Категория: ПОЕЗИЯ

ЛЮБОВ

Аз зная как заспиваш,
как десният ти крак отскача лекичко нагоре
и зная как сънуваш
и как забравяш сънищата си
в сърцето ми.

Страхувам се от сънищата ти
и се страхувам, че ми ги разказваш
като на дете,
и те обичам, че ме лъжеш сутрин.

Власинките по бузите ти сутрин
са разбъркани,
но само аз и светлината знаем за това
и само аз и светлината
можем да ги преброим.

Обичам те,
когато лекичко похъркваш нощем,
и те обръщам настрани,
и хъркането ти потъва във възглавницата
за една минута.

И в тази тиха и единствена минута
аз те разглеждам,
както котка гледа мляко,
и ми се иска да те близна по устата
и по носа, и по врата, и по корема –
нали си мляко с бучка захар,
с бучки захар.

Харесва ми,
че те обичам толкова объркано
и ми е все едно, че няма
подреденост и система във това,
което пиша.
Направо ми е все едно –
защото те обичам
по-много от препечена филия
с конфитюр и масло.

А сутрин аз съм гладен
много.

Нямаше ден, в който да не слизах в кафенето на писателите и да сeдя там с часове. Нямаше ден, в който да не говорех за поезия, за литература, нямаше ден, в който да не слушам стихове и да не рецитирам стихове между водки, цигари и още водки и още цигари. Нямаше ден, в който телефонът ми да не звънеше през минути и нямаше ден, в който аз да не звъня на приятели просто така – да ги чуя без нищо. Случвало ми се е да им звъня сутрин, обед и вечер, а съм получавал обаждания и посред нощ, и по малките часове. Общуването и връзките с други сърца, мозъци, творчество, вкусове и оценки са били самият ми живот. Оня ден си мислех как през осемдесетте в кафенето на писателите можеше да видиш едновременно и Георги Джагаров, и Виктор Пасков, и Дамян Дамянов, и Димитър Пантелеев, и Йордан Радичков, и Янко Станоев. Можеше да видиш душата си разпъната на кръст между страхопочитанието, любопитството и суетата. Не е имало ден, в който да не мисля за литература и поезия и да не говоря за това. Правил съм какво ли не, но това е била сърцевината, семчицата, средата на моята ябълка. Сега вече мога без всичко това. Питам се как стана така. Как стана така, че този виртуозен и смъртоносен номер, наречен поезия, вече не ме вълнува така. Не казвам, че ми е безразличен, защото ме е страх и срам от тази дума – само казвам, че не ми е интересно. Снощи гледах един документален филм за това, как в деветнадесети век се опитвали да лекуват всичко, включително парези, и едва ли не да съживяват мъртви с електрически ток. Като се пусне електрически ток на труп на човек, и крайниците мърдат, реагират, но това вече не е живот, а движение – просто механика. Така и аз сега опитвам, налагам си, искам го, търся го това стихотворение ново и ненаписано, което да премине през мен като ток и да ме съживи. Изобщо не забравям, че цяло лято на село пишех стихове с изключителна наслада, с радост, с трепет, че съм открил нещо, което винаги е било пред очите ми, а не съм го дооценявал – простотата и естествените форми. Само че тази наслада от писането въобще не е насладата от предишните години, нито е омаята от по-предишните, нито е безсъзнателността на още по-предишните – нищо такова няма. Един от последните ми сериозни литературни събеседници, с когото, както си му е редът, се разделихме с гръм и трясък, ми каза, че разликата между мен и него е, че той не вярва в силата на литературата и поезията, а аз още съм вярвал. Тия приказки той ми ги каза преди две години и аз бях готов тогава да го сграбча за пуловера и заедно да се