моята скръб
става алено, алено, алено…

1 януари 2024
Гложене

ПРИКАЗКА

Доста дълбоко е изорана нивата –
картофената нива – пръстта й е черна.
И паяжинките над пръстта се преливат, преливат
и за секунди изчезват.

Прижумявам и нарочно си въртя очите,
и се мъча, и се мъча да видя
как паяжинките са досущ като дните,
които край мен си отиват.

А слънцето грее и е много приятно –
лъчите му се търкалят навсякъде,
реката от зелена е станала златна,
гарван виси над реката и грачи.

Изобщо – идилия, приказка чудна –
последната приказка с мое присъствие.
Всичко си е на мястото, нищо не е изгубено.
Видях малко шипки – ще ги откъсна.

ЗИМНО ВРЕМЕ

На кестена пъпките са станали восъчни.
Изненадан съм колко са издължени и виолетовите.
Аха-аха – ще избухнат и от всички посоки
ще грейне слънчице и ще се завърти небето.

Аха – аха, но в живота не е така –
заваля и дъждът вали доста студено,
и на кестена пъпките се свиват и не са толкова хубави,
и се свива сърцето ми и каквото е останало в мене.

И се свива зимата и дъждът, и облакът,
и прозорецът, и дворът, и храстите,
и се свива времето в една точица топла –
една точица топла, която угасва.

Кръстьо Раленков: „МОИТЕ“ ПОЕТИЧЕСКИ КНИГИ НА 2023г.

Ако положението с романите през литературния сезон 2022- 23г. се получи малко нещо като в доброто старо схоластично питане „Колко дявола могат да се съберат на върха на една игла?“ и се оказа, че поне трима дяволски добри автори могат да са едновременно на върха, то нещата с поезията хептен се заплетоха. От една страна, не се появи поетическа книга, която безапелационно да „тръшне“ всички останали участници, желаещи да завещаят за поколенията душата и сърцето си на този доста пренаселен ринг, където бройката на гладиаторите често превишава бройката на публиката. От друга – несъмнено излязоха немалко доста добри стихосбирки. Може да се каже, че се наблюдава някакъв прилив в общото ниво на писане, каквото и да означава това. Същевременно се наблюдава, и то за съжаление основно при относително по-млади автори, една твърде отчетлива тенденция не на преживяване на поетическото мигновение, вдъхновение или както там ще го наречем, а на „вживяване в поетическа роля“. Говоря за някакъв симулакрум на поетическото, дошъл по линията на една искреност или автентичност от някакъв втори порядък, от някаква преживяемост, повдигната, така да се каже, на квадрат. Проблемът идва оттам, че облекли веднъж магическата дреха на поетичното, тези автори изведнъж забравят, че е дреха и започват да вярват, че това е едва ли не рождената им кожа. В резултат, къде по-сръчно, къде по-несръчно, те започват да предлагат на публиката „преживяванията“ на дрехата, убедени, че предлагат собствените си преживявания. Когато става дума за по-несръчни автори, бедата сякаш не е толкова голяма. При сръчните, обаче, е огромна, защото съчетанието между словесна сръчност и въпросната убеденост на практика ги подвежда и ги съсипва като автори. И това е само един (начален, но и много опасен) от многобройните капани, заложени незнайно от кого във винаги дивите полета на поезията, в които човек трябва да си отваря очите на четири, ако не иска да хлътне доживот в някаква изсмукваща живеца му самозаблуда. А да не подценяваме в този план и омайната песен на сирените, т.е. – ролята на насърчителните аплодисменти от, общо взето, безхаберната публика, от издателите, които следват някаква своя линия или политика, и дори от редакторите. Сръчността, началното „подадине“, могат да подведат дори опитния читател на поезия. Иска се известно време и известно вторачване в даден автор, за да откриеш, че той пише от капана си, без сам да го съзнава. Опитът ми говори, че най-добре това се открива в поддържащите текстове, които винаги присъстват в една книга. Няма да споменавам имена, но истината е, че се начетох тая година на такива стихосбирки. Във всеки случай, поезията, ако е поезия, разбира се, не търпи искреност от втори ред, автентичност „на квадрат“ и то не защото го твърдя аз или който и да било друг, а просто защото тези две неща са несъвместими. Когато е налично едното, другото е мъртво, напук сякаш на всеобщата хибридност, която ни заобикаля.

