Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

5 юни 2021 – Кооп фест Банкя, Заедно с хората с увреждания

Разплаках се, едва довърших четенето на един от разказите. Това мога да ви кажа за днешната премиера в Банкя. Не беше премиера на книга, беше магия и мъка, и светлина. Наистина не ми стигат думите, за да опиша с какви хора се срещнах. Добри, мъдри и отворени за света. И най-голямата ми награда беше, че и те подсмърчаха, а после ръкопляскаха. И ми казаха, че са се разпознали. Това е. Останалото е благодарност към Георги Георгиев и организаторите на Кооп фест Банкя. Забравих да ви кажа, че присъстваше и един кралски пудел.

🥰

Защото времето в София се засмя и е Панаир на книгата (Алея на книгата), напомням, че ИК „Знаци“ , шатра № 54 (пред НДК) предлага на вашето внимание много стойностни книги. Между тях са и две мои – сборниците с разкази „Разтуряй, Злато моме, магиите“, излязла преди дни, и второто издание на „Ябълковият човек“.
И още едно напомняне – на 4 юни, петък, от 16 до 18 часа ще се радвам да се видим на щанда на ИК „Знаци“ – шатра 54, и да ви дам автографи.

СВАТБИТЕ НА БАТЕ ВАСИЛ

         Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.          Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
         Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
         Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с порите на кожата си, че бате Васил се жени.
         Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше слънцата в торбите на хората.
          Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
         Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
         Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
         Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.
         Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
         По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място и да приказваш с други мъже в бръснарницата.          Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.
         Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
         Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
         Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт.Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
         И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.
         Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
         Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
         – Боли ме кракè, Николайчо, – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
          Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
         – Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
         В Гложене екат и на крака му викат кракè.
         И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
         – Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки,         иначе кракè ме скъсва.
         Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
          Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
         Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живееше във Варна, може и чайка да беше станала.
         Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговите уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
         И все пак няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.

МАЗЕТО

            Докато слизах в мазето на къщата ни, винаги ме е било малко страх. Още на второто стъпало се спъвам в стара обувка, в кошница с кълбета прежда, оплитам се в топка сезал, а на завойчето една паяжина ми се лепи по носа и устата. Паяжината е почти като захарен памук, само дето не е сладка, а прашна и по-хладна. Но и паяжината, и захарният памук изчезват невидими, разтапят се сякаш и се чудиш има ли ги, или ги няма. Паяжината обаче остава по косата ми като нещо тайнствено, като нещо от бъдещето.
            Аз често слизах в мазето без всякаква работа, без да мисля, а и сякаш за да ме полазят тръпките на лекия страх.
            Слизам и гледам чайникът, който в стаята блести, чугунен и врящ, в мазето е успокоен и олющен.
            Тенджерата, в която са врели манджите на поне две поколения, си е търкулнала похлупака и не се интересува от него. Диша ѝ се на тенджерата и ѝ се мълчи.
            Обущарският чук на Кольо Княза – великия брат на баба ми, е с една тъпа като зурла предна част и с една задна, раздвоена като език на змия. На светло този чук винаги е бил весел и готов за работа, в мазето вече е полегнал, обгърнат от спомени.
            В мазето ми се струва, че горните етажи на къщата могат да потънат и това, което е над мене, може да се срути. Чувам как ходи майка ми, как татко се прибира отнякъде и се разхожда напред-назад, чувам как тракат столовете, усещам как тежат шкафът и печката,усещам даже и втория етаж и тавана и очаквам след малко да бъда затрупан.
            Тогава почвам да гледам компотите. Винаги съм имал по-голямо доверие към по-старите и с прах по капачките. Представял съм си, че плодовете им са попили повече захар и са по-сладки.
            Компотите от череши са ми любими – понякога тъмночервени, понякога розови. Ягодите с техните сърца ме стряскат, пък и семките им са някак особени – като бенки са . Компотите от дюли са най-тежки – сиропът им тежи и като ги повдигнеш, ръката ти се уморява. Прасковите компоти са сериозни същества и будят пълно доверие, а крушовите са с парченца зелена и жълта луна зад стъклото. Най-обикновени са джанковите – те са с възкисел характер. А сливовите са важни с листата индрише и с това, че сокът им мени цвета си – от пурпурен до тъмносин.
            Рафтовете са пълни с всичко, което цъфти, зрее и живее. Печените чушки, млените домати, зелето, картофите, царската туршия, сиренето в каче, затиснато с объл камък от Вита; лукът, сплетен на плитки, ябълките, разстлани на леси, орехите в торба, крушите и черничевото буре с ракия, надениците, сплескани с лимонадено шише и сланината, увита в блажна хартия и стегната с канап, правят от мазето свят, в който се мълчи и се преглъща.
            Така е – в мазето не се говори, само се преглъща и ако се каже нещо, то е шепнешком.
            – Защо шушнем? – питам майка.
            – Защото така! – отговаря тя, поглежда надолу и преглъща.          Като си помисля, всичко, което е било отгоре на земята, все някога слиза в мазето. И затова трябва мълчание, нужно е уважение към дошлите под земята вещи, плодове, благини и спомени.
            През лятото слизах да спя в мазето от жегата. Къщата се напичаше така, че само в мазето можеше да се подремне следобед. Лягах на един стар креват, инсталиран с тази цел и постлан с черги, и отплавах.
            Следобедният ми сън едва ли е бил повече от половин час, но блаженството на прохладата и изчезването ме изпълваше. Сега това усещане ме плаши, но тогава наистина изчезвах с радостна умора. Младостта не се страхува да изчезне дори в мазе.
            Като се пробудех, стоях със затворени очи поне няколко минути. Усещах мириса на тънката плесен, на неподвижността, на следобеда, на тая разбърканост и подреденост.
            После се измъквах на светло и нищо, ама абсолютно нищо не виждах от слънцето.

