Автор: Николай Милчев

Преди години се бях залепил за тая София. Направо ми беше смъртта едва ли не да си ида на село. Обичах майка и татко толкова много, че ми беше непоносимо да ги гледам – той, като се вдървява и едва ходи, а тя – като не знае на кой свят е. Веднъж се бяха сбили. Нямам спомени преди това да са се били, но телефонът иззвъня и майка хълцаше и задавена изплака, че татко ѝ посегнал.

– Питай я, питай я как хвърли тубата по мен! – чух в телефона изтънелия глас на баща ми. Не стига, че си отряза пръстите на ръката, ами му се и парализира кракът и веднъж, като куцукаше край мене да ме изпрати на спирката за София, падна като подкосен. Вдървеният му крак сякаш изчезна някъде и той падна по очи точно пред стъпалата на църковния двор. Знам какво си помислих тогава – дано никога и аз да не падна така. И една уплаха и за него, и за мене като балон ми напълни корема. Как да искам да си отида на село, като в Тетевен чух, съвсем случайно чух как една клюкарка каза зад гърба ми:

– Е на тоя майка му е оная шантавата от село Торос.

Майката си тракат хората. И аз майката си тракам. И на две, и на четири, и на осем да се беше разпънала майка ми, не само с дясната си ръка, ами с десет десни ръце да беше правила инжекции – тя е медицинска сестра, да беше изкупила всичките шоколади на света и да ги беше раздала, пак не можеше да направи добро.Аз обаче наистина майката си тракам и като си тръгна за село, се разтрепервам. И затова вися в София, стискам си телефона в джоба и звъня през пет минути да чуя как са. И сърцето ми се разбива, и почват да ме болят ушите, и всяка секунда очаквам да чуя, че някой от тях е умрял. Тая същата нощ, в която почина баща ми, си бях изключил телефона. Може и да съм се бил напил и като видях сутринта, че имам седемнайсет пропуснати обаждания, знаех, че това е Смъртта. Страховита царица е Смъртта на пропуснатите обаждания. Видиш ли седемнайсет пропуснати обаждания, или е смърт, или е любов. Това беше преди години, а сега пак слизам през Борисовата надолу към града. Иван Методиев, като отиде да живее в „Белите брези“, за да ядосва поредната си жена, казваше, че слиза към града. От него го прихванах и аз и сега през Борисовата, през есента вървя надолу към града. Вчера стъпвах по друг начин – някак си бях мек и отвътре, и отвън. Малко по-треперещи сякаш бяха думите ми, по-къси – изреченията ми – говоря за това, което мислех, а не за това, което съм написал.Много ми се ще поне веднъж да видя това, което мисля, отпечатано по някакъв начин във въздуха – да се полюшва там като паяжина, да ме следва и да не се налага после да го развалям, докато го записвам на хартия. За да се стигне до паметника на Владимир Башев, трябва да свиеш вдясно от чешмичката над обсерваторията. Много захвърлен е този паметник на Владимир Башев, много в ъгъла е поставен. Обаче за каквото и да си мисля друго – за смърт, за любов, за есен, за птици, за катерички, винаги, като мина край паметника, и почвам да си тананикам песента на Мариана и Тодор Трайчеви по стихове на Башев:Ужасно е, че има граница,разделяща ни с младостта.А преди това бяха тия два стиха:Прощавай, палавница, странница,рой недовършени неща…Или беше „брой недовършени неща…“ И в двата случая си е хубаво, но не помня точно.Опирам до Цариградско шосе. Това Цариградско шосе в акъла ми стига до Младост и толкова – до никакъв Цариград не стига. Но оттатък Цариградското шосе е улица „Иван Асен Втори“. И изведнъж, както съм в Борисовата – хоп – на „Иван Асен Втори“Откакто спряха трамваите, тази улица стана толкова хубава и сякаш се премести някъде в провинцията. Най-хубавите софийски улици приличат на провинция и в това е чарът им. Та като повървя по нея, все едно не съм в София, все едно съм се махнал оттука и съм някъде, където не съм. Взеха да я развалят обаче лека-полека с нови модерни блокове, които са си свили раменете и са толкова тънки, че се чудиш къде живеят хората вътре.Но аз я обичам тая улица „Иван Асен Втори“. Името ѝ ми харесва много. Нищо царско няма в нея и ме успокоява. Дори си въобразявам, че всичко е много евтино на нея. Фъстъците и сушените кайсии ми се струват по-евтини, кафето, пицата. Има един руски магазин с водка и хайвер – и те ми се струват по-евтини. Малко по-надолу е живял Йовков, съвсем до Орлов мост живеят двама близнаци – приятели от детството в Ловеч. Тук е къщата на Ран Босилек, тук е и една изключителна продавачка в „Плод и зеленчук“, каквато няма във Вселената. Истински изкуствен интелект. Каквото и да я попиташ, винаги ти отговаря:– Проверете в интернет!Стигам до Орлов мост и си купувам гуменки – бели гуменки с едни тънки червени и черни ивици по тях за двайсет лева – точно срещу спирката надолу по канала. Със същите бели гуменки тия дни ще изчезна от София и още отсега знам, че като отключа празната къща, поне един час ще се въртя като пумпал. Не че нещо ще върша, а като отчаяно куче ще душа с големия си нос за миризми. Ще душа за сладката пот на баща ми, за мириса на чубрица и мента, идващ от ръцете на мама, за мириса на нафталин и орехова шума, за мириса на пушек – на лек пушек от почернялата около кюнците на печката стена. И абсолютно, абсолютно няма да знам защо някога не исках да се връщам, а сега съм си дошъл.Само ще се въртя и толкова. После – ще видим.