Има и друг капан, далеч по-елементарен, но изглежда съпътстващ поезията, откакто се е появила. Той е в изкушението на актуалността, в малко сврачешкия импулс да грабнеш някоя от лъщящите „злоби на деня“ и грачейки триумфално да се сдобиеш със своите 15 минути слава. Изумително е колко хора посягат към „злобите“, без да има какво да кажат в дълбочина и без да имат поне минимална компетентност по дадена тема, даваща им основание да говорят, включително и поетически. В резултат – пак получаваме някаква симулакрумна празнота, преразказ по картинка, най-често картинката на новините по телевизията. Тъпото е, че поне ние, по-възрастните, тоя мач вече сме го играли при социализма и добре знаем колко струва подобно „животрептене“ с актуалните повеи на деня. Още по-тъпото е, че с днешна дата „животрептят“ немалко именно възрастни автори. И на такива неща се начетох доволно.

След това леко вкиснато встъпление, оставящо ви с усещането, че слушате нравоученията на свадливата си и вече поизтрещяла баба – усещане, което, ей богу, хич не е далеч от истината, да преминем най-сетне към открояващите се поетически книги на 2023г.

Ще започна с Николай Милчев и неговите потресаващи стихотворения, включени в книгата му „Съчинения по природа“, която съдържа, освен тях, и няколко разказа и есета. Имам чувството, че в тези стихотворения поетът в него е лъснал до дъно. Сякаш огромният багер на житейския и поетически опит е загребал и отстранил всяко излишество, всяка ефектна финтифлюшка, и е ударил право в непоклатимата скала на красивото и на истинното. Поезията в „Съчинения по природа“ е изчистена по един почти Александъргеровски начин, в нея всяко нещо шипката, къпината, картофите, реката, уж не е повече от себе си, а същевременно е света. Авторът броди ежедневно край Вит (което на практика е контекста на написване на тази книга), „съчинява“ стиховете си, докато бере шипки и къпини, а всъщност води куп латентни диалози, било със Салваторе Квазимодо, било с Ботев, но сякаш най-вече с Твореца. Ако ви трябва пример за честна поезия, ето ви честна поезия. Ако ви трябва автентизъм, ето ви автентизъм. Ако ви трябва майсторлък, ето ви майсторлък, който има какво да каже и знае как да го направи. Милчев е грамаден български поет, със сериозна своя публика, ала твърде жив, за да е по вкуса на скрупольозните и почти бездиханни академични среди, както и на по-новото, бройлерно отгледано поколение четящи, свикнало да получава определен тип смески в определен час. По тази причина, съдбата му „тук и сега“ е да пребивава в някакво състояние на полуосветеност и, в този смисъл, голямото му откриване не просто като автор, а като своеобразен поетически материк, тепърва предстои.