ДЪЖД НА ДВОРА

           Когато на двора ни всичко се измокряше от дъжда, аз се показвах и до кожата ми се допираше хлад. Дъжда вече го няма, слънцето си суши главата, а прохладата е под ризата ми.             Лятната прохлада след дъжд прилича на мигновен допир до лед. Усетиш го за минутка, после изчезва.
            Голямо чудо е дъждът. И чудото му е в това, че въздухът почва да вали. Валенето е вълшебството. Има въздух и няма въздух, има вода и няма вода, има мокра пелена и няма мокра пелена. И има звук на валенето и звуци на валенето.
            Ако не гледаш, а само слушаш, ще разбереш, че дъждът се усилва, защото не се чува нищо – само съсък, който почти се слива със земята. Съсък и ручене. Вали от небето, а се чува от земята.             После валенето бръмчи. Бръмченето показва, че дъждът се уморява и облаците почват да се местят и шават встрани. Улукът, който само е бучал, се задавя, а след малко – преглъща, щом валенето намалее. Чува се барабанчето на капките по някоя ламарина, пльоскането им в локвичките, чува се дори пръскането им в светлината при първите слънчеви снопчета. Навсякъде в двора ни е хладина, мокреж и калчица.
            Тогава идват миризмите.
            Камъкът на стъпалата е станал по-тъмен и вече не мирише на напечен камък и на жега, а на хладка вода, по която можеш да слезеш.
            Здравецът е полудял и те удря по носа със зелен и лилав мирис. Зеленият мирис е по-остър, лилавият – почти копринен.
            Бръшлянът лъщи и в това лакирано лъщене има нещо вечерно и тайнствено.
            Дрянът издава кръгъл мирис и от още неузрелите му плодове капе стипчивост. Плодовете на дряна са големи и едри – като грозде са. Щом ги погледна, венците ми се свиват и челюстта ми се схваща. Сега дрянът мирише на нещо, което може да те пореже, листата му след дъжд  са като изпръхнали.
            Лукът и марулите, ако ги опиташ, не са точно лук и марули, а от дъжда са по-сладки и сякаш уморени. Лукът не ти ли изстиска сълза, какъв лук е, а марулята губи от хрупкавия си характер.
            По-големите наши кокошки са се смалили и от перата им идва дъх на прах, на кокоша кожа и на уплах. Миришат на замаяно. Всяко тяхно перо мирише различно – перата по крилете почти не се усещат, докато тези по гърба и по корема са с възкисел мирис.
            Червените кокошки са по-хладни след дъжд, черните са по-топли, а белите се свиват като топки сняг и посивяват. Притреперват-притреперват кокошките и крият главите си под крилото. Страх ги е и дремят с глави на сушина в самите себе си.
Пилетата и ярките почти са изчезнали и от писукането и въртенето на глава миришат на оклюмване и ранно заспиване.
            Дъждът е направил петелът да ухае на облак. Този наш шарен петел винаги е бил дъга в небето, винаги е бил най-високият петел и затова е някак по-студен и ветровит. А оранжевият му мраморен клюн трака толкова тържествено и теракотено, че не знам по него капки ли се отцеждат, или намерения за любовни думи.
            Един дъждовник е станал цвете. Червеите са още по-розови, още по-прозрачни и заплетени и още по-тъмни и с бели пръстени по тях. Колко ли ще са сладки те за мрените във Вита?
            Целият ни двор ухае според това, какво му е дал от себе си дъждът.    Най-важна от всичко обаче е калчицата – тя е навсякъде.  Тя не е само кал и затова толкова се радвам, че като е валяло силно, едно мое изгубено стъклено топче се е показало и свети. И по него има калчица, но е най-хубавото стъклено топче.