Излизам днес следобед малко да походя. Викам си – ще походя малко, да ми се проветри главата и да ми поопада жаравата от корема Ще стигна до иракското посолство и се връщам.През други есени броя листа, гледам хризантеми, радвам се на пиячите в кръчмето, сместено в гараж, където понякога си пийва водчицата Стратега от Мировяне, и общо взето – си съчинявам мои си работи – разни и различни.Сега няма такова нещо. Подминавам иракското посолство и продължавам – така и така съм излязъл, поне да стигна до 119-то училище.Преди самата улица „Жолио Кюри“ има една малка бръснарница – „При бай Стефан“, в която баща ми, като дойдеше от село, ходеше да се подстригва. После в село се хвалеше, че се подстригал в София. Аз го чаках отвън – пред бръснарницата, на една пейка, защото в „При бай Стефан“ беше по-тясно и от асансьор. Имаше място само за главата на постригвания, за бай Стефан и за ножицата.Опитвам се да не гледам много-много към бръснарницата, защото видът ѝ сега е доста окаян. Почти нищо не е останало освен моето усещане, че там се подстригваше баща ми.Минава ми през ум да взема да се острижа. Ей така си го мисля и сякаш ми поолеква.От другата страна на „Жолио Кюри“ има едно кафене, пред което паркират такива джипове, с такива номера, че преминавам оттам, обзет едновременно от лек страх, студ и погнуса. Пешеходната пътека ми се струва като някакъв люлеещ се мост из дивите Хималаи, по който можеш да изчезнеш завинаги. Свивам вляво покрай училището, защото виковете на децата ми пробиват мозъка. Много щеше да ми прилича, ако кажа, че училището, като благородна институция, ме изпълва с възторг, че децата ме умиляват, но съм бил учител трийсет години и ще спестя поне на себе си лъжлива патетика. Само тя ми липсва. Спирам за малко на мястото, където убиха Андрей Луканов. То кого ли не убиха вече в тая държава, ама да убият министър-председателя на България до кофите с боклука… До същите кофи с боклук скъпо облечена дама храни с купешка храна улична, ама много шарена котка. Гледам я тая шарена котка и си викам – ето я есента, шарената котка е самата есен. Ще стигна до парка, пък каквото ще да става. Като влизам в парка, си викам – хайде до езерото с лилиите. В началото на алеята – на централната алея, винаги слагат табели – да не се влиза с коли до кортовете, до ресторанта. Напоследък слагат обаче природолюбителски табели. Сега има една голяма, с птици. Нарисувани са птици, които можеш да срещнеш в Борисовата градина. На половината не съм им чувал имената. Прави ми впечатление, че няма кълвач, а преди имаше табели само за кълвачи. Гълъби, врани и врабчета – това прехвърча според мен в Борисовата градина. Разбирайте го, както искате.Ще спомена пътьом и за протокола, че на гърба на астрономическата обсерватория срещнах един краткотраен председател на Народното събрание. Бая добре изглежда старчокът му със старчок. И го усетих аз как през цялото време си мисли дали ние, които се разминаваме с него, знаем кой е. Даже брадичка си пуснал кратколетният председател. Езерото с лилиите и бронзовите жаби ме посреща, сякаш съм Луи Четиринайсети. Както се бях приспал надолу от инерцията, изведнъж шадраванът гръмва и струите вода се кръстосват. Правят репетиция за течащ шадраван. Така е било и във Версай, като нямало вода, шадраваните са ги пускали само като минел покрай тях Луи Четиринайсети. Да мога да стигна до паметника на Яворов, и ще седна да си почина. Вървя, усещам, че минавам покрай детска площадка, покрай паметниците на Алеко, на Бенковски, на Вазов, но нито за секунда не съм в себе си, а поне на няколко метра отгоре над главата ми и усещам уморените си крака. И усещам вихрушката на съзнанието. Чувам някаква италианска реч, деца викат откъм кортовете далече и ето ме – седнал на пейката до Яворов. Това ли беше, си мисля. Това ли ми беше ходенето? Още малко, още малко, още по-нататък. Това ли ми беше животът? Не си го казвам директно, но някакви такива мисли ще ме настигнат след малко. И няма ли да вървя по-нататък? Хей там, малко под Орлов мост, продават гуменки. По двайсет лева – евтини са и са много хубави. Да отида да си купя едни нови гуменки, пък да става каквото ще. Яворов изобщо няма да забележи, че съм станал от пейката. На него върбата, която го покрива, му стига. А на мене след малко ще ми стигнат едни гуменки.