Крум Филипов, автор на стихосбирката „Писма до сина ми“ и в чисто човешки, и в поетически план, си е действащ вулкан. Дими, дими, па току изригне. Обаче странен вулкан е той. Многофункционален в битността си на режисьор, актьор, сценарист, романист (какъв великолепен роман е „Синът на авиатора“!), поет, бачкатор по строежите. С каквото и да се заеме, той някак си „играе“ винаги себе си. Не влиза в роли, по-скоро ролите се „лепят“ за него, привлечени от харизмата и светлата му стихийност. Актьор без роля по презумпция. А? Какво ще кажете? И все пак блестящ актьор, както и всичко останало. Личностните изригвания при него са провокирани най-вече от остро развитото му чувство за справедливост и в дълбочината си, всъщност, са човекоспасителни, а не човекозастрашителни. Що се отнася до поетичните му изригвания, те са… майко мила! Оставят ти белег за цял живот. В предишната му стихосбирка „Воден знак“ такова изригване е стихотворението „Ако решиш да наминеш, Господи“. В „Писма до сина ми“ – стихотворението „Духх в шепата“. Само тия две стихотворения да е написал Филипов – предостатъчно е. Но той е написал още много прекрасни стихотворения. „Писма до сина ми“, както лесно можем да предположим от заглавието, е книга, която интимно говори с бъдещето. Разказва му света днес и тук, неговите възходи и падения, неговите летежи и безверие, но не като едно стопирано във времето състояние, а настоявайки на взаимовръзката с миналото, с традицията, с корена. С други думи, прави всичко възможно да съхрани и предаде нататък хуманистично-идентификационната нишка с нейната специфика в един свят и в една културна парадигма, която е преимуществено глобалистки-унифицираща. Изобщо, в стихосбирката на Филипов, както впрочем и в предишните му книги, както и в живота му, неизказаната основа, неизказаният център, струва ми се, е толкова въргаляната в калта, толкова изнасилвана думичка „чест“. Макар и неизказана, при него тя е със статут на слънце. Честоцентризъм някакъв. Дотам, че понякога, когато общуваме, имам чувството, че Филипов току-що е изскочил от някой от „Дивите разкази“ на Хайтов и си казвам, добре, че не е бъчвар, иначе тутакси щеше да втурне към някой водовърт да си обяздва бъчвата (вж. разказа „Изпит“ на Хайтов). А ако трябва да избира накъде да хвърли сърцето си – на мерак или на чест (вж. разказа „Мъжки времена“), бъдете сигурни, че ще е второто. Малката хитрина на битието в случая е, че за да направиш подобен избор, трябва наистина да имаш сърце. Голямо сърце!

Веднъж чух безцеремонната и цапната в устата, ала несъмнено проницателна Божана Апостолова да го определя така: „Круме, ти си най-старомодния модерен поет, който се е появявал“. И в едно изречение побра и формите му на писане, и нравствеността му, и цялата сложна и кипяща амалгама от интуитивни ориентации и изключителна начетеност на тоя цветен и талантлив човек. А „Писма до сина ми“ спечели наградата „Пловдив“ за поезия, но като цяло остана незаслужено незабелязана от критиката, доколкото такава изобщо съществува.

Много скоро след книгата на Филипов се появи на бял свят и стихосбирката на Димитър Гачев „Създател на глобуси“. Гачев по професия е лекар, но от времето, когато се сблъсках за пръв път с негови текстове, съм наясно с едно: става дума за роден поет, при когото думите долитат с радост. Странно, защото по принцип не съм склонен към такова възприятие, но поезията на Гачев предизвиква у мен синестезия, т.е. възприемам повечето му стихотворения в цвят. Не в различни цветове, а в един подчертан тъмно-златист цвят. По същия начин сетивата ми реагират на разказите (но само на разказите) на Хемингуей. Да чета „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“ или „Реката с две сърца“ и да чета стиховете от книгата на Димитър Гачев, аз неизменно се оказвам потънал в тая златиста аура, за която нямам обяснение, но която е факт като субективно преживяване. Безспорно е, че поезията му отключва нещо в мен и синестетичното е само допълнителна екстра. Истината е, че аз много харесвам писането му, леко нетърпеливата съзерцателност на неговите текстове, нервът му на лирическо присъствие, разколебан, но и разпределен сякаш между някаква утринна действеност и някаква следобедна умора. Харесвам неговите внезапни образно-мисловни парапланирания: „Зад каменният зид на всички митове/ се е родил лъжецът на вселената/ и крие всяка мисъл за изчезване.“ Харесвам, както наблюдателно отбелязва редакторът на книгата му Александър Секулов, „че Гачев е създал поетичния си глобус не защото търси мястото, което ще стигнем във вселената, а знае мястото, където ще се приберем“. Кой, ако не тъкмо лекарят да знае това най добре от всички. Харесвам, в края на краищата, онези мълниеносни, типично негови поетически крошета, с които буквално поваля читателя си на колене и прави поезия от една дума. Пример? Веднага. „Един без десет. Делнична религия./ Кашони упоени с връв кокичета.“ Упоени!.. Хайде сега махнете само това упоени, заменете го със завързани, да речем, и гледайте как цялата поезия мигом изчезва от картинката. А сега го поставете обратно, прочетете още веднъж и ще разберете защо Гачев е роден поет.

