Категория: ПРОЗА

Преди години се бях залепил за тая София. Направо ми беше смъртта едва ли не да си ида на село. Обичах майка и татко толкова много, че ми беше непоносимо да ги гледам – той, като се вдървява и едва ходи, а тя – като не знае на кой свят е. Веднъж се бяха сбили. Нямам спомени преди това да са се били, но телефонът иззвъня и майка хълцаше и задавена изплака, че татко ѝ посегнал.

– Питай я, питай я как хвърли тубата по мен! – чух в телефона изтънелия глас на баща ми. Не стига, че си отряза пръстите на ръката, ами му се и парализира кракът и веднъж, като куцукаше край мене да ме изпрати на спирката за София, падна като подкосен. Вдървеният му крак сякаш изчезна някъде и той падна по очи точно пред стъпалата на църковния двор. Знам какво си помислих тогава – дано никога и аз да не падна така. И една уплаха и за него, и за мене като балон ми напълни корема. Как да искам да си отида на село, като в Тетевен чух, съвсем случайно чух как една клюкарка каза зад гърба ми:

– Е на тоя майка му е оная шантавата от село Торос.

Майката си тракат хората. И аз майката си тракам. И на две, и на четири, и на осем да се беше разпънала майка ми, не само с дясната си ръка, ами с десет десни ръце да беше правила инжекции – тя е медицинска сестра, да беше изкупила всичките шоколади на света и да ги беше раздала, пак не можеше да направи добро.Аз обаче наистина майката си тракам и като си тръгна за село, се разтрепервам. И затова вися в София, стискам си телефона в джоба и звъня през пет минути да чуя как са. И сърцето ми се разбива, и почват да ме болят ушите, и всяка секунда очаквам да чуя, че някой от тях е умрял. Тая същата нощ, в която почина баща ми, си бях изключил телефона. Може и да съм се бил напил и като видях сутринта, че имам седемнайсет пропуснати обаждания, знаех, че това е Смъртта. Страховита царица е Смъртта на пропуснатите обаждания. Видиш ли седемнайсет пропуснати обаждания, или е смърт, или е любов. Това беше преди години, а сега пак слизам през Борисовата надолу към града. Иван Методиев, като отиде да живее в „Белите брези“, за да ядосва поредната си жена, казваше, че слиза към града. От него го прихванах и аз и сега през Борисовата, през есента вървя надолу към града. Вчера стъпвах по друг начин – някак си бях мек и отвътре, и отвън. Малко по-треперещи сякаш бяха думите ми, по-къси – изреченията ми – говоря за това, което мислех, а не за това, което съм написал.Много ми се ще поне веднъж да видя това, което мисля, отпечатано по някакъв начин във въздуха – да се полюшва там като паяжина, да ме следва и да не се налага после да го развалям, докато го записвам на хартия. За да се стигне до паметника на Владимир Башев, трябва да свиеш вдясно от чешмичката над обсерваторията. Много захвърлен е този паметник на Владимир Башев, много в ъгъла е поставен. Обаче за каквото и да си мисля друго – за смърт, за любов, за есен, за птици, за катерички, винаги, като мина край паметника, и почвам да си тананикам песента на Мариана и Тодор Трайчеви по стихове на Башев:Ужасно е, че има граница,разделяща ни с младостта.А преди това бяха тия два стиха:Прощавай, палавница, странница,рой недовършени неща…Или беше „брой недовършени неща…“ И в двата случая си е хубаво, но не помня точно.Опирам до Цариградско шосе. Това Цариградско шосе в акъла ми стига до Младост и толкова – до никакъв Цариград не стига. Но оттатък Цариградското шосе е улица „Иван Асен Втори“. И изведнъж, както съм в Борисовата – хоп – на „Иван Асен Втори“Откакто спряха трамваите, тази улица стана толкова хубава и сякаш се премести някъде в провинцията. Най-хубавите софийски улици приличат на провинция и в това е чарът им. Та като повървя по нея, все едно не съм в София, все едно съм се махнал оттука и съм някъде, където не съм. Взеха да я развалят обаче лека-полека с нови модерни блокове, които са си свили раменете и са толкова тънки, че се чудиш къде живеят хората вътре.Но аз я обичам тая улица „Иван Асен Втори“. Името ѝ ми харесва много. Нищо царско няма в нея и ме успокоява. Дори си въобразявам, че всичко е много евтино на нея. Фъстъците и сушените кайсии ми се струват по-евтини, кафето, пицата. Има един руски магазин с водка и хайвер – и те ми се струват по-евтини. Малко по-надолу е живял Йовков, съвсем до Орлов мост живеят двама близнаци – приятели от детството в Ловеч. Тук е къщата на Ран Босилек, тук е и една изключителна продавачка в „Плод и зеленчук“, каквато няма във Вселената. Истински изкуствен интелект. Каквото и да я попиташ, винаги ти отговаря:– Проверете в интернет!Стигам до Орлов мост и си купувам гуменки – бели гуменки с едни тънки червени и черни ивици по тях за двайсет лева – точно срещу спирката надолу по канала. Със същите бели гуменки тия дни ще изчезна от София и още отсега знам, че като отключа празната къща, поне един час ще се въртя като пумпал. Не че нещо ще върша, а като отчаяно куче ще душа с големия си нос за миризми. Ще душа за сладката пот на баща ми, за мириса на чубрица и мента, идващ от ръцете на мама, за мириса на нафталин и орехова шума, за мириса на пушек – на лек пушек от почернялата около кюнците на печката стена. И абсолютно, абсолютно няма да знам защо някога не исках да се връщам, а сега съм си дошъл.Само ще се въртя и толкова. После – ще видим.