Тия дни щяло да има мач между младежките национални отбори по футбол на България и Германия. Много хубаво. Мач да има. От коментарите на някакъв спортен журналист обаче ми се набива в мозъка следното: Българите щели да играят сърцато, макар че разликата била голяма. И знаете ли каква била разликата – стотина милиона евро. Българският младежки национален отбор бил оценен за шест милиона евро, а германският – за около сто и десет милиона.Единайсет момчета германчета, футболистчета струват сто и десет милиона, българчетата – шест милиона.Е не е възможно да не го обичам този двайсет и първи век и този нов свят. Какви ценности само и какви пари! Ами ако едно германче футболистче струва около десет милиона, аз колко струвам? Колко струва едно мое изгубено във Вселената стихотворение? Колко струва друсането в раздрънкани линейки на доктор В. от Спешната помощ в град Вълчи дол например? Колко струва нейното денонощно треперене и колко струва, като спаси живот? Но нали на линейката има червен кръст…Колко струват трите яйчица, които баба Куна сутрин взема от кокошчиците си? По яйчицата, докато ги взема баба Куна, има сламчици и курешки.Колко струват обувките на момиченцето, което пътува по трийсет километра сутрин и трийсет километра вечер, за да учи във втори клас, щото в неговото село няма училище? Колко струва и рокличката му, и кифлата му колко струва? Колко струва ракията на моя приятел от село, дето си отряза пръстите на дясната ръка в мебелната фабрика, макар че тогава не пиеше? Колко струва кръвта, дето я продават на черно в уличките до Пирогов?Колко струват мерцедесите и ламборджинитата на надрусани мамини синчета, които карат като космонавти по софийските шосета. И накрая – колко струва козето мляко и колко струва да ти се изгуби козата по горите? Колко струва да ти се изгуби сърцето и да ти потъне в лой душата и без да имаш перде на очите, да не виждаш нищо, освен собственото си отражение в огледалото.Колко струва тая въртяща се в Космоса топка, наречена Земя?Иначе футболистчетата разбрахме колко струват. Да са живи и здрави момчетата.

ЛЮБОВ

Аз зная как заспиваш,
как десният ти крак отскача лекичко нагоре
и зная как сънуваш
и как забравяш сънищата си
в сърцето ми.

Страхувам се от сънищата ти
и се страхувам, че ми ги разказваш
като на дете,
и те обичам, че ме лъжеш сутрин.

Власинките по бузите ти сутрин
са разбъркани,
но само аз и светлината знаем за това
и само аз и светлината
можем да ги преброим.

Обичам те,
когато лекичко похъркваш нощем,
и те обръщам настрани,
и хъркането ти потъва във възглавницата
за една минута.

И в тази тиха и единствена минута
аз те разглеждам,
както котка гледа мляко,
и ми се иска да те близна по устата
и по носа, и по врата, и по корема –
нали си мляко с бучка захар,
с бучки захар.

Харесва ми,
че те обичам толкова объркано
и ми е все едно, че няма
подреденост и система във това,
което пиша.
Направо ми е все едно –
защото те обичам
по-много от препечена филия
с конфитюр и масло.

А сутрин аз съм гладен
много.