ИМА-НЯМА ТРИ КИЛОМЕТРА

           

Разстоянието от село Гложене до махала Топилище има-няма три километра. Нищо работа, но когато пътеката е стръмна и понякога си ходиш по корема, е бая зор.
             Какво нещо са пътеките! Леко ли ти е на сърцето, хубаво ли ти е на очите, вървиш и разстоянията ги няма. Тежко ли ти е, кахърен ли си, натежаваш и краката ти почват да треперят.
            Простичко казано, пътищата и разстоянията и ги има, и ги няма. Понякога можеш да ги прелетиш, а можеш и да креташ по тях безкрайно.
            Иначе пътеката за Топилище е като дрянова тояга – тънка, но жилава и красива. Шарена пътека, която расте от земята. Над нея често се е провесил ръкав от листа на дървета, а вляво от време на време избликва Гложенския манастир.
            Този манастир, откъдето и да го зърна, все ми прилича на пощенска картичка – толкова ми е хубав. Описвал съм го поне сто пъти. И гнездо съм му казвал, и пряспа сняг, и облак… Сега ще кажа, че е голяма къща във въздуха.
            Защо Гложенският манастир да не е голяма къща във въздуха?
И нека в тази къща живеят и дух божи, и монасите, и нашите човешки терзания, надежди и молитви.
            Къщата ни беше в Гложене, но преди години родата живеела, пасла овце и варяла ракия от сливи и ябълки в Топилище. Там, в махалата под манастира, моите дядовци и прадядовци се губели в баири, в букови гори, в снегове и мъгли. Губели се в облаците.
            И досега още имаме колиба там и макар и вече отлитаща към земята – къщите не отлитат към небето, а към земята – понякога се отбиваме да я видим и тя да ни види.
            В полето колибите са сламени и обикновено са по лозята и бостаните, а в Балкана колибите са си къщи, до които отделно строят шатри за готвене. Колиби и шатри – това има по махалите в Балкана.
 Тревите, тръните и дърветата отвсякъде обсаждат вече нашата колиба и тя скоро ще изчезне в пущинака на времето. Но такъв е животът на самотните къщи – отлитат към земята и изчезват в пущинака.
            Някога ние много често ходехме на колибата. През ден, през два – и сме там. Все се измисляше някаква работа, та да се отиде. Нещо да се изнесе, нещо да се поправи, нещо да се свали от там.
            И баба ми Дона ме хващаше за ръка и хайде – нагоре.
            Тази жена миришеше на теменужки. Потта ѝ миришеше на теменужки и аз, още малко момче, си мислех, че сигурно всички жени миришат на цветя. Лято е, жега е, изпотили сме се с баба, пот капе и от носовете ни, а тя мирише на теменужки.
            Отивахме на колибата и тази теменужка почваше да плаче – прозорец се пукнал, една крина я няма, откраднали са ни лесата за сушене на сливи и ябълки, плоча на покрива се е пукнала. Все бели намираше да са ни станали.
            А ако заварехме овцете на някой комшия колибарин в двора, побесняваше. Не беше по-голяма от пумпал, но се завърташе като вихрушка и порастваше, и помиташе и овце, и комшия.
            После сядахме на каменните стъпала пред къщата и тя запяваше. Пееше толкова хубаво, че потръпвах, свивах се до нея и можех да чуя как лекичко пропуква дървенията на входната врата. А песента на баба минаваше първо през двора – ей така – стъпка по стъпка, после през гробището и тръгваше към манастира.
             Затова ходехме с баба на колибата – тя да се ядосва, после да запее, а аз да се свия до нея и да се отнеса нанякъде.
             Години по-късно с майка ми Мария също ходехме на Топилище. Тя обаче не само че не можеше да пее, ами на всяка Нова година освен ние да сме живи и здрави, си пожелаваше Господ да ѝ даде глас да пее.
             –Ееех, ако имах и глас да пея,– мечтаеше тя – цена нямаше да имам.
            С майка ми на колибата вече беше различно. Тя умираше да готви, животът ѝ беше готвене и носеше разни и различни работи – яйца, сирене, пита, чушки, малко сланинка, някоя наденица, кюфтенца, ракийка и шарена сол – задължително шарена сол, правена от нея самата.
            Често пъти майка вземаше в една тавичка пържен боб. Правеше го с масло и зърната ми се стапяха в устата. А коричката отгоре – леко хрупкава от червения пипер, едва се поклащаше.
            Ядяхме с дървени лъжици и вилици. В Гложене – с железни, тука – с дървени. Като ми се докоснеше езикът до дървената лъжица, и бобът ставаше още по-благ и мек, блажен и приятелски.
            Сядахме двамата с майка ми и ядяхме доволно и предоволно. Ядяхме почти през целия следобед. Постилахме одеяла в тревата до няколкото липи, които растяха в кръг, и лежахме до тях. Аз не мислех абсолютно нищо освен за това, че накрая на двора има тъмнозелени подкови трева, което значеше, че там растат гъби.
            Печурките растяха „на подкови“ и се познаваше отдалече къде се спотайват по тъмнозелената трева над тях.
            Едва когато слънцето почваше да пада ниско, тръгвахме за село. Ходехме на колибата да ядем, да полежим и да сме нависоко.
             Сега аз ходя сам – рядко, и като стигна, веднага заспивам. Толкова съм уморен, че съм стигнал до колибата сам, че на мига заспивам.
 Алергичен съм към слама, ама на Топилище спя на сламеник – не на дюшек, и ми няма нищо. Иначе ставам на петна по врата, а там всичко е наред. Спя и искам да сънувам нещо, а не мога, само спя.
            Когато се събуждам, ми е стреснато и студено в главата. Студено ми е в главата, защото ме хваща страх, че няма никого и че като погледна в двора, няма да видя подковите на печурките.
            За да дойда на себе си, отивам при липите и дишам дълбоко – дишам, докато се съвзема.
            Животът е сън, но това вече са го казвали други. Аз само ще добавя – и песен, и хляб, и чак тогава сън – това е животът. Има-няма три километра.