Излизам днес следобед малко да походя. Викам си – ще походя малко, да ми се проветри главата и да ми поопада жаравата от корема Ще стигна до иракското посолство и се връщам.През други есени броя листа, гледам хризантеми, радвам се на пиячите в кръчмето, сместено в гараж, където понякога си пийва водчицата Стратега от Мировяне, и общо взето – си съчинявам мои си работи – разни и различни.Сега няма такова нещо. Подминавам иракското посолство и продължавам – така и така съм излязъл, поне да стигна до 119-то училище.Преди самата улица „Жолио Кюри“ има една малка бръснарница – „При бай Стефан“, в която баща ми, като дойдеше от село, ходеше да се подстригва. После в село се хвалеше, че се подстригал в София. Аз го чаках отвън – пред бръснарницата, на една пейка, защото в „При бай Стефан“ беше по-тясно и от асансьор. Имаше място само за главата на постригвания, за бай Стефан и за ножицата.Опитвам се да не гледам много-много към бръснарницата, защото видът ѝ сега е доста окаян. Почти нищо не е останало освен моето усещане, че там се подстригваше баща ми.Минава ми през ум да взема да се острижа. Ей така си го мисля и сякаш ми поолеква.От другата страна на „Жолио Кюри“ има едно кафене, пред което паркират такива джипове, с такива номера, че преминавам оттам, обзет едновременно от лек страх, студ и погнуса. Пешеходната пътека ми се струва като някакъв люлеещ се мост из дивите Хималаи, по който можеш да изчезнеш завинаги. Свивам вляво покрай училището, защото виковете на децата ми пробиват мозъка. Много щеше да ми прилича, ако кажа, че училището, като благородна институция, ме изпълва с възторг, че децата ме умиляват, но съм бил учител трийсет години и ще спестя поне на себе си лъжлива патетика. Само тя ми липсва. Спирам за малко на мястото, където убиха Андрей Луканов. То кого ли не убиха вече в тая държава, ама да убият министър-председателя на България до кофите с боклука… До същите кофи с боклук скъпо облечена дама храни с купешка храна улична, ама много шарена котка. Гледам я тая шарена котка и си викам – ето я есента, шарената котка е самата есен. Ще стигна до парка, пък каквото ще да става. Като влизам в парка, си викам – хайде до езерото с лилиите. В началото на алеята – на централната алея, винаги слагат табели – да не се влиза с коли до кортовете, до ресторанта. Напоследък слагат обаче природолюбителски табели. Сега има една голяма, с птици. Нарисувани са птици, които можеш да срещнеш в Борисовата градина. На половината не съм им чувал имената. Прави ми впечатление, че няма кълвач, а преди имаше табели само за кълвачи. Гълъби, врани и врабчета – това прехвърча според мен в Борисовата градина. Разбирайте го, както искате.Ще спомена пътьом и за протокола, че на гърба на астрономическата обсерватория срещнах един краткотраен председател на Народното събрание. Бая добре изглежда старчокът му със старчок. И го усетих аз как през цялото време си мисли дали ние, които се разминаваме с него, знаем кой е. Даже брадичка си пуснал кратколетният председател. Езерото с лилиите и бронзовите жаби ме посреща, сякаш съм Луи Четиринайсети. Както се бях приспал надолу от инерцията, изведнъж шадраванът гръмва и струите вода се кръстосват. Правят репетиция за течащ шадраван. Така е било и във Версай, като нямало вода, шадраваните са ги пускали само като минел покрай тях Луи Четиринайсети. Да мога да стигна до паметника на Яворов, и ще седна да си почина. Вървя, усещам, че минавам покрай детска площадка, покрай паметниците на Алеко, на Бенковски, на Вазов, но нито за секунда не съм в себе си, а поне на няколко метра отгоре над главата ми и усещам уморените си крака. И усещам вихрушката на съзнанието. Чувам някаква италианска реч, деца викат откъм кортовете далече и ето ме – седнал на пейката до Яворов. Това ли беше, си мисля. Това ли ми беше ходенето? Още малко, още малко, още по-нататък. Това ли ми беше животът? Не си го казвам директно, но някакви такива мисли ще ме настигнат след малко. И няма ли да вървя по-нататък? Хей там, малко под Орлов мост, продават гуменки. По двайсет лева – евтини са и са много хубави. Да отида да си купя едни нови гуменки, пък да става каквото ще. Яворов изобщо няма да забележи, че съм станал от пейката. На него върбата, която го покрива, му стига. А на мене след малко ще ми стигнат едни гуменки.