Все повече и повече си давам сметка, че животът ми е бил низ от „хайде и това“. Хайде и това, хайде и това, хайде и това – скок-подскок, скок-подскок, ден след ден, нощ след нощ и няма край, и няма край.Няма край, но има свършване и свършек. В началото беше: „Хайде да завърша гимназия и да взема книжка за шофьор.“ Взех книжка за шофьор и се блъснах в рейс. Гимназия завърших като насън. После – хайде да се мине казармата. Мина се казармата, любовта ми се ожени и ми поряза сърцето завинаги. Толкова ми „тежеше“ казармата, че накрая не исках да се уволнявам. После – хайде университет, хайде Комсомол, хайде в София – още по-голям Комсомол, и накрая – трийсет години учител. Това ли е било всичко? Каква е тази ножица, която реже парчета от времето, и коя е тази ръка, която съшива парчетата, за които си мисля, че са животът? Ама разбира се, че парчетата – малките парчета, пръснатите парчета – и това парче, и онова парче, са цялата разбъркана „философия“ и обърканост на собственото ми съществуване. Вече си мисля, че тази пръснатост и мозаечност са единственото възможно мое съществуване. От пръснатите по поляната цветя до накапалите ябълки и круши в тревата през цветовете, събрани и сейнати по чергите на баба, през мозайките по коридори и стълбища до луничките по любимото лице на жена – всичко е бъркотия и хармония. Хайде и това, хайде и това… Хайде да напиша и това стихотворение, хайде да кажа и какво мисля за този политик, за тази ситуация, хайде да се скарам с този, хайде да не звъня на онзи и хайде да напълня една торба с лекарства, които да ми висят на шията. Имало ли е смисъл – това е въпросът. И отговор няма, защото съществува и едно „хайде след смъртта“. И в това „хайде“ е най-голямата измама. Още Ахил е паднал жертва на тази измама. За тази измама са загивали хора, взривявали са се сърца, войни са се водили. Измамата, наречена Слава. Четох, че през деветнайсети век при силен зъбобол на деца са им давали кокаинови капки. Глътне си зъбоболното дете капките и хоп – нищо му няма. Така е и със славата – кокаин е тя и безсмъртието също е кокаин. А зъбоболът минава единствено когато ти опадат всичките зъби. Вижте каква дума само – Слава! Малка, а блести като злато, мами. Име на жена, име на безсмъртие, име на илюзия. А колко близка е само тази дума – слава, до думата слама. Слава и слама. Когато ги няма живота и зърното, остава сламата. И кой го знае какви може да ги свърши Господ? Понякога и той е дете и си играе с кибрит. Колко ли пъти си е играл с кибрит Господ само и дали не го прави винаги?

Докато бях ученик в Ловеч, с моя приятел, царство му небесно, Иван Динков, срещу петнайсети септември имахме тайна традиция. Напивахме се от мъка, че на другия ден тръгваме на училище. Почти не е за вярване, но тези винени традиции ги усвоихме още в четвърти клас и така – чак до края на гимназията. И който сега ми разказва, че учениците тръпнат от нетърпение да отидат на училище след дългата лятна ваканция, може да не си прави труда, защото не му вярвам. Няма по-хубаво нещо от безкрайните ваканции, от мързелуването и от неосъзнатата радост от живота. Ще напиша само още едно изречение за тия наши пийвания с Иван Динков точно срещу първия учебен ден, защото именно махмурлукът, който носехме в главите си на петнайсети, ни помагаше да преглътнем петнайсети септември.