Поетиката на Гачев, обаче, притежава още една специфика, която, за да обясня, ще се наложи да цитирам големия Георги Рупчев. Помните ли тази част от стихотворението му „Ателие“, откриващото стихотворение от стихосбирката му „Уморени от чудото“ – „…как светът се разместваше постепенно/ учестен, безучастен/ стаен,/ тънкостенен…“. В този цитат, разбира се, има звукопис, но не той ни вълнува в случая. Познавахме се с Рупчев и твърдя, че съзнателно или не, е изобразил в този пасаж собствената си сетивност, а той имаше сетивността да долавя динамиката на околното именно в неговата едновременност на учестено и безучастно, да „чува“ и напипва мигновенията стаеност и тънкостенност на битието. Това е рядка сетивност, съчетана с още по-рядката дарба да си в състояние да я въплътиш художествено. И всъщност, освен при Георги Рупчев, съм я срещал само при още един човек в българската поезия, а това е Гачев. Двамата определено не си приличат по темперамент, по светоусещане, следователно този сходен краен резултат се получава по различни пътища. Нещо като математическа задача, решена по два различни начина.

Това, че харесвам поезията на Гачев, разбира се, не означава, че непременно всички трябва да я харесват. Преди време говорехме за него с един определено вещ в литературно отношение човек, който каза нещо в смисъл, че поезията на Гачев е по-скоро регионална. Липсвала й универсалност. Това предизвика у мен една мигновена вътрешна вълна на несъгласие, както се случва, когато човек стане свидетел на някаква крайна несправедливост. Мога да приема, че някой може да не харесва стихотворенията му, ама да го етикира по този абсурден начин, ми се видя повече от пресилено. Гачевата поезия може да е всякаква, но последното нещо, което може да се каже за нея е, че е регионална – или поне не повече, отколкото всяка поезия е и такава. От всички поети, за които писах дотук и от тези, за които ще пиша по-надолу, докторът ми е най-близък като светоусещане. Може би защото сме почти на едни години. А може би защото съзирам добре познатата ми от самия мен „технология“ за опазване на нежното, уязвимото, романтическото, чрез издигане на цяла крепостна стена от цинизъм, кой знае. Всичко, което мога да му кажа е: докторе, пиши си текстовете, без да ти пука нито за аплодисментите, нито за освиркванията. Даровитите си имат свои пътища, но никъде не пише, че те непременно са лесни.