Все повече и повече си давам сметка, че животът ми е бил низ от „хайде и това“. Хайде и това, хайде и това, хайде и това – скок-подскок, скок-подскок, ден след ден, нощ след нощ и няма край, и няма край.Няма край, но има свършване и свършек. В началото беше: „Хайде да завърша гимназия и да взема книжка за шофьор.“ Взех книжка за шофьор и се блъснах в рейс. Гимназия завърших като насън. После – хайде да се мине казармата. Мина се казармата, любовта ми се ожени и ми поряза сърцето завинаги. Толкова ми „тежеше“ казармата, че накрая не исках да се уволнявам. После – хайде университет, хайде Комсомол, хайде в София – още по-голям Комсомол, и накрая – трийсет години учител. Това ли е било всичко? Каква е тази ножица, която реже парчета от времето, и коя е тази ръка, която съшива парчетата, за които си мисля, че са животът? Ама разбира се, че парчетата – малките парчета, пръснатите парчета – и това парче, и онова парче, са цялата разбъркана „философия“ и обърканост на собственото ми съществуване. Вече си мисля, че тази пръснатост и мозаечност са единственото възможно мое съществуване. От пръснатите по поляната цветя до накапалите ябълки и круши в тревата през цветовете, събрани и сейнати по чергите на баба, през мозайките по коридори и стълбища до луничките по любимото лице на жена – всичко е бъркотия и хармония. Хайде и това, хайде и това… Хайде да напиша и това стихотворение, хайде да кажа и какво мисля за този политик, за тази ситуация, хайде да се скарам с този, хайде да не звъня на онзи и хайде да напълня една торба с лекарства, които да ми висят на шията. Имало ли е смисъл – това е въпросът. И отговор няма, защото съществува и едно „хайде след смъртта“. И в това „хайде“ е най-голямата измама. Още Ахил е паднал жертва на тази измама. За тази измама са загивали хора, взривявали са се сърца, войни са се водили. Измамата, наречена Слава. Четох, че през деветнайсети век при силен зъбобол на деца са им давали кокаинови капки. Глътне си зъбоболното дете капките и хоп – нищо му няма. Така е и със славата – кокаин е тя и безсмъртието също е кокаин. А зъбоболът минава единствено когато ти опадат всичките зъби. Вижте каква дума само – Слава! Малка, а блести като злато, мами. Име на жена, име на безсмъртие, име на илюзия. А колко близка е само тази дума – слава, до думата слама. Слава и слама. Когато ги няма живота и зърното, остава сламата. И кой го знае какви може да ги свърши Господ? Понякога и той е дете и си играе с кибрит. Колко ли пъти си е играл с кибрит Господ само и дали не го прави винаги?

