Skip to content

Категория: ПОЕЗИЯ

ЛЮБОВ

Нямам представа още колко живот ми остава,
но си представям как ти винаги си млада,

как сутрин си млада и снагата ти пука и грее
и аз мигам с очи и на слънчице ми се живее.

Представям си как на обед ми сипваш в чинията ядене
и аз искам да те изям и от теб нищичко да не остане.

Представям си как в следобеда спиш и похъркваш красиво
и как ръката ми над теб като въже се извива.

Представям си как преди стъмване палиш всички съзвездия
и как електрическите лампи гаснат по тебе.

Представям си как гасна и аз и как лягам в кревата,
и как ти отваряш прозореца и приказваш с луната.

После вече не зная, нямам даже представа
ти ли светиш в небето, или луната е млада,

или аз съм преминал през реката и моста
и на моята младост отивам на гости.

СТРАХ

Питаш ме какво ми е – страх ме е, това е,
и страхът прави от кръвта ми лед.
Още една седмица и в една бяла стая
ще бъда приет.

В стаята ще има облаци и ще има легло,
и всичко наоколо ще е бяло,
и едно бавно и бяло перо
насред стаята ще сияе.

Това перо няма да е от ангел красив
и няма да е перо от птица –
това ще е стихът, в който още съм жив
и в който няма да ти пусна ръката никога.

Затова и ти не ме пускай още няколко дни,
не ми пускай ръката и пръстите
и не ходи никъде, и до мене седни,
и ми кажи, че черешите отдавна са цъфнали.

И не слушай, като ти казвам, че ме е страх –
страх ме е много, но ти не ме слушай.
Още една седмица и черешите ще се пръснат от смях
и ще капят сладки по твоята гуша.

И тогава какво? – Аз ще махам с ръка
на черешите и на твоята любов голяма.
Но сега не ме слушай, защото до вечерта
ще бъдем както винаги двама.

МОРЕ

Морето, морето от зелена трева –
от единия до другия край на двора.
И на мама чаршафите – като платна,
и зелената мачта на ореха.

Морето, морето от червени вълни –
от ягоди и малини.
И на мама червената рокля, която трепти
посред градината.

Морето, морето от сини цветя,
от жълти, лилави и всякакви.
И на мама красивата като цвете душа,
поникнала някога.

Морето, морето от тишина
и трептения, трептения.
И на мама красивата като луна уста,
която пита за мене.

ПРОЛЕТЕН ДЕН

Прохлада, пролетна прохлада –
след дъжд.
Една последна капка пада
полекичка, не изведнъж.

Не изведнъж, а бавно, бавно
улукът спира своя пулс
и охлювът пълзи отдавна,
гласът на влагата дочул.

Полекичка просветва слънце
и кръпките от светлина
ту се събират, ту се пръсват
в зелената трева.

Без да разбира, че е ален,
следобедният скакалец
подскача и лети замаян
с криле от пролетен ветрец.

Не изведнъж светът си ляга
притихва, мига със очи,
и пролетната мека влага
с дъжда звучи.

ЛЮБОВ

Обичам да говориш, за да целувам думите ти.
Обичам да мълчиш, за да целувам устните ти.
Обичам да си с дрехи, за да се чудя кой шивач
те е обичал толкова.

Обичам да си гола, за да се чудя за какво
изобщо си обличаш дрехите.
Обичам да си мисля колко си красива,
докато те няма,
обичам да си още по-красива,
|щом си дойдеш.

Обичам да те гледам как ядеш
и как отпиваш,
и как ме караш да се чувствам сит,
без да докосна нищо,
сложено на масата.

Обичам да лежиш в леглото
и да ме възнасяш в облаците.
Обичам да си облак,
да валиш,
а после да просветнеш със усмивката на слънце.
Обичам да ми изсушиш косите с пръсти
или със луна,
обичам да ме къпеш
и да ми разказваш приказки,
обичам да ми бъдеш майка и сестра
и рамото ти кльощаво и остро
да е възглавница от пух.
Обичам да заспиш
и аз да съм заспал минута преди тебе,
обичам да сънуваш същото, което аз сънувам,
обичам да се будиш поне час след мен
и този час изобщо да не съществува.
Обичам сутринта да е цял ден
и ти да си красива като утро.

Обичам да не спирам да повтарям
как те обичам,
как те обичам.
Обичам да не спирам…

ФИДАНКА

Откъде се яви посред двора ми, млада фиданке,
и защо от цъфтежа ти ми се вие свят?
Аз какво да те правя сега – моето слънце е сянка
и следобедът ми потреперва от хлад.

Ти си млада и сокът на твоите устни е ален,
и градината ми се пълни с любов.
Аз какво да те правя сега, освен да те гледам замаян
и да скубя тревата наоколо, за която все още не съм готов.

Аз какво да те правя сега – да ти купя врабчета и славей,
да ти купя забрадка и герданче с ветрец
или да замина нанякъде и да те оставя
посред двора ми да си растеш?

Най-добре е да затворя прозореца на къщата
и да затворя очите си е най-добре.
Нямам сили да описвам любовта и да разгръщам
книга, която някой друг чете.

Най-добре е да разрежа една ябълка последна,
да опитам вкуса ѝ – удивителен, тънък и благ,
и както на масата си седя, да изчезна,
защото не ми се пали лампата, а е вечер все пак.

ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕЛО

По веднъж в годината, по веднъж в годината
се връщам тук.
Отварям къщата, слизам в градината
и садя лук.

И съм наведен, и съм наведен –
с очи към пръстта.
И виждам колко е тиха и медена
пролетта.

Садя си лука, после се моткам,
а после скубя трева.
А после от вишната пропява косът
и тръска черна глава.

Няколко мравки щъкат залутано
и ми се радват така,
че аз не помръдвам една минута –
да не ги стъпча с крака.

Даже комшийският петел наднича
и сънено рови с крак.
И по небето като електрически
звездите се палват пак.

И от Балкана си идва вятърът
и кара стадо кози.
И ми е толкова хубаво, че някой
козите ще издои.

И ми е толкова хубаво, че лукът
ще стане най-хубав лук,
че косът и мравките, и петелът са тука
и че аз съм тук.

ПРОЛЕТ

В небето – облаци, които се разпадат,
върху тревата – дъжд с парцали от мъгла.
И пак е пролет, а аз остарявам
и като бабичка пред къщата седя.

Така и баба ми пред къщата седеше
и гледаше как пътят си върви,
и закопчаваше догоре своето елече,
и чакаше денят да се стъмни.

И беше пролет, лято или есен,
и беше зима, вятър, дъжд и сняг –
и беше всичко… И аз бях отнесен,
зелен, бълбукащ, пролетен и млад.

Дори си мисля, че съм бил петленце,
кокошчица, врабче или козле
и съм летял, и пял, и скачал, и навярно
съм пипал облаците със ръце.

А ето – облаците вече се разпадат,
валят и плачат в пролетния ден
и аз пред къщата седя, брадата ми е бяла
и баба ми седи до мен.

И си мълчим, защото тя е баба,
а аз съм нейното момче.
И се търкулвам като копче преди лягане,
и пролетта едва ли ще ме спре.

„Разтуряй, Злато моме, магиите“ на Николай Милчев в книжарниците на Сиела