Skip to content

Категория: ПРОЗА

Само на челото на най-високия поетичен връх може да има пот от еделвайс. Понякога и сламена шапка.

СПОМЕН ЗА РЕКА

Като дете цяло лято си бях на село. Къпех се във Вита безкрайно, докато устните ми посинееха, докато кожата ми станеше като хартия, по която с нокът можеш да драскаш и пишеш.
В планината тогава валеше всеки следобед. Изведнъж идваше толкова дъжд, че реката ставаше висока и мътна. Вълните – тъмни и с перчеми, се полюшваха и полюшваха чак до вечерта. Водата мучеше като стадо крави.

Изтръпвах и не заспивах по цяла нощ. Страхувах се, че след такъв дъжд на другия ден няма да мога да се къпя. Даже излизах на балкона на къщата и слушах дали Вита бучи.
На сутринта реката пак си беше прозрачна и ласкава. Нямам идея как ставаше това, но ставаше.

Сега знам – всяка нощ баба ми е ходила на брега, хвърляла е парчета сапун във водата и е почвала да пере реката. Говори на реката и пере, докато реката се смири и стане бяла.
Така се бели река – с много сапун и приказки. Само едно не ми е ясно – откъде е намерила толкова голямо корито?

ИЗКУШЕНИЕ

Понякога изневиделица край оживена софийска улица или в задния двор на някое учреждение можеш да срещнеш ябълково дърво. В късна есен тези дървета приличат на небесни изкушения. Щом са оцелели толкова години, сигурно са сладки. Няма начин да не са сладки.
Такива работи си мисля, докато хващам ниските клони на една такава ябълка и започвам да ги тръскам. Падат няколко изумително красиви, кръгли, есенни наслади. Чува се как сокът плисва, после се белее.
Опитвам една ябълка. И не мога да преглътна. Боже, колко пясък, колко много пясък и прах има между зъбите ми.
Защо, Господи, става така, че градът превръща дори това библейско изкушение в нещо, което трудно се преглъща? А какво е ябълката, ако не падне на земята и не я опиташ веднага?
Не е ябълка – спомен е.

ЗА ЕДИН ПОЕТИЧЕН ЦИТАТ

На автогарата в Луковит дълги години стоеше следният надпис: „Човекът е човек тогава, когато е на път“. Пеньо Пенев.
Докато в България авбус и автогара са синоними на път и пътуване, няма надежда за хоризонт.
Иначе ние обичаме поезията. Даже я цитираме.

ЧУДОТО

От автобус 280 на спирката в началото на Борисовата градина слиза сляпо момиче. Мъдър и тъжен лабрадор с цвят на светлина повежда момичето и те влизат в алеите на парка.
Какво чудо…
Но истинското, Божие чудо, ще се случи тогава, когато един ден това куче поведе сляпа птица между тревите.

 

БАР „МУСАКА“

В края на улица „Далчев“ в София откриха ново заведение – бар „Мусака“. Името е странно, а емблемата още повече –. вилица със зъби, приличащи на пушек. Готвят хубаво, не е много скъпо, на самообслужване е и хората идват да хапнат или да си вземат за вкъщи.
Преди няколко дни, в дрезгавината на вечерта, минавам оттам. Облечен съм спортно-небрежно, даже „свлечено“, както казват младите. Сложил съм и бейзболна шапка.
От заведението излиза момиче с бяла униформа, очевидно служителка. Носи две прозрачни пластмасови кутии.
– Искате ли ги? – пита момичето.
– Какво е това?
– Салата, от зеле и моркови. Ние след работа каквото остане – го слагаме до контейнерите. Вземете, прясно е!
– На клошар ли ви приличам?
– Не, разбира се. Но сте много тъжен.

НАЙ-ГОРЧИВАТА ДОБРА НОВИНА

Преди няколко дена по една от така наречените големи национални телевизии излъчиха репортаж – възторжен репортаж, който може да мине в рубриката „Добри репортажи за добри новини“.
Чужденец, не разбрах точно какъв, но говореше на английски, купил едно селско училище и го спасил от разруха. А селското училище – от тия, които приличат на кораби с калпачета и с боднато перо на тях. Приличат още и на квачки, под чиито пера като влезеш – няма как да не се стоплиш.
Купил този чужденец училището, ремонтирал го, облагородил двора му, зарадвал селото. И изведнъж, очевидно режисирано, на вратата на този нов дом чука старец. Носи шише ракия и иска да поприказва с чужденеца. Камерата влиза вътре заедно със стареца и със стопанина и дъхът ми спира. По-скоро нещо ме прерязва през сърцето… С непонятен ентусиазъм домакинът показва как спасил портретите на Ботев и Левски, които още висят по стените, как направил от класните стаи спални, как не знам какво си направил от учителската стая.
А на стареца ръцете му треперят и току казва: „Абе в тая стая беше чинът, на който седях… Абе тука имаше една печка, чиито кюнци често падаха…“
И от очите му… Ясно какво става с очите му.
Но добрата новина за спасеното училище няма да е докрай добра, ако пак не се огледат портретите на Ботев и на Левски, черните дъски по стените, преосмислени като картини. А през прозореца навън – едно конче разорава училищния двор покрай млади фиданки. Край него като врани подскачат старчоци.
Ами подмладено е училището, да се подмлади и дворът. Прекрасна идея – всички закрити училища да станат спални за чужденците. Техни нови домове в обетованата ни родина.
А старците – те да има за какво да плачат и да си спомнят. И да подскачат покрай кончето.
P.S. А иначе училището наистина е спасено. Да не се слее с тревата.

ЕСЕН В СОФИЯ

Вятърът в парка е по-силен от шапката ми. Сваля я и тя се търкаля.
Това не пречи на трима работници да издухват листата от алеите с големи тръби с вентилатори.
Приличат на ловци на вятър.
Красиво, безсмислено и безпомощно.

ВРАНИ

Рано сутрин и малко преди здрач покрай прозореца ми прелитат врани. Сиво-черни и лъскавочерни, високи – те приличат на откъснати парчета тъмни облаци. Скупчват се, разпръскват се, реят се и не спират да говорят. И говорът им прилича на ножица, която реже плат, или на далечно хъркане.
Сутрин и вечер прелитат врани.
Сутрин идват от Витоша, за да се хранят в София, а вечер се връщат да спят в Драгалевци и Бояна.

ПО ПЪТЯ

Тролейбусът по Цариградско шосе върви успоредно с локалното платно. Гледам през прозореца.
В локалното съвсем бавно, като приклекнал крилат черен кон, набира сили мотор – от тези, които не си знаят силата. Върху него с черен гащиризон и лъскава тъмна каска, слепено с мотора, е ефирното очертание на тяло.
А под каската, тежка и красиво сплетена, с цвят на есенни кестени – се е проточила плитка на момиче. Такава плитка може да има само непременно красиво момиче, неизбежно красиво момиче.
Господи, като ми показваш Пътя, защо не ми показваш и лицето?

Жив е той…

Мисля си за „Хаджи Димитър“ на Ботев.
В началото юнакът, „потънал в кърви, лежи и пъшка“.
В края – още „ кръвта му тече“.
Не, не е ранен юнакът. Ранен е българският извор. И от него вместо жива вода тече кръв. И не спира.

Балада. Или съдба.