Името му не е Сали Яшар. Казва се Грозю, но за мене е Сали Яшар. А за всички притежатели на стари автомобили, които поправя, е направо Господ.
Голяма Брестница е стръмно и баирно село и нашият Сали Яшар живее в горния край на баира. Оттам се вижда цялата Дунавска равнина, даже и Дунава понякога се мярва и проблясва, ако имаш малко повече фантазия и не носиш очила.
Да ме прощава класикът Йордан Йовков, но аз така и не видях тоя Грозю да си почива някога, да сяда вечер пред къщата, да пуши и да наблюдава Космоса и звездите. Нашият майстор на леки коли не пуши тютюн. Бая е височък и се облича с гащеризон, обаче гащеризонът му повече мяза на панталони, вдигнати по-високо, до кръста, и така нашият човек едновременно прилича и на работник от сервиз, и на пенсиониран начален учител.
Ако някой си мисли, че пиша разказ, трябва да забрави тази илюзия, защото разказите в голямата си част са видения, блянове, мъки и въздишки, а тук имаме работа с един факир на старите коли, докарани главно от циганите от чужбина, който, ако е казал пет думи през живота си, халал да са му. Нищо не говори тоя Грозю, само минава бавничко с една отвертка и непрекъснато прави преглед на строените в две редици закъсали автомобили. Качвал съм се нарочно на баира до Грозюви, стоял съм с часове и много рядко съм виждал да пипа нещо с ръцете си. Върви с отвертката, каже по някоя дума, наведе се тоя, на когото е казал тая дума, бръкне нещо в колата и готово.Не съм го виждал да взема и пари. И като го гледам как е облечен и каква му е къщата, не вярвам да е толкова богат.
Но как му се покланя само цялото село – кметът е нищо в сравнение с него. Касиерката на кметството – също. Момичето от изипея и то е нищо в сравнение с нашия Сали Яшар. Останалите най-уважавани хора като козаря, един бивш артист от Народния театър и ветеринарният фелдшер също не важат пред Грозю.
Няма ги вече каруците, които пеят нагоре-надолу. Къде ти вече да намериш пиринч, да го сложиш в главѝните на колелетата и да звъни като китара? Песента на колелетата е заменена с дрифтове и гювезлъци, но тая тема няма да я отваряме сега. Няма я и Шакире да си дойде и както е купила например една торба с лекарства от Луковит, да му донесе и красотата, и любовта си.Господ е този поправяч на коли. Той прави хората щастливи, истинско щастие им дава. Как иначе със счупената си кола ще закараш някоя булка до Дерманци и по пътя ще спреш да ѝ набереш малко къпини? Как ще се фукаш със сребристото си беемве, което отдолу е по-изгнило от селски гюм за боклук, как ще минеш с опела си през селото и музиката отвътре няма да повдига керемидите на къщите? Голяма работа е тоя Грозю.
Помаци от Градешница, Глогово, Галата, Бабинци и Кирчево чак лично му носят увити в найлон карбуратори, които той с челник на главата си поправя по тъмно, защото иначе е зает с по-велики дела – карбураторите са дребна работа.Скоростни кутии, колянови валове, елсистеми, всякакви помпи за гуми, фарове – всичко ляга покорно и си идва на мястото в ръцете на нашия Сали Яшар.
Да го бяхте видели само как сваля от едно малко ремарке нарязани пънове от тополи и как подпира предниците на колите с тях, след като им свали гумите. Ако застанеш пред такава автомобилна гледка, ще си помислиш, че е препариран лъв или в най-лошия случай – меча кожа. Сали Яшар не пие и това в известен смисъл го отчуждава от завяхващата мъжка популация на село, но пък като го знаят, че не обелва дума, се примиряват с отсъствието му – важното е да е жив и здрав и да поправя колите. Трудно ми е само да преценя дали като влезем в Шенген и в Еврозоната, работата на Сали Яшар няма да понамалее, но за това нека да му мислят представителите на неправителствени организации, които научно изследват този проблем.
А може би като падне тая отвратителна Шенгенска граница, отделяща ни от свободния и каращ нови автомобили свят, на Сали Яшар ще му остане време да погледа надолу откъм баира на Голяма Брестница и най-после и той да види Дунава – като синя подута вена надолу в маранята.
P.S. Ако някой много го е закъсал с колата си и се намира в районите на Червен бряг, Ботевград, Правец, Етрополе, Луковит, Плевен, Ловеч, Тетевен и Троян, Казанлък и Карлово, където славата на Сали Яшар е велика, да има предвид, че Грозю не обича вътре в колите да има снимки на голи жени, на диктатори и на актуални политици. Мрази и от вътрешната страна на багажника да бъде изрисувана четата на Христо Ботев, слизаща на Козлодуйския бряг.

Някога много обичах това стихотворение на Валери Петров. За мен си съм го кръстил „Какво му трябва на човека“. Не го зная цялото наизуст, но и сега ми е в главата :

Какво му трябва на човека –
едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