въртим като кълбо надолу по поляните на Витоша и докато се въртим, да му говоря за аромата на треви, за убождането от тръни, за болката от камъните и за това, че поезията ни прави едно цяло с природата. Ако не се бяхме разделили и разминали окончателно, бих му признал, че е прав и че вече съм на ръба да не вярвам нито на поезия, нито на литература, нито на книги. Точно сега – в момента, докато пиша тия редове, се обръщам наляво и гледам библиотечката, която е над леглото ми. Ето някои от авторите, които чета непрекъснато: Рей Бредбъри, Гогол, Казуо Ишигуро, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Книга за българския народ“ на Антон Страшимиров, няколко исторически книги, Жозе Сарамаго, Милорад Павич, Маркес, Свети Франциск, Свети Тома от Аквин, Марина Цветаева, Фукуяма и поне още трийсет-четирийсет книги за живота в Света гора. И всичко това е една малка част от книгите, които чета непрекъснато, но нито една от тези книги не мога да чета повече от половин час. Изморявам се и ми става сиво и безразлично. Как мога да чета „Задочните репортажи“ на Георги Марков, като всичко това аз го знам? Как мога да прочета повече от едно-две писма на Винсент Ван Гог, като те ме убиват? Или дневникът на Чудомир, или „Моята борба“ на Хитлер – представяте ли си, и тая книга ми е над главата. И цял живот едно и също – само това и само това. През лятото на гости в Гложене ни дойдоха наши приятели – поетеса и художник. Някъде вероятно след второто уиски разхвърлих на масата поне трийсетина стихосбирки с посвещение на моята скромна милост. Започнах да ги чета, да чета части от тях – по някой куплет, по някое стихотворение, и ме досрамя от мене си. Всичко ми се струваше недостатъчно и избеляло. Ще го кажа простичко – стихове, които някога са ме очаровали, ми изглеждаха смешни. Сигурно гостите ни са се смаяли и вероятно са си помислили, че нещо ми става и че съм отишъл, дето се казва, отвъд хоризонта. Може и така да е, но съм длъжен да си дам сметка за състоянието и да си отговоря поне на един от възможните въпроси – защо се стигна дотук, да не вярвам на литературата. Ето какво мисля – защото не вярвам на хората, които са я писали. Не говоря за класиците и за автори от други времена и епохи – за тях представа нямам, мога само да им се поклоня. Искам да кажа единствено, че почти всички от тези, които познавах, ме разочароваха, защото битът в края на краищата, плътта в края на краищата, успехът и тщеславието в края на краищата победиха честността и духа. Знам класическото обяснение в този случай – а то е, че талантът е едно, а човекът е друго. Е, аз се надявах, че може би не е така. И да знаете, че най-голямото ми разочарование съм си аз самият, щом свиквам с това, което написах преди малко и щом го мисля. Преди години си мислех – става въпрос за първата ми и голяма любов – че ако тя ме предаде и си отиде, няма смисъл от нищо по-нататък. Парадоксът е, че от тези блажени и трагични за мене години измина половин век и се случиха толкова много неща, а не се случи най-важното – да разбера как точно трябва да се пише и има ли някакъв смисъл в това. Щом тя е могла без мен и животът е продължил, значи и поезията ще продължи, без аз да имам нужда от нея. Остава да си изясня само един нюанс – най- трудния – това, което си мисля, че е поезия, поезия ли е, или илюзия. А на самотията и пресипналия телефон вече не им обръщам внимание – все ми е тая. P.S. И нека Петя Александрова да си знае, че днешните ѝ писания не са самотни.