ПТИЦА В МЪГЛАТА

            Бяхме се преместили да живеем от Тетевен в Ловеч и баща ми си купи пушка – надцевка, збрьовка, чешко производство.
            Това, дето цевите й бяха една над друга, ме влудяваше. Пушката ми харесваше толкова, че я гледах с часове, мерех се през прозореца по каквото прелети, миришех я, милвах я, даже си близвах по съвсем малко смазка, с която се мажеха цевите.
            Като заничах през цевите, се чудех как може по тях да се стича толкова сребро – не слънце, сребро. А тия спирали отвътре, които едва се забелязваха, връщаха обратно светлината кой знае къде.
            Ако можех, щях да спя с пушката в леглото или да я взема с мене в училище.
            Не знам как се получаваше, но вкъщи тя ми вдъхваше самочувствие и не ме беше страх да оставам сам. Не ме беше страх и да преспивам, когато майка ми и баща ми ги нямаше в събота и в неделя.
            Живеехме близо до Осъма и аз всеки ден ходех да гледам реката. В Тетевен Вита е къде-къде по-малка, прищипната е от клисурата и все тича да ти се качи по краката. А тук, особено когато придойдеше, Осъма си беше направо море. Макар че какво ще е това море, което тече все надолу?
            Дойде зимата и в мъглите над реката за пръв път видях дива патица. В Балкана диви патици няма или ако има, аз не ги бях срещал. Видях я как плува с големите си криле, как поклаща глава, как се извива и рисува някакви си патешки работи.
            Не бях наблюдавал дива патица, но веднага я познах – и в мъглата я познах. Усетих я с корема си, със страстта и зъбите на малко зверче, в къщата на което има пушка.
            Няколко дни поред мръзнех на брега срещу ветеринарната лечебница и дебнех дивите патици. Нямаше най-много – две-три да са били, но пък като ги чувах да кряскат и да се издигат нагоре-надолу, оставах без тяло. И аз изчезвах с тях.
            – На Осъма има диви патици. – Съобщих на татко.
            – Еее?
            – Да идем с пушката.
            –Има ли хора? – Попита баща ми.
            – Няма никой.
            Отидохме и зачакахме. Баща ми сложи две гилзи трети номер, затвори пушката и прищракването ме оглуши. Не ме оглуши, ами започнах да чувам десет пъти по-силно, като куче. Ако имаше каишка и ми я окачеше на врата, щях да стана ловджийско куче.
            Чакахме, а мъглата се увиваше около нас, увиваше се около тополите и ветеринарната лечебница, около реката и кожарската фабрика на другия бряг.
            И ето че една патица започна да се приближава – първо като кълбо прежда, размотавано из въздуха, после като хартиена голяма топка и накрая като птица.
            Баща ми се мереше, плъзгаше пушката по посоката на летенето, но на мене ми се стори, че това мерене няма край.  Накрая гръмна.
            Най-хубавото на гърменето на пушката е, че се чува изведнъж и когато си близо до него, сякаш остава в ушите и в главата ти.
            Патицата се завъртя като перка, почна да пада бавно и се удари във водата. Осъма я заля за миг, после тя изплува и едва-едва тръгна по течението.
            – Готово! – Каза баща ми и мирисът на гръмнал патрон се омеси с мириса на студ.
            Докато той каже „готово“, аз се бях събул по къси гащи и бос нагазих във водата. Не усетих нищо – нито че ме преряза, нито нищо.             Татко обаче ме хвана за врата и почти насила ме издърпа обратно.
            – Ще хванеш пневмония, луд ли си?
            Патицата бавно се носеше и изчезваше, удряше се в камъни, спираше се за малко о някоя туфа и скоро щяхме да я изгубим.            Аз пощурях, разревах се, треперех, сочех патицата и баща ми отстъпи. Нагази в реката и хвана убитата птица. Хвърли я до мене:
            – Доволен ли си?
            Зъбите ми тракаха, но измънках:
            – Много…
            – Какво правите бе, хора? – Извика един облечен в дочени дрехи мъж, дошъл да изхвърли тор от ветеринарната лечебница с количка.
            – Нищо, ударихме дива патица.
            – Ама това е чайка! – И мъжът вдигна птицата във въздуха. – Това е чайка, не е патица.
            Баща ми стана блед и се изпоти, смутолеви, че не е сигурно – имало и такива, по-бели патици.
            – Има, ама няма. Това е чайка, акъл нямате! – И мъжът хвърли птицата обратно в реката и тя завинаги замина надолу.
            Докато се прибирахме, баща ми сложи пушката през гърдите ми, дръпна два-три пъти ремъка, нагласи го да не ми е голям и ми изтегли ухото. Изтегли ми ухото много силно.
            Ами като не знаехме кое е дива патица, кое е чайка? А и тази мъгла…