Наистина, много ми харесваше това нещо и му вярвах. Виках си – като има една шишарка сред пътека, един бял лист и едно перо – това е всичко.
Оказва се обаче, че на човека може и да му трябва един бял лист и едно перо, но на човеците, в това число и моя милост, им трябва най-вече пазарът в Тетевен.
На пазара в Тетевен волната човешка душа може да си купи яйца от Троянска Калейца, краставици „Гергана“ – всякакъв калибър и твърдост, според легендата – от Харманли, баш истински картофи още с калта по тях, червени чушки, в които можеш да си вкараш юмрука, и зелени чушки с по-прилични талии.
После идват наред доматите „Ръгби“ и „Биволско сърце“, прясно сирене, кашкавал и мляко от връх Балкана, полусплути сливи, сутиени – ама големи, като бейзболни шапки. Помакините са надарени откъм пазви, нали знаете. Следват ВиК части, носени обувки, фланели тип „Саня“, картини, на които са изрисувани Левски, Ботев, Цар Борис и Хитлер (последните двама са заедно на една картина), Георги Димитров, Тодор Живков и картината „Ръченица“ от Мърквичка.
Има и най-различни медали и ордени, а продавачът е татуиран със змии и смоци по ръцете си.
Тук само ще вметна ей така – за секунда, че видях да си купува шарена сол една мома, която си беше татуирала на гърдите криле.
Кажете ми, не са ли родени един за друг крилете и шарената сол – само да ги целуваш, да кихаш и накрая да полетиш.
На пазара в Тетевен според абсолютно достоверни слухове се продава най-хубавата скара. Скарата започва своя недълъг житейски път от малки фургони, от срязани наполовина кемпери, от брезентови палатки и от багажника на една жигула. Любимата ми аранжировка на тая скара са карначетата, които се подават от върха на тенджерата и просто протягат пръсти към теб.
На пазара в Тетевен можеш да срещнеш всякакви чешити – от помакини в пълна парадна униформа, трептяща в жегата с всичките цветове на света, през пристигнали от Гложене стари ергени с потрошените си коли – да ги видят тетевенките и ако могат – да врътнат някой курс за по петнайсет лева обратно за Гложене.
Тетевенския пазар си е простонародна работа. Обаче можеш да забележиш и тарикати продавачи от магазинчетата на  главната улица, които идват тук само за да набележат някои жертви сиромаси, дошли да си купят някоя диня или пъпеш, и да ги убият с презрителен поглед.
Истинската вековна тетевенска интелигенция никога няма да дойде на пазара. Тази интелигенция седи в две-три кафенета по главната улица и само гледа дали ще мине някой нещастник с картофи и червени чушки.
Ако случайно някоя тетевенска интелигентка реши да мине ей така – да прелети над пазара, тя винаги говори на висок глас и съобщава, че някаква си ѝ се обадила по телефона, отива да я види и е тук случайно.
На тетевенския пазар можеш да си купиш мед – с вощуна и без вощуна в него, два-три вида конфитюрчета, шарени на цвят боровинки и тъмносини боровинки, тук-таме има и по малко къпини и малини, но те са колкото за адет.
Ето това му трябва на човека – тетевенският пазар му трябва. А перото, белият лист и шишарката моля да ме извинят, но ще почакат.
Мислех да си купя хавлиени кърпи, панагюрски, обаче се оказаха по-скъпи от на „Граф Игнатиев“ в София. Иначе продавачката на панагюрски хавлиени кърпи сигурно е бивша учителка по математика, защото обясняваше дължината, ширината и дебелината на кърпите до сантиметри и милиметри.
Не ми е възможно да пропусна факта, че срещу хавлиените кърпи се продаваха, потънали в масло и грес, стари части за коли, брадви, вериги, масльонки и всякакви пирони.
Завършвам с един знаменателен факт – виждал съм как мед, купен от тетевенския пазар, се доподслажда със захар от един велик рибарченин горски. Ами киселее ми меда, бе – викаше горският,– затова му слагам захар.
На мен този мед не ми киселее – сладък ми е достатъчно, както ми е сладко и всичко, което ми напълни очите на пазара. Кой знае, ако Валери Петров беше видял този пазар, можеше и да си промени мнението по отношение на хорските трябвания.

Имахме една комшийка, леля Павуна. Дойдеше ли у нас, още от вратата почваше да се оплаква на майка от мъжа си:
– Не се живее с този паметник, какичка! Не се живее с този паметник…
Сваляше си забрадката, опипваше си обеците и гердана и грееше едновременно и красива, и ядосана. Голяма красавица е била някога леля Павуна, личи си и досега.
Когато се оплакват от нещо, хората създават особено пространство около себе си. Оплакванията им се превръщат в живи същества. Всяко оплакване се сдобива със собствено име, с характер и с физиономия.
В това пространство на страдания и оплаквания останалите хора – слушателите, имат различни роли. Едни, като мене, изчезваха изобщо – в тия минути леля Павуна едва ли ме е брояла и за пет стотинки, докато майка ми получаваше централната роля.
Още оттогава обаче ето тая приказка – не се живее с паметник, ми е останала в главата.
„Паметникът“ беше доста издигнато лице, заместник-директор на местно предприятие, стабилен и уважаван човек. Но „паметник“ според жена му.
Обличаше се много добре за онези години. Панталонът му – доста широчък, с маншет и винаги с колан. Коланът – над кръста. Обувките – кожени, с бомбета и дупчици, отдолу с гьон и налчета. Ризата – натъпкана в панталона. Понякога слагаше и връзка, късичка – нечувано.
Не пиеше, не пушеше, говореше средно тихо, с много лек фалцет. Каквото да го питаш – знае, информиран. Като се нареди за хляб или за нещо друго на опашка, стои малко встрани, да не притеснява хората. Гладко избръснат, макар че беше нещо като кьосе, не се потеше – никога не се потеше и очите му – сини, сини, та чак зелени.
Прекрасен човек направо, а леля Павуна му вика паметник.
– Как пък един път ма, Марче, – казваше тя на майка ми – не ме е прегърнал – ей така, да ме прегърне, да ми пипне косата и да ми поприказва нещо. Паметник, какичка, паметник.
Според мен си живееха идеално и леля Павуна прекаляваше. Какво повече да искаш от един мъж – да е началник, да изкарва пари, да не пие, да не пуши и доколкото знам официално – не я биеше. А тя не иска да живее с паметник.
Сещам се за тези отминали работи, докато вървя из Борисовата градина. В София, ако не вървиш из Борисовата градина, няма къде да вървиш изобщо, освен ако не решиш да си вървиш по главата или по сърцето. Мъчно се върви из тая София много.
Гледам паметниците на Славейкови – баща и син, на Каравелов, на Алеко, на Бенковски, на Вазов, на Яворов, на Ботев и на Левски. И още, и още…
Много паметници, голяма концентрация на камък и гранит. Нито един от тях обаче не помръдва.
Вазовият паметник се белее като пряспа, леко тебеширен.
На Левски вратът му – дебел, та дебел.
Ботевият прилича на литография.
На Бенковски са му юначни главно мустаците. Добре, че е като гвардеец.
Алеко едва се познава, а на Йовков – един от най-новите паметници, по-добре да не го бяха слагали – не е никакъв Йовков.
Харесват ми най-много паметниците на Яворов и на Емилиян Станев. Яворовият е хубав и заради върбата зад него, и заради носталгията и умората, която го обвива, а Емилиян Станев се е прегърбил и гледа доста хитро – това му е хубавото.
Преди много години с двама-трима приятели се явихме в Борисовата една нощ, ама много пияни, да се черпим с паметниците. Седим до паметника, пием, па току станем и му предложим и на него. Но паметниците не употребяват алкохол, те са история…Голяма глупост, добре, че не ни арестуваха за хулиганство.