Виждал съм го това листо толкова пъти, да кажем – хиляда,
листото, което последно стои на върха на ябълката
и не пада, не пада.

И прилича на златно сърце последното листо красиво,
и си отиват всички сърца, които някога съм обичал,
а това листо не си отива.

И затварям очи, и повече нямам сили да гледам –
какво крушение за мене, а за листото
каква победа –

каква победа – всяка есен да си последното листо на дървото
и да трепериш, и да светиш, да светиш
над градините и над живота.

Аз не искам никакво друго листо и друго сърце не искам –
искам си само дългата есен,
по-дълга от всичко.

Забелязал съм, че хората обичат да четат „накъсани“ стихотворения. Дългият стих уморява и съзнанието трудно се пренася от единия край до другия на реда. Вижте, включително и при класиците ни, кои са най-четените и любими стихотворения. При Яворов, при Ботев, при Дебелянов, при Смирненски има и по-разгърнати, но кратичките винаги са били предпочитани. Пък и по-лесно се помнят наизуст.
Докато бях студент, излезе на мода да се пише „фолклорно“. И това беше нормално – дошли главно от селата и от провинцията, включително и най-известните поети тогава носеха в себе си ритъма на народната песен, на пеенето на майките и бабите си.
Няма да изброявам имена, защото веднага си представям как вманиачени и претенциозни наследници на тия „шаячни момчета“ ще наскачат да ме опровергаят. Наследниците на тези народници фолклористи тогава сега са асистенти и професори в университетите и както се фукат и пъчат с имената на дядовците си, така пишат точно по обратния начин. И все пак ще спомена едно име на поет, който не се върти най-често в публичното пространство – Борислав Геронтиев. Прочетете стихосбирката му „Спомен за вино“ и ще видите за какво става въпрос.
Изглежда краткия стих „жегва“ по някакъв начин съзнанието и кара тялото ти да иска да играе, да се движи, да живее в някакъв ритъм – по-насечен, по-бърз. Може да се смеете, ако искате, до утре сутринта, но успехът на песента „Бяла роза“ например се дължи именно на тази насеченост,, която драсва клечка кибрит на кръвта ти. Именно този ритъм, тези палещи кръвта думи (тук изобщо не говоря за художествена стойност и за естетика) са в основата на онова сливане, при което поезията, без още да е станала поезия, се превръща в неделима част от човешката същност.
А сега изтръпвайте, колкото щете, и се гневете, но българските стихове (не точно поезия, а стихове), бяха отвлечени и похитени от разни лаборанти на думите и патоанатоми на нормалната човешка логика. И на чувствата също. Хабилитирани и главно нахъсани комплексари превърнаха поезията и думите в шифър, с който говорят помежду си. Като се преподават един друг, награждават един друг и хвалят един друг, тези високопоставени графомани лишават поезията от надеждата да се завърне там, където ѝ е мястото – в сърцата на хората, в устните им, в пеенето, в танците и в плача им, ако щете. Може би именно в тази „безпомощност“ и първичност на словото е надеждата за повторение на красотата и усладата.
Сега никой няма да ви каже (говоря ви за университетските папагали), че най-хубавото творение на Яворов е „Градушка“, а не „Песента на човека“, „Нощ“ и „Песен на песента ми“.
Никой няма да ви каже, че „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов е нищо в сравнение с „Един убит“ и „Сиротна песен“ .
Сега никой няма да ви каже, че удивителните Иван Пейчев и Христо Фотев и още един куп техни подражатели носят духа на гръцкия начин на писане и че доста от стиховете им са прекалено дълги за нашите бели дробове и възприятия.
Никой няма да ви каже, че Александър Геров има великолепни стихове, както има и пълни безпомощности. Никой няма да ви каже, че Йордан Кръчмаров е написал две-три страхотни стихотворения, че Гълъб Ковачев беше един от най-големите поети на своето време.
Никой няма да посмее да ви каже, че Иван Методиев едновременно беше изключителен поет, но и че написа пълни идиотщини и маниакални стихове като стихосбирката му „Гъзове и облаци“. Никой няма да посмее да ви каже, че същият този голям български поет и мой скъп приятел Иван Методиев първо стана известен с хубавите си, но доста стилизирани „селски“ стихотворения в „Прости сетива“, а чак после го усетиха като поет на мухите и на градските бордеи.
Никой няма да ви каже нищо такова, защото сериозен разговор за поезията няма. Официалната поезия е арестувана от едно-две издателства и няма мърдане. Поезията на първото издателство е ламаринена, препарирана и неразбираема – главно подражателска и преводна, а на второто издателство е бонбониерена, шоколадова и сладникава.
Много грехове съм плащал и аз, ама много. Естественото ми се е струвало просто и недостатъчно, а мътното и разводненото – примамливо. Писал съм и дълго, и кратко, и с рими, и без рими. Писал съм така, както е вървял животът ми, вкусът ми и болезненото желание никой да не ми се меси.
С това, което написах, не искам да кажа нищо повече, освен че е време за сериозен разговор накъде върви нашето Слово. И кой кара неговият въздушен влак, и има ли път влакът?
За сведение на всички притеснени покрай село Гложене, Тетевенско, има само незавършена железопътна линия. Тук никога не е минавал никакъв влак – ни нормален, ни лирически. А недовършената жп линия вече почти е обрасла с буренаци и тръни.