ПЪДПЪДЪЧЕ ЯЙЦЕ

            Леля ми Йовка си беше направо пъдпъдъче яйце. Лицето ѝ – малко и накапано с кафяви точици, съвсем приличаше на пъдпъдъче яйце. Ако го сложеше някой в паничка с памук, можеше да служи за украшение.
            Ожени се тя за чичо Вътко – ветеринарен лекар, първи братовчед на баща ми.
            Чичо ми Вътко беше толкова хубав, че за него се биеха една драматична актриса от Добрич и една унгарка – жителка на Будапеща, но той взе пъдпъдъчето яйце. Сигурно се е решил на тази стъпка заради това, че Йовка живееше на квартира в една къща – на втория етаж. За да достигнеш заветната моминска стая, трябваше да се качваш по външна дървена стълба. Колко сложно и романтично изкачване!
            И когато веднъж най-горното стъпало не издържало и се счупило под чичовия крак, той не можел повече да се колебае и с навехнат глезен поискал ръката на Йовка.
            А може и да я е обичал и да не се е оженил за нея само от болка в глезена.
            Тя беше докторка в туберкулозното отделение в града и по цял ден гледаше на рентген. Седеше с едни червени очила и гледаше болни и кандидат-болни на рентген. Рентгенът притискаше болните толкова силно по гърдите, че можеше да ги сплеска, но нямаше друг начин да се направят надеждни снимки.
            Веднъж се примолих да ме погледне и мене на рентгена и тя отстъпи. Като видях снимката, помислих, че на нея са ребра на агне, уплаших се и едва попитах:
            – Болен ли съм?
            – Болен си! – Каза ми пъдпъдъчето яйце. – Болен си от бяс.
            И аз завинаги я отписах като леля.
            Не я отписах съвсем, но вече си имах една снимка на агнешки ребра на ум.
            – Чичо, ти защо я взе? – Измънках един път.
            – Кое?
            – Леля.
            – Ааа, леля ти… защото ми викаше котка.
            – Ама ти си ветеринарен доктор, не си котка.
            – Така е, но като ти каже една жена котка, и се жениш за нея.
            Чичо ми Вътко имаше страшно чувство за хумор.
            Веднъж ме качи на москвича с цвят на слонова кост и излязохме извън града. Беше лято и миришеше на жега. Чакахме десетина минути и откъм  люцерните се чу подсвирване:
            – Пъд-пъдък! Пъд-пъдък!
            После – нищо. После пак – пъд-пъдък, пъд-пъдък.
            – Това какво е? – Прошепнах.
            – Пъдпъдък, не си ли чувал?
            – Не съм. Мислех, че пъдпъдъците говорят.
            – Как да говорят, като са птици?
            И ние с чичо Вътко тръгнахме през люцерната към пъдпъдъка. Вървяхме поне пет минути или час и срещнахме една драматична актриса от Добрич. После срещнахме унгарка, жителка на Будапеща, накрая открихме едно пъдпъдъче яйце. Насред люцерната, положено върху сламчици, светеше малко, накапано с точици яйце.
            – Къде е пъдпъдъчката? – Попитах.
            – Изчезнала е. – Каза чичо Вътко и взе яйцето, както си беше със сламчиците.
            На връщане към колата слънцето напече толкова силно, че ме залепи за земята като рентген. Легнах и не можех да мръдна.
            – Какво ти е, да не си болен? – Попита чичо.
            – Не съм болен, бесен съм. А леля Йовка я няма да ме прегледа.
            Докато се връщахме към града, чичо мълчеше и аз усетих, че докторката също пътува с нас в колата. Пътува във вид на пъдпъдъче яйце. Знаех, но си мълчах, защото яйцето можеше да се счупи.
            После всичко се случи така: Доктор Йовка Палагачева отлетя с един доктор по упойките и двамата кацнаха чак в Пловдив. Вътко Наков – ветеринарният лекар, остана в града – да лекува болни сърца на лъвове и птици. В града ни има голям зоопарк и тази работа с лекуването на лъвове и птици е в реда на нещата.
            Аз ходих един-два пъти до рентгена, но само наблюдавах отстрани как един след друг излизат мъже и жени и по изражението на лицата им се мъчех да отгатна дали и на техните снимки има агнешки ребра или нещо, за което ме беше страх и да си помисля.
            После много се чудех защо тя избяга от чичо. Първото нещо, което се сещах, е че се е излюпила от яйцето и е излетяла. С такова лице на пъдпъдъче яйце какво друго да ѝ дойде на ум?
            Второто беше, че ѝ е омръзнало да прави рентгенови снимки в тъмна стая и е решила да подиша чист въздух.
            Допусках и че се е влюбила в доктора по упойките, защото кой не обича да е упоен и да спи, докато други хора се грижат за него?
            Казвах си и че жена, която се казва Йовка Палагачева, няма как да живее с мъж на име Вътко Наков, докато накрая ми светна – стълбата, стълбата към нейната моминска квартира беше виновна. Нали на нея чичо си навехна глезена, преди да се оженят? Ама разбира се, съвестта ѝ е проговорила и тя не е могла да живее повече с тази вина за навехнатия глезен.
            А може и да е било нещо съвсем друго – жените са потайни като пъдпъдъци – чуваш ги как пеят, а тях вече ги няма.