Лично мене ме крепеше и още една мисъл – че от шестнайсети ще тръгнем на есенна бригада, ще берем грозде в село Слатина и поне още две седмици няма да учим. Звучи ли ви като начало на хумористичен разказ? Звучи ви, разбира се, ама не е. Не е, защото това мое ученическо опиянено начало има своето трийсетгодишно продължение. С едно прекъсване от шест-седем години, през които се изкачвах по стълбата на Смирненски, за да тръгна отново и от най-ниското като учител. Как да не се напие човек и на стари години срещу петнайсети септември, като си помисли какво е било? Едва ме взеха за учител – с триста връзки, защото съм бил номенклатура. Учителки – членове на Подкрепа, женени за полковници от Генералния щаб на Народната армия и до една бивши членове на БКП, ме питаха какви танци сме играли в Комсомола и с какви униформи сме се движели. Няколко по-чевръсти булки и моми даскалици изхвръкнаха направо в Министерството, а един художник алкохолик и една учителка по физическо оглавиха културата в Общината. Това като за начало. Как да не се напие човек срещу петнайсети септември, като после с очите си видях и изпитах на гърба и кожата си разрушителния ефект на експериментите, на флиртуването с ученици и родители и на пълната безпомощност да се намери баланс между необходимост от здраво учене и дисциплина. В мутренските години, а и по-късно, видях как хубавици ученички, миски и даже миски и половина водеха борци, които пребиваха техни съученици на плаца. Видях как бавно и полека редът и дисциплината стават на прах, как тестовете смляха мозъците на учениците, „подготвяйки“ ги за тотото на живота. Видях как различни организации едва ли не подкокоросваха учениците по линия на различна сексуална ориентация и, грях ми на душата, но съм си затварял понякога очите пред подобни дързости само за да си нямам неприятности. Видях как учениците от 12 клас не стъпват в училище, как имат по триста-четиристотин отсъствия и вземат дипломи. Видях как критериите за матура и точките за оценяване се снижаваха и снижаваха и видях как пустословието, бюрокрацията, лекомислието, а защо не и умишленото пренебрежение към образованието доведоха до това, че всички до един да са висшисти – неграмотни висшисти.Парадоксът беше в това, че мои ученици, които не можеха да си кажат името и се оплакваха едва ли не в ООН, ако ги попиташ кой е Иван Вазов, станаха юристи, педагози, лекари, депутати и евродепутати. Очаквам в скоро време някой от тях да стъпи на Марс. Безсмислените експерименти бяха толкова много, че накрая почти нямах сили нито да преподавам, нито да дишам. И как да не ми се ще и днес да се напия, като си помисля, че последните дни преди инфаркта ми в училище ученик от девети клас ме напсува. Напсува ме келешът му с келеш нагло, без да му мигне окото, пред целия клас. А после класът каза, че не е вярно, а назначената за проверка Комисия ме питаше дали съм сигурен, че гласът е бил неговият. Имал съм, разбира се, и щастливи моменти. Моменти на полети от думи на благодарност, най-често изказани от ученици, на които не съм обръщал особено внимание. Изглежда парадокс, но съм го видял с очите си и съм го чул с ушите си. И колкото повече говорим на учениците само за развлечения, за забави, за удоволствия, за лек материал, за неучене, толкова повече ги бутаме по пистата на социалното дъно. Мисля, че стана ясно защо на петнайсети септември не ми е весело. Но в никакъв случай няма да постъпя както някога и да се напия, защото искам пак и пак да чуя великите идеи за електронна извинителна бележка, за провеждане на втори изпит там, където вали дъжд или бие град, за промяна на учебни планове и още все такива гениалности, от които измъкване няма. И защо не мога да се отърва от усещането, че последният министър ми прилича на Дядо Коледа?