Мисля си и друго – с колко живи паметници ме срещна животът. Гранитни, уверени, непоколебими в убежденията си, верни и предани на Партията, после на другата Партия, после на третата, после – на дясното и лявото, на източното и западното. Хора паметници. Влюбени в „знанията“ си – единствените знания на света. Величествени и непоклатими.
Майчице мила, с колко живи паметници ме срещна животът – живо обезсмъртени и безсмъртни приживе.
Паметници от радиа и телевизори, от издания, сайтове и сайтчета – истинска теракотена китайска армия.
А леля Павуна още на времето не щеше да живее с нейния паметник. Искаше да я пипне по косата и да си поприказват.

Една вечер вуйчо ми Лачко ме мазна по носа с оръжейна смазка. Закачаше се човекът с мене и както си чистеше ловната пушка, се пресегна и ме мазна с оръжейна смазка. Носът ми е голям и малко прилича на двуцевка, но никак не беше хубаво да го прави така изненадващо.
Чистеше си пушката – добре, като се върнеш от лов и си гърмял, трябва да я изчистиш тая пушка и да я смажеш, но защо ще ми маже носа? Не ми е приятно.
Това, с оръжейната смазка, го понесох без особени сътресения, остана ми само мирисът на нещо средно между грес и боя за обувки. Но като ми даде да погледна през цевите на пушката, и бях дотам.
Даде ми вуйчо ми Лачко да погледна през цевите, като дигна пушката към електрическата крушка. Дигна пушката към лампата и ми я подаде.
Какъв блясък само, какъв Космос видях! Видях Космоса в двете цеви на пушката – бял, оловен, сребърен, блестящ, навит като пружина, ама без да личи, че е пружина, леко влажен, на капчици и свършващ изведнъж.
Да не си мислите, че съм знаел много-много какво е Космос? Обаче ми се стори много далечен.
За мен всякакви теории  – дали е краен, или няма край Космосът, свършиха тогава. Краен е Космосът и точка. Свършва там, където свършват цевите на пушката. Сега не знам да се радвам ли, или да плача от тази работа, но още тогава разбрах, че всичко свършва в края на цевите.
Почна вуйчо ми Лачко да ме взема с него по лов. Излизахме на свечеряване с москвича извън селото и висяхме с часове на варда. На варда означава да клечиш и да чакаш пред някоя нива да дойдат зайци. Ние чакахме пред една люцерна. Било си е бракониерство, но това ми е най-малката грижа.
Седим с него, небето притъмнява, лилавее и в люцерната почти не се вижда нищо. Пълно е с комари и аз съм си наметнал главата с тензух, през който майка ми цеди сирене. От миризмата на сирене ли е, от какво ли е, но комарите ще ме изядат.
Вуйчо ми пуши непрекъснато и издухва дима нагоре, като си криви устата встрани. Него комарите го заобикалят, железен е той.
Сърцето ми е слязло в петите и се е качило в ушите ми – имам две сърца едновременно. И двете умират от страст и от стръв и ще ме разкъсат. Като полъхне вятър, сякаш спринцовка с лудо лекарство преминава през мен и ме изпълва с желание да чуя как гърми пушка и как заекът най-после идва.
Много люцерна садяха тогава около село и тези, които вярват в някакви четирилистни детелини и щастия от тоя род, биха се зарадвали.
Аз никога нямах четирилистен късмет. Косил съм, обръщал съм и съм я събирал тая люцерна със сто и двайсет килограма слънце на врата. Убийствен късмет е това, дума няма!
Люцерната, край която чакаме зайците да дойдат, е на туфи и е доста плешива. Не се научиха да ги сеят тия люцерни, все има плешивости. И където трябва да има люцерна – няма.
Точно там, на такава плешивина, излезе първият ми заек. Поникна от земята. Нещо се разшава или не се разшава, сянка ли беше, сянка ли не беше, но вуйчо ми гръмна и се чу пищене. Точка по въпроса – пищенето спря след секунди.
Не ми стана жал изобщо. Олекна ми. Първо ми се появи прояснението на челото, прояснението мина в корема ми, сякаш че пия лимонада, после изтече през гуменките ми.
Ако щете вярвайте, бях порасъл поне с пет сантиметра след смъртта на заека – изправих се и бях по-висок.