ГОЛЕМИЯТ СТУД

            В сутрините с най-големите студове в кухнята до печката е пълно с духове.
            Майка ми е внесла прането от терасата и чаршафите стоят прави. Такъв мраз е бил нощес навън, че ризите на баща ми са разперили ръце, а един пешкир се рее, сякаш е летящо килимче.
            – Малеее, прането е на кокал! – Казва майка ми и си духа на ръцете, които са посинели.
            След малко печката почва да размеква духовете. Чаршафите подгъват колене, ризите си свиват ръцете, пешкирът мирише на студ. Мирисът на студеното пране е чист – като въздух е и не може да се разбере дали майка е прала със сапун или с въздух.
            Гледам трите бора през прозореца. От студеното дърветата са потънали надолу и снегът по тях виси като на закачалка. Една сврака си върти раменете и прави гимнастика, каквато съм виждал да правят кондукторите на първите сутрешни автобуси.
            Минава камион с натоварени букови трупи от Балкана. Толкова са бели, че не знам дали са букови трупи, или са великани от лед, които спят в каросерията. Като минава камионът, дворът ни се тресе, даже котката леко се тресе и не може да се разбере дали ѝ е студено и трепери, или е от минаването на камиона.
            Тогава откъм небето падат парчета от черги. Не са парчета от черги, гълъби са. В студа тези летящи същества изглеждат тъмни, сини, прозрачни, някои даже се розовеят.
            От това трепери котката – от гълъбите, дето падат от небето като парчета черги; от глад, от бяс, от студ и от това, че е котка в студа.
           Баба донася дърва. Наредила ги е високо върху лявата си ръка и ги подпира с нос, така пази равновесие. А носът ѝ е толкова голям, че направо е идеален за тая работа.
            Пипам една цепеница и се опарвам, толкова е замръзнала. Пари, а още не е станала въглен.
            Какво ли щяхме да правим без въглените? Как щяхме да си печем по някоя и друга мръвка на тях и после да я ядем с пепелта. По-сладко от пепелива мръвка няма. Как баба щеше да вари греяна ракия в джезве, да я кипва три пъти и да разтапя в нея бонбон лукче, ако не бяха въглените? Как после комшийките щяха да я пият, докато почнат да си допират челата и да говорят по високо от Радио София?
            Как бате Васил щеше да си пали цигарите една след друга, да ни опушва къщата и да приказва за риби и стара любов, ако не бяха въглените?
            Само въглените, те и никой друг ни спасяваха от големия студ.
            Макар че лично аз нямах нищо против този дошъл за някой и друг ден зимен човек.