Нямаше ден, в който да не слизах в кафенето на писателите и да сeдя там с часове. Нямаше ден, в който да не говорех за поезия, за литература, нямаше ден, в който да не слушам стихове и да не рецитирам стихове между водки, цигари и още водки и още цигари. Нямаше ден, в който телефонът ми да не звънеше през минути и нямаше ден, в който аз да не звъня на приятели просто така – да ги чуя без нищо. Случвало ми се е да им звъня сутрин, обед и вечер, а съм получавал обаждания и посред нощ, и по малките часове. Общуването и връзките с други сърца, мозъци, творчество, вкусове и оценки са били самият ми живот. Оня ден си мислех как през осемдесетте в кафенето на писателите можеше да видиш едновременно и Георги Джагаров, и Виктор Пасков, и Дамян Дамянов, и Димитър Пантелеев, и Йордан Радичков, и Янко Станоев. Можеше да видиш душата си разпъната на кръст между страхопочитанието, любопитството и суетата. Не е имало ден, в който да не мисля за литература и поезия и да не говоря за това. Правил съм какво ли не, но това е била сърцевината, семчицата, средата на моята ябълка. Сега вече мога без всичко това. Питам се как стана така. Как стана така, че този виртуозен и смъртоносен номер, наречен поезия, вече не ме вълнува така. Не казвам, че ми е безразличен, защото ме е страх и срам от тази дума – само казвам, че не ми е интересно. Снощи гледах един документален филм за това, как в деветнадесети век се опитвали да лекуват всичко, включително парези, и едва ли не да съживяват мъртви с електрически ток. Като се пусне електрически ток на труп на човек, и крайниците мърдат, реагират, но това вече не е живот, а движение – просто механика. Така и аз сега опитвам, налагам си, искам го, търся го това стихотворение ново и ненаписано, което да премине през мен като ток и да ме съживи. Изобщо не забравям, че цяло лято на село пишех стихове с изключителна наслада, с радост, с трепет, че съм открил нещо, което винаги е било пред очите ми, а не съм го дооценявал – простотата и естествените форми. Само че тази наслада от писането въобще не е насладата от предишните години, нито е омаята от по-предишните, нито е безсъзнателността на още по-предишните – нищо такова няма. Един от последните ми сериозни литературни събеседници, с когото, както си му е редът, се разделихме с гръм и трясък, ми каза, че разликата между мен и него е, че той не вярва в силата на литературата и поезията, а аз още съм вярвал. Тия приказки той ми ги каза преди две години и аз бях готов тогава да го сграбча за пуловера и заедно да се въртим като кълбо надолу по поляните на Витоша и докато се въртим, да му говоря за аромата на треви, за убождането от тръни, за болката от камъните и за това, че поезията ни прави едно цяло с природата. Ако не се бяхме разделили и разминали окончателно, бих му признал, че е прав и че вече съм на ръба да не вярвам нито на поезия, нито на литература, нито на книги. Точно сега – в момента, докато пиша тия редове, се обръщам наляво и гледам библиотечката, която е над леглото ми. Ето някои от авторите, които чета непрекъснато: Рей Бредбъри, Гогол, Казуо Ишигуро, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Книга за българския народ“ на Антон Страшимиров, няколко исторически книги, Жозе Сарамаго, Милорад Павич, Маркес, Свети Франциск, Свети Тома от Аквин, Марина Цветаева, Фукуяма и поне още трийсет-четирийсет книги за живота в Света гора. И всичко това е една малка част от книгите, които чета непрекъснато, но нито една от тези книги не мога да чета повече от половин час. Изморявам се и ми става сиво и безразлично. Как мога да чета „Задочните репортажи“ на Георги Марков, като всичко това аз го знам? Как мога да прочета повече от едно-две писма на Винсент Ван Гог, като те ме убиват? Или дневникът на Чудомир, или „Моята борба“ на Хитлер – представяте ли си, и тая книга ми е над главата. И цял живот едно и също – само това и само това. През лятото на гости в Гложене ни дойдоха наши приятели – поетеса и художник. Някъде вероятно след второто уиски разхвърлих на масата поне трийсетина стихосбирки с посвещение на моята скромна милост. Започнах да ги чета, да чета части от тях – по някой куплет, по някое стихотворение, и ме досрамя от мене си. Всичко ми се струваше недостатъчно и избеляло. Ще го кажа простичко – стихове, които някога са ме очаровали, ми изглеждаха смешни. Сигурно гостите ни са се смаяли и вероятно са си помислили, че нещо ми става и че съм отишъл, дето се казва, отвъд хоризонта. Може и така да е, но съм длъжен да си дам сметка за състоянието и да си отговоря поне на един от възможните въпроси – защо се стигна дотук, да не вярвам на литературата. Ето какво мисля – защото не вярвам на хората, които са я писали. Не говоря за класиците и за автори от други времена и епохи – за тях представа нямам, мога само да им се поклоня. Искам да кажа единствено, че почти всички от тези, които познавах, ме разочароваха, защото битът в края на краищата, плътта в края на краищата, успехът и тщеславието в края на краищата победиха честността и духа. Знам класическото обяснение в този случай – а то е, че талантът е едно, а човекът е друго. Е, аз се надявах, че може би не е така. И да знаете, че най-голямото ми разочарование съм си аз самият, щом свиквам с това, което написах преди малко и щом го мисля. Преди години си мислех – става въпрос за първата ми и голяма любов – че ако тя ме предаде и си отиде, няма смисъл от нищо по-нататък. Парадоксът е, че от тези блажени и трагични за мене години измина половин век и се случиха толкова много неща, а не се случи най-важното – да разбера как точно трябва да се пише и има ли някакъв смисъл в това. Щом тя е могла без мен и животът е продължил, значи и поезията ще продължи, без аз да имам нужда от нея. Остава да си изясня само един нюанс – най- трудния – това, което си мисля, че е поезия, поезия ли е, или илюзия. А на самотията и пресипналия телефон вече не им обръщам внимание – все ми е тая. P.S. И нека Петя Александрова да си знае, че днешните ѝ писания не са самотни.