Отидох да го взема аз лично – голям заек, хубавец, жълт, зеленикав, сив, малко побелял. Веднага се разгъна  към земята, увисна, ушите му се люшнаха на различни посоки. И от муцуната му покапа кръв, мустаците му порозовяха, после станаха бронзовочервени.
Такъв цвят – бронзовочервен, няма, обаче беше изгряла луна. Как си мислите – че ще ми се размине без луна? Никога няма да стане така, че първият ми убит заек да не е съпроводен от лунна светлина. Като в балада, абсолютно като в балада.
И без това никога не съм спал като човек, оттогава хептен взех да будувам. Момче съм още, а седя завит с едно одеяло на терасата и гледам накъдето ми видят очите.
Гледам към цветята в градината – няма ги, а са ми в мозъка. Гледам към старата ни къща в ъгъла на двора – няма я. Ще умра от страх да не би да има вещици в нея. Много ме е страх от вещици.
Гледам към кошарата с козите – няма ги, а се белеят. Друг път се белеят – мисля си, че се белеят.
Гледам към кочината с прасето – там е тоя дебелак, хърка, та ще се скъса. Ама така го обичам това прасе, като хърка – по-малко ме е страх в тъмното.
Към звездите не гледам изобщо – на копчета съм се нагледал. Пълно е с тях в кутията на майка ми.
Майка ми има кутия, пирографирана и дървена, пълна е с всякакви копчета. Със звездите е същото – копчета са и те, само че пръснати, а майкините са събрани в пирографираната дървена кутия.
Обаче все пак поглеждам нагоре. Уплашвам се доста, защото виждам делфини.
За делфините само съм чел по книги, но ги познах веднага. Правилно пише в книгата, че се харесват много на хората, че цвърчат и май можели да говорят.
Мислех, че са риби, но не се въдят в Златна Панега. Въдят се в морето, но аз и море не съм виждал.
Та тези делфини от небето взеха, че слязоха на двора, после лека-полека прекрачиха през оградата и хайде – към горичката и люцерната.
Никакви делфини не са били, ами са били облаци пара от селската фурна. Селската фурна е до нас, комшийка ни е и хляба го пекат през нощта, ама кой да ти разбере, че са облаци пара – мислех ги за делфини.
И пак с вуйчо Лачко – на лов, на варда. И пак пушката и гърменето. Другото се сещате.
Зайци, ама много, сръндак, две-три сърни, лисици, язовец, диво прасе – всичко видях как пада в люцерната и как пушката на вуйчо ми дими от цевите.
Като отвориш пушката след изстрелите, и тя дими. Димът излиза плътен и пепеляв, сякаш от лула. И мирише на барут така, че те отнася и замайва.
Не съм порасвал след всеки лов с по пет сантиметра, не съм – иначе трябваше да съм върлина, а съм си горе-долу нормален.
Обаче тая работа взе да ми става безразлична. Нито ми е омръзнало, нито ми е домъчняло нещо – стана ми безразлично и не ми се искаше повече.
Стрелях и аз, не само вуйчо ми гърмеше. Първо като гръмнах, ми се насълзиха очите, рамото ми се разглоби и се отнесе назад. Оглушах и ми пищяха ушите яко. После почнах да свиквам, хванах му чалъма на гърменето. И различавах живите същества в люцерната, подушвах ги като куче. И стрелях, и не можех да спра.
Майка ми много се ядосваше, че ходим с вуйчо в люцерната, защото трябваше после да пере дрехи, а те понякога – кървави.
Майка е милостива жена и не ѝ е било приятно, сигурен съм, ама какво да прави, като ме гледа, че тръпна целият и не се спирам? И като обича вуйчо?
А кръвта трудно се пере и ако се пере, е само в студена вода и на майка ѝ мръзнеха ръцете.
Нямаше перални някога, както сега, та да изпират кръвта веднага. Сега пералните перат кръвта веднага, всичко перат.
Веднъж майка ми си нямаше друга работа и както гледах в цевите на пушката към лампата, тя взе, че я угаси.
Бях почнах сам да чистя пушката на вуйчо. Чистя аз пушката, а майка щракна ключето и угаси лампата. Угаси я и край.
Изтрих си аз ръцете от смазката и носа си изтрих от смазката в тъмното, и легнах да спя. Доспа ми се на секундата. Може и да ме е втресло, а може и да не е.
Вселената беше угаснала, свършила се беше и аз най-после заспах.
И видях насън бели делфини в люцерната – в същата тази безсмъртна люцерна.

Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след Подуене, към края на София.
Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка, издадена напред, а може и да се приеме, че е с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно. 
Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номерът на майка ми на село.
Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.
На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце. Каренцето – бродирано с различни конци задължително.
Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.
Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.
Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип- пииип- пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.
Като чуя:“Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“ и като усетя, че примляска с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните ѝ да чувам.
Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.
Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение.
Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.
Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после с ракия.
В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия. Какво начало само…
Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения…
Тази бензиностанция след Подуене не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади –  фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви, ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.
Колкото повече сладки неща ѝ купувам, толкова повече ми олеква, защото  си мисля, че така кръвта ѝ ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да ѝ купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.
Вземам и за мен няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.
На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.
Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.
Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.
Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.
Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията ѝ. И с губенето на ключове.
Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?Мине се не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа ѝ бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.
Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че ѝ бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.
Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Много дъжд валяло и той отплувал.
Вързах ѝ с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в Космоса.
Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.
Тогава ѝ дойдоха скъпи гости, скъпи гости крадци, и ѝ откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена и халката си и още три пендари. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.
Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на Витиня, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.
И да знаете – пътува ли към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види. Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.
Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.
Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.
Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодията ми се е сляла, едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.
Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.
И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.
Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.
Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград, била направила на гаджето си френска любов. Отби, вика ми тя, колата встрани, там има отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас. Така се изрази – колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците.
Страхотна история, как да не си я спомням.
Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.
Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща…Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.
Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще ѝ кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо или само ще ми примлясква и ще ми провлача думите.
„Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?
Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.
Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.
Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.
Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.
Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.
После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома– все по магистралата, с една отбивка накрая.
И да си знаете, ама завинаги да си знаете – аз изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…

Какви ли не диви животни съм виждал на живо. Искам да кажа, че съм ги виждал в свободно състояние в природата.
Животните до едно са били диви в началото на своето съществуване, но после човекът ги е приближил до себе си, за да ги използва, да ги употребява в своя полза, а и да им се радва понякога.
Виждал съм зайци, които само се сивеят из въздуха – толкова силно бягат, че не стъпват на земята.
Виждал съм лисица, плаваща над ливадите.
Наблюдавал съм фазан, легнал по гръб в лозето, да сваля гроздови зърна с краката си и да ги кълве.
Радвал съм се на сърни в шубраците и ми е трепвало сърцето и от страст, и от това, че се стопяват след миг.
И още съм виждал глигани, ама много големи, свличащи урвите и пътеките със себе си; язовци, които свалят двуметрови царевични стебла.
Веднъж видях видра с риба в устата; парцалив чакал, който се подмята в мъглата, а горският на Рибарица донесе един ден в чувал две мечета пред къщата ни – та и мечета съм виждал.
Но елен не съм… Това ми е мъката – да видя елен. Ако видя елен – така си мисля – ще ми се оправи животът, ще ми провърви и на мене. Ама елена го няма.
Ходя в зоопарка – не е същото. Там елени има всякакви, но едни уморени и примирени, изглеждат ми като на някаква тъжна изложба и не е същото.
Искам да видя елен, който пристъпва – да го видя как си задържа нозете във въздуха и копитата му лъскат и чернеят; как се кипри, как трепти от суета и сила; как си върти бавно главата и рогата, за да го огледат кошутите и да се подплашат противниците.
Еленът е нещо като кмет на гората. Нямам достоверни сведения, но той сигурно решава проблемите и на бита, и на битието в своите териториални владения. Еленът е господарят и на пашата, и на любовта; и на зимата, и на лятото; и на жегата, и на сянката – така си мисля.
Искам да го срещна моя елен и да го попитам колко е висок Балканът и колко е широко полето; какво си подвикват гълъбите в букаците и какво си приказват пъстървите в реката.
Такива работи едва ли ще го питам, защото са малко философски и отвлечени, но е сигурно, че ще му кажа: Я ми кажи, моля ти се – какво става с елените, когато остареят, и къде отиват – Това ми е най-важното да го питам сега.
Не съм чак толкова отнесен, за да мечтая за бял елен. Оставям го за приказките и децата.
Искам моят да е обикновен на цвят, но да ми даде знак, че ме е познал. Да ми кимне с глава, ако може, и да ме поздрави.
Като видя елен на живо, ще ми олекне и ще напиша: Видях елен, видях елен – сега не искам да се мръква бързо.

Пет разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф, от Николай Милчев – Факел (fakel.bg)