ХИРУРЗИ

            Като прехвърлям в главата си благородните професии на хората от моя род, се сещам поне за двайсетина такива.
            Откъм баща ми най-много са били овчарите. Имало е един казанджия на ракия, игумен на манастир, който забягнал в Русия с любимата си – сервитьорка в крайпътна механа, имало е и дърводелец, милиционер, общ работник по строежите, пияница и една плетачка на елечета и чорапи.
            Откъм страната на майка ми положението е по-различно и по-благородно. Срещат се професии като ветеринарен фелдшер и ветеринарен лекар, инженер по технология на саламите, завършил в Чикаго, биволар, търговец на медицинска апаратура – втора ръка, няколко начални учители. Имало и един дядо Нако, който непрекъснато съдел хората от селото за каквото му дойде на ум. Също и продавач в смесен магазин, двама поети и като за капак – една балерина.
             Над всички обаче грееха хирурзите. Няколко велики хирурзи с различни специалности и съдби.
            Вуйчо ми Александър беше ненадминат коремен хирург. Иначе работеше като шофьор на камион за баластра, но коремната хирургия се беше впила дълбоко в него.
            Когато по Коледа нашето прасе тръгнеше към по-добри и дебели светове, той разрязваше корема му с нож, който ту се виждаше, ту изчезваше. Не беше по-голям от дланта му, нито беше бял и блестящ. Най-обикновен нож си беше, но имаше способността да става невидим. Сигурно и с истинските скалпели е така – не трябва да се виждат от непосветени и странични хора.
            Разрязваше вуйчо ми Сашо корема на прасето, като държеше палеца и показалеца на лявата си ръка силно разтворени и така маркираше пътя на ножа. От корема избухваше пара – синкава и матова, в студения януарски въздух. Дали това е била душата на свинята, остава тайна, но нашият хирург си държеше главата настрани и аз никога не разбрах дали си пази очите от нещо, което не иска да види, или плаче от внезапно връхлетяла го мъка.
            Бавно, сантиметър по сантиметър, отделяше вътрешностите и ги изсипваше в едно голямо дървено корито. Точно тогава зимното слънце се надвесваше като хирургическа лампа и вуйчо Сашо започваше най-важната част от операцията. Чер и бял дроб, тънки и дебели черва, бъбреци, бабе – всичко се сортираше, миеше се с гореща и студена вода и дворът се изпълваше с дъх на предстоящи наслади.
            В хирургията едва ли се пие пред очите на всички заинтересовани. Чувал съм, че се слуша музика, класическа най-вече, но в нашия случай се удряше по една голяма чаша греяна ракия през десетина минути. Сипе майка с чайника греяната ракия и вуйчо Сашо я изпие с такова отмятане на глава назад, че треперех да не изгубим през този ден и неговата глава. А киселата краставичка, която му се подаваше почти в устата, му идваше като шоколадов бонбон.
            Процедурата преминаваше от коремна в обща хирургия. Оправяха се бутовете, рибиците, кокалите и ребрата. Сланината си беше отделен свят, който се белееше на снега повече и от сняг.
            Ще спомена с по няколко думи и други заслужили славата си мои роднини хирурзи.