Виждал съм го това листо толкова пъти, да кажем – хиляда,
листото, което последно стои на върха на ябълката
и не пада, не пада.

И прилича на златно сърце последното листо красиво,
и си отиват всички сърца, които някога съм обичал,
а това листо не си отива.

И затварям очи, и повече нямам сили да гледам –
какво крушение за мене, а за листото
каква победа –

каква победа – всяка есен да си последното листо на дървото
и да трепериш, и да светиш, да светиш
над градините и над живота.

Аз не искам никакво друго листо и друго сърце не искам –
искам си само дългата есен,
по-дълга от всичко.

Името му не е Сали Яшар. Казва се Грозю, но за мене е Сали Яшар. А за всички притежатели на стари автомобили, които поправя, е направо Господ.
Голяма Брестница е стръмно и баирно село и нашият Сали Яшар живее в горния край на баира. Оттам се вижда цялата Дунавска равнина, даже и Дунава понякога се мярва и проблясва, ако имаш малко повече фантазия и не носиш очила.
Да ме прощава класикът Йордан Йовков, но аз така и не видях тоя Грозю да си почива някога, да сяда вечер пред къщата, да пуши и да наблюдава Космоса и звездите. Нашият майстор на леки коли не пуши тютюн. Бая е височък и се облича с гащеризон, обаче гащеризонът му повече мяза на панталони, вдигнати по-високо, до кръста, и така нашият човек едновременно прилича и на работник от сервиз, и на пенсиониран начален учител.
Ако някой си мисли, че пиша разказ, трябва да забрави тази илюзия, защото разказите в голямата си част са видения, блянове, мъки и въздишки, а тук имаме работа с един факир на старите коли, докарани главно от циганите от чужбина, който, ако е казал пет думи през живота си, халал да са му. Нищо не говори тоя Грозю, само минава бавничко с една отвертка и непрекъснато прави преглед на строените в две редици закъсали автомобили. Качвал съм се нарочно на баира до Грозюви, стоял съм с часове и много рядко съм виждал да пипа нещо с ръцете си. Върви с отвертката, каже по някоя дума, наведе се тоя, на когото е казал тая дума, бръкне нещо в колата и готово.Не съм го виждал да взема и пари. И като го гледам как е облечен и каква му е къщата, не вярвам да е толкова богат.
Но как му се покланя само цялото село – кметът е нищо в сравнение с него. Касиерката на кметството – също. Момичето от изипея и то е нищо в сравнение с нашия Сали Яшар. Останалите най-уважавани хора като козаря, един бивш артист от Народния театър и ветеринарният фелдшер също не важат пред Грозю.
Няма ги вече каруците, които пеят нагоре-надолу. Къде ти вече да намериш пиринч, да го сложиш в главѝните на колелетата и да звъни като китара? Песента на колелетата е заменена с дрифтове и гювезлъци, но тая тема няма да я отваряме сега. Няма я и Шакире да си дойде и както е купила например една торба с лекарства от Луковит, да му донесе и красотата, и любовта си.Господ е този поправяч на коли. Той прави хората щастливи, истинско щастие им дава. Как иначе със счупената си кола ще закараш някоя булка до Дерманци и по пътя ще спреш да ѝ набереш малко къпини? Как ще се фукаш със сребристото си беемве, което отдолу е по-изгнило от селски гюм за боклук, как ще минеш с опела си през селото и музиката отвътре няма да повдига керемидите на къщите? Голяма работа е тоя Грозю.
Помаци от Градешница, Глогово, Галата, Бабинци и Кирчево чак лично му носят увити в найлон карбуратори, които той с челник на главата си поправя по тъмно, защото иначе е зает с по-велики дела – карбураторите са дребна работа.Скоростни кутии, колянови валове, елсистеми, всякакви помпи за гуми, фарове – всичко ляга покорно и си идва на мястото в ръцете на нашия Сали Яшар.
Да го бяхте видели само как сваля от едно малко ремарке нарязани пънове от тополи и как подпира предниците на колите с тях, след като им свали гумите. Ако застанеш пред такава автомобилна гледка, ще си помислиш, че е препариран лъв или в най-лошия случай – меча кожа. Сали Яшар не пие и това в известен смисъл го отчуждава от завяхващата мъжка популация на село, но пък като го знаят, че не обелва дума, се примиряват с отсъствието му – важното е да е жив и здрав и да поправя колите. Трудно ми е само да преценя дали като влезем в Шенген и в Еврозоната, работата на Сали Яшар няма да понамалее, но за това нека да му мислят представителите на неправителствени организации, които научно изследват този проблем.
А може би като падне тая отвратителна Шенгенска граница, отделяща ни от свободния и каращ нови автомобили свят, на Сали Яшар ще му остане време да погледа надолу откъм баира на Голяма Брестница и най-после и той да види Дунава – като синя подута вена надолу в маранята.
P.S. Ако някой много го е закъсал с колата си и се намира в районите на Червен бряг, Ботевград, Правец, Етрополе, Луковит, Плевен, Ловеч, Тетевен и Троян, Казанлък и Карлово, където славата на Сали Яшар е велика, да има предвид, че Грозю не обича вътре в колите да има снимки на голи жени, на диктатори и на актуални политици. Мрази и от вътрешната страна на багажника да бъде изрисувана четата на Христо Ботев, слизаща на Козлодуйския бряг.