Всички реакции:636316ХаресванеКоментарСподеляне

Кашлям от месец, ако не и от повече –
като магаре бухам.
Плаша птиците в небето и по земята хората,
плаша и шофьора на автобуса.

Плаша метачите на боклуци пред кметството,
циганките – една от една по-руси,
плаша кучето, което до спирката се е плеснало,
плаша и шофьора на автобуса.

Кашлям сутрин и вечер, и по всякое време –
чу се в Тетевен, и до София чу се.
И уплаших с това кашляне най-много мене си,
също и шофьора на автобуса.

Аз обаче седя и го чакам автобуса раздрънкан
и шофьора, по потник и джапанки,
чакам, чакам и замръквам, осъмвам –
както винаги, както цял живот, както всякога.

Кашлям, чакам, после пак и докрая
плаша гаргите и шофьора небесен.
Идва дъжд и пътят ще се разкаля,
и от един конец ще стане по-тесен.

Комшията ми от едната страна се казва Христо Гуленов – Ицата,
живее в паянтова къщица на един етаж.
Най-близкият му човек е котката, която никога
не се е будила в живота си и не е трепвала даже с мустак.

Ицата пие умерено вечер – от двеста до триста грама ракия,
разрежда си по малко чашите с чешмяна вода,
реже си ту краставици, ту сиренце и се напива, напива
и спи до котката – най-близкия му човек на света.

Ицата работеше дърводелец във фабриката, но си отряза два пръста
и го е срам от това, и си свива ръката – да не личи.
Той ми е комшия от едната страна, а от другата е църквата с кръста
и, разбира се, гълъбите и слънчевите лъчи.

Каква махала само, какви същества и какви чудесии –
дърводелец и котка, гълъби, църква, липи.
Иначе Ицата пие умерено вечер и преди обед умерено пие,
и не се буди цял живот, и до котката спи

Сив на петна, кафяв, оранжев, бял,
небесен, синкав, черен, лунен –
това са цветовете на коне, които днес видях,
а мислех, че завинаги съм ги изгубил.

Видях конете, зъбите, плътта,
копитата, опашките, очите.
Видях как скача, хапе, капе любовта
и как едно щастливо конче тича.

Не съм писал хартиено любовно писмо от години,
не съм близвал лепило от марки и не съм пускал пликове,
а не спрях да разказвам колко си хубава,
макар че не си била хубава никога.

Красотата е относително нещо, важното е душата –
такива глупости слушам, откакто се помня.
Ти не си била хубава никога, защото си най-хубавата –
най- хубавата, друго не помня.

Затова ти пиша на ръка – нечетливо, но лично,
и ми се вие свят, изтръпват ми пръстите и езикът.
Мъчно ми е, че си най-хубава на света, и ми е мъчно,
че не мога да те нарисувам вместо адрес на плика.

Не ти казвам нищо особено, пиша ти едно и също –
хубава, по-хубава и най-хубава – това е.
Не съм ти писал любовни писма от години,
но си дойдох на къщата и сега съм си в моята стая.

Сега съм си в момчешката стая – с прозорците и дърветата,
и ти пиша любовно писмо в една разчертана тетрадка.
Не знам дали тук има поща и дали си отваря очите селцето,
но ти пиша, че си хубава, колкото някога.

***
Чудна работа – лястовичка и щъркел,
а ми се виждат еднакво големи в небето.
Сигурно е така, защото
ми пълнятсърцето.

***
Кой ги събира тези гълъби горе –
един по един, един по един?
И кой ги пръска, сякаш са орехи
или слънчица в простора син?

***
Ту завали, ту спре, ту завали, ту спре…
По време на спирането чувам гълъби диви –
те са гривеци и гукат от цялото си сърце,
и си къпят перата, и са красиви.

***
Ти трябва да растеш, а аз да се смалявам,
дръвче, което в двора посадих.
Да хапна плод от теб не се надявам,
но малко ли е, че те посадих?

Първо полекичка, полекичка, а после – хайдеее
като почне едно безразборно падане на шума,
като почне едно боядисване на баирите в цветове,
като почне едно пилеене и едно безумие,
като почне едно обиране на всякакви плодове,
едно смесване на сокове, градуси и любовии
като слезе Горното при Долното небе –
ще ти кажа, че е есен и не мога без тебе.