            На първо място е Кольо Княза – брат на баба ми Дона, обущар. Той редовно си режеше главата с ракия. После режеше главите на останалите змейове в кръчмата с песните си, а накрая режеше наред де когото види. Псуваше главно властта и един наш комшия – писар в Кметството. Спеше по два дена и отиваше със серкмето за риба във Вита.
            Не по-малък майстор в тази деликатна професия беше дядо Дачо, мъж на бабина първа братовчедка Дилка. Той умееше да реже хляб. Ако беше живял в евангелските времена, сигурно щеше да е апостол. И в притчата за петте хляба и двете риби името на дядо Дачо щеше да свети с непомръкваща сила.
            Всяка вечер режеше по два черни хляба на кравата си. Режеше ги толкова дълго, че вечерта и нощта преминаваха, а той режеше и режеше. Правеше малки кубчета с кривото си ножче и на мен тези кубчета ми изглеждаха толкова красиви, че ми се е искало да ги закача на небето за украса. Два хляба бяха това, а не свършваха и не свършваха и от тях се наяждаха и кравата Аржентина, и кучето, даже и котаракът си хапваше, но той беше претенциозен и не ядеше черен хляб, освен ако не е залят с мляко.
            А кравата се казваше Аржентина, защото голямата любов на дядо Дачо беше заминала някога със семейството си за Аржентина и той така си спомняше младостта.
            Според мен обаче над всички хирурзи в моя род се извисяваше баба ми Събка. Тя беше направо първа категория мозъчен хирург. Според нея зелките не бяха зелки, а глави, които трябва да се разгледат отвътре и на които трябва да се помогне да станат рязано зеле.
            И почваше тя лекичко, деликатно, с един голям и изкривен назад нож. Първо махаше по три-четири шумки, сякаш приготвяше пациентите си за сложна операция, и трепанацията започваше. С едва изплезен език и с нож в ръка, тя навлизаше в деликатната зелева мозъчна тъкан и зелките след час се превръщаха в ароматни купчинки, готови да приемат новата си форма в стъклените буркани.
            Баба ми Събка умираше за ситно нарязано кисело зеле в буркани и си го правеше с апетит и внимание. Кочаните на зелките ръсеше допълнително със сол и ми даваше да се докосна лично до тази сложна процедура.
            Така постъпваше тя и като цепеше ябълки, сливи и круши за ошав. Режеше ги на полумесеци, на звезди, на планети и космоси. Но това го виждах само аз и ми беше доста странно после да ям от ошава. Притеснявах се да не наруша хармонията и световния ред.
            А майка ми, която беше медицинска сестра, се явяваше неизменна част от хирургическия екип и така да се каже, довършваше работата. Зашиваше кървавиците и бабето след гастрола на вуйчо Сашо, зашиваше скъсаната дреха на Княза след поредния запой, зашиваше кожения гръб на един стар албум със снимки на дядо Дачо, зашиваше порязания пръст на баба ми Събка – тя, милата, продължаваше с рязането и когато ръцете ѝ трепереха от паркинсон.
            Зашиваше ми и на мене по един шамар от време на време, защото само се мотаех, щъках нагоре-надолу и не правех абсолютно нищо от полза за къщата.