Забелязал съм, че хората обичат да четат „накъсани“ стихотворения. Дългият стих уморява и съзнанието трудно се пренася от единия край до другия на реда. Вижте, включително и при класиците ни, кои са най-четените и любими стихотворения. При Яворов, при Ботев, при Дебелянов, при Смирненски има и по-разгърнати, но кратичките винаги са били предпочитани. Пък и по-лесно се помнят наизуст.
Докато бях студент, излезе на мода да се пише „фолклорно“. И това беше нормално – дошли главно от селата и от провинцията, включително и най-известните поети тогава носеха в себе си ритъма на народната песен, на пеенето на майките и бабите си.
Няма да изброявам имена, защото веднага си представям как вманиачени и претенциозни наследници на тия „шаячни момчета“ ще наскачат да ме опровергаят. Наследниците на тези народници фолклористи тогава сега са асистенти и професори в университетите и както се фукат и пъчат с имената на дядовците си, така пишат точно по обратния начин. И все пак ще спомена едно име на поет, който не се върти най-често в публичното пространство – Борислав Геронтиев. Прочетете стихосбирката му „Спомен за вино“ и ще видите за какво става въпрос.
Изглежда краткия стих „жегва“ по някакъв начин съзнанието и кара тялото ти да иска да играе, да се движи, да живее в някакъв ритъм – по-насечен, по-бърз. Може да се смеете, ако искате, до утре сутринта, но успехът на песента „Бяла роза“ например се дължи именно на тази насеченост,, която драсва клечка кибрит на кръвта ти. Именно този ритъм, тези палещи кръвта думи (тук изобщо не говоря за художествена стойност и за естетика) са в основата на онова сливане, при което поезията, без още да е станала поезия, се превръща в неделима част от човешката същност.
А сега изтръпвайте, колкото щете, и се гневете, но българските стихове (не точно поезия, а стихове), бяха отвлечени и похитени от разни лаборанти на думите и патоанатоми на нормалната човешка логика. И на чувствата също. Хабилитирани и главно нахъсани комплексари превърнаха поезията и думите в шифър, с който говорят помежду си. Като се преподават един друг, награждават един друг и хвалят един друг, тези високопоставени графомани лишават поезията от надеждата да се завърне там, където ѝ е мястото – в сърцата на хората, в устните им, в пеенето, в танците и в плача им, ако щете. Може би именно в тази „безпомощност“ и първичност на словото е надеждата за повторение на красотата и усладата.
Сега никой няма да ви каже (говоря ви за университетските папагали), че най-хубавото творение на Яворов е „Градушка“, а не „Песента на човека“, „Нощ“ и „Песен на песента ми“.
Никой няма да ви каже, че „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов е нищо в сравнение с „Един убит“ и „Сиротна песен“ .
Сега никой няма да ви каже, че удивителните Иван Пейчев и Христо Фотев и още един куп техни подражатели носят духа на гръцкия начин на писане и че доста от стиховете им са прекалено дълги за нашите бели дробове и възприятия.
Никой няма да ви каже, че Александър Геров има великолепни стихове, както има и пълни безпомощности. Никой няма да ви каже, че Йордан Кръчмаров е написал две-три страхотни стихотворения, че Гълъб Ковачев беше един от най-големите поети на своето време.
Никой няма да посмее да ви каже, че Иван Методиев едновременно беше изключителен поет, но и че написа пълни идиотщини и маниакални стихове като стихосбирката му „Гъзове и облаци“. Никой няма да посмее да ви каже, че същият този голям български поет и мой скъп приятел Иван Методиев първо стана известен с хубавите си, но доста стилизирани „селски“ стихотворения в „Прости сетива“, а чак после го усетиха като поет на мухите и на градските бордеи.
Никой няма да ви каже нищо такова, защото сериозен разговор за поезията няма. Официалната поезия е арестувана от едно-две издателства и няма мърдане. Поезията на първото издателство е ламаринена, препарирана и неразбираема – главно подражателска и преводна, а на второто издателство е бонбониерена, шоколадова и сладникава.
Много грехове съм плащал и аз, ама много. Естественото ми се е струвало просто и недостатъчно, а мътното и разводненото – примамливо. Писал съм и дълго, и кратко, и с рими, и без рими. Писал съм така, както е вървял животът ми, вкусът ми и болезненото желание никой да не ми се меси.
С това, което написах, не искам да кажа нищо повече, освен че е време за сериозен разговор накъде върви нашето Слово. И кой кара неговият въздушен влак, и има ли път влакът?
За сведение на всички притеснени покрай село Гложене, Тетевенско, има само незавършена железопътна линия. Тук никога не е минавал никакъв влак – ни нормален, ни лирически. А недовършената жп линия вече почти е обрасла с буренаци и тръни.

Всички реакции:636316ХаресванеКоментарСподеляне