Донякъде схематично, банализирано, ала все пак вярно е наблюдението, че в българската женска поезия сякаш открай време са се оформили две основни линии, които търпят своите превъплъщения през годините. Едната е линията на ярко изразената независима жена, на амазонката – линия, която тръгва като че ли най-вече от Багряна, преминава през дистанцираността на една Блага Димитрова, през градския непукизъм на една Миряна Башева, през „мъжките момичета“ на Калина Ковачева, Маргарита Петкова, Камелия Кондова, за да прерасне при по-нови авторки в някакъв радикален и дори войнстващ феминизъм. Втората линия, по-лирична, по-женствено представена, по-флуидна, по-склонна към размисъл, отколкото към целенасоченост и сгъстена емоционалност, върви през авторки като Дора Габе, Яна Язова, Станка Пенчева, Малина Томова, Петя Дубарова и в радикалния си вариант нерядко стига до саморазрушителност, както това се случва при Дубарова, но също и при Венета Вълева, и при Мария Вирхов. Виолета Христова и нейната книга „Светлият край на тъгата“ определено могат да бъдат причислени към тази втора линия. Нямам обаче притеснения, че ще я сполети трагичната съдба на някои от гореспоменатите авторки. Склонността към размисъл у тях, която в крайна сметка преминава в екзистенциално отчаяние и безизходица, при Христова се отлива в една панорамна, успокоена и успокояваща, макар и леко здрачна, мъдрост. Изобщо, ако проследим книгите на поетесата, не можем да не забележим плавното, ала упорито пътуване от чувственост към дух, онова движение, в термините на Александър Блок, от „писане за пред хората“ до „писане за пред Бога“, все по-нарастващата липса на отговори за сметка на все по-звучната и многоизмерна акустика на въпросите, леко тъжното донякъде порастване от удивен наблюдател и (съ)участник на живота до една стоическа изолация. „Някакъв дух те гризе отвътре,/ а отвън те изяжда световна виелица./ Така самотен никога не си бил,/ така отчужден и ничий.“ Погледнато през плана на цялото й творчество, „вододелът“, който бележи това преминаване на авторката от едно в, така да се каже , друго „агрегатно“ състояние, определено е „Господарят на гледката“. Тази книга, възприемана от едни като книга с есеистични и философски фрагменти, а от Екатерина Йосифова като поезия par excellence, във всеки случай беше недвусмислена заявка за пътя към огромната и все пак сравнително рядко населена земя на размисъла, който поема Христова. Онова, което беше само промъкващ се импулс в отделни стихотворения от предишните й книги, сега се превръща в ясно очертана тенденция и посока. „Светлият край на тъгата“ (включваща и по-ранни, но показателни като подбор стихотворения) потвърждава тъкмо тази избрана посока на не особено радостния, ала дълбок и честен размисъл върху живота и света, носеща, обаче, и цялата свежа, животворна, самосъхранителна и съхраняваща читателя си чувственост, на която е способна ранната Виолета Христова. Това е една „богата“ в един Пасков или по-точно ГеоргХенихов смисъл книга. Книга-цигулка, не книга-бюфет. Царска книга.

За Златозар Петров и неговата стихосбирка „Отдалечаване на ангела“ няма да бъда многословен. Тя спечели наградата „Иван Николов“ и с оглед на номинираните на заключителния етап стихосбирки – напълно заслужено. Срещал съм Петров един-единствен път в живота си. Преди 7-8 години покойният вече Гриша Трифонов ни запозна в някакво кафене. Името не ми говореше нищо тогава, а и нямам спомен да сме си говорили надълго и широко. Останало ми е впечатлението за мълчалив и затворен млад мъж. Но после намерих негови стихотворения и мигновено си дадох сметка, че е много талантлив и си струва човек да следи развитието му. Харесвам стихосбирките му „Раждането на снега“ и „Отдалечаване на ангела“ и малко по-малко „Топло животно“. Някак продължавам да мисля за него като за млад поет, а и той вече не е първа младост. Но какво значение имат годините? Той е поет, прекрасен поет, преди всичко поет. Какво повече може да се каже. А „Отдалечаване на ангела“ е превъзходна книга.

Толкоз за моите поетични книги на 2023г. с уговорката, че далеч не съм изчел вероятно и една трета от всичко публикувано. Без да се спирам специално, ще спомена само и хубавите стихосбирки на Ина Иванова, Катя Маринова, Елена Диварова, Йорданка Гецова, впечатлилия ме в самия край на годината прочит на книгите на Таня Николова, но за нея ще пиша отделно, както и на два чудесни ръкописа, които ще се появят официално, надявам се всеки момент – на поета Емил Павлов и на поетесата Нели Станева. Сбогом, 2023-та. Добре дошла, 2024-та.