Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

Тия дни щяло да има мач между младежките национални отбори по футбол на България и Германия. Много хубаво. Мач да има. От коментарите на някакъв спортен журналист обаче ми се набива в мозъка следното: Българите щели да играят сърцато, макар че разликата била голяма. И знаете ли каква била разликата – стотина милиона евро. Българският младежки национален отбор бил оценен за шест милиона евро, а германският – за около сто и десет милиона.Единайсет момчета германчета, футболистчета струват сто и десет милиона, българчетата – шест милиона.Е не е възможно да не го обичам този двайсет и първи век и този нов свят. Какви ценности само и какви пари! Ами ако едно германче футболистче струва около десет милиона, аз колко струвам? Колко струва едно мое изгубено във Вселената стихотворение? Колко струва друсането в раздрънкани линейки на доктор В. от Спешната помощ в град Вълчи дол например? Колко струва нейното денонощно треперене и колко струва, като спаси живот? Но нали на линейката има червен кръст…Колко струват трите яйчица, които баба Куна сутрин взема от кокошчиците си? По яйчицата, докато ги взема баба Куна, има сламчици и курешки.Колко струват обувките на момиченцето, което пътува по трийсет километра сутрин и трийсет километра вечер, за да учи във втори клас, щото в неговото село няма училище? Колко струва и рокличката му, и кифлата му колко струва? Колко струва ракията на моя приятел от село, дето си отряза пръстите на дясната ръка в мебелната фабрика, макар че тогава не пиеше? Колко струва кръвта, дето я продават на черно в уличките до Пирогов?Колко струват мерцедесите и ламборджинитата на надрусани мамини синчета, които карат като космонавти по софийските шосета. И накрая – колко струва козето мляко и колко струва да ти се изгуби козата по горите? Колко струва да ти се изгуби сърцето и да ти потъне в лой душата и без да имаш перде на очите, да не виждаш нищо, освен собственото си отражение в огледалото.Колко струва тая въртяща се в Космоса топка, наречена Земя?Иначе футболистчетата разбрахме колко струват. Да са живи и здрави момчетата.

Докато бях ученик в Ловеч, с моя приятел, царство му небесно, Иван Динков, срещу петнайсети септември имахме тайна традиция. Напивахме се от мъка, че на другия ден тръгваме на училище. Почти не е за вярване, но тези винени традиции ги усвоихме още в четвърти клас и така – чак до края на гимназията. И който сега ми разказва, че учениците тръпнат от нетърпение да отидат на училище след дългата лятна ваканция, може да не си прави труда, защото не му вярвам. Няма по-хубаво нещо от безкрайните ваканции, от мързелуването и от неосъзнатата радост от живота. Ще напиша само още едно изречение за тия наши пийвания с Иван Динков точно срещу първия учебен ден, защото именно махмурлукът, който носехме в главите си на петнайсети, ни помагаше да преглътнем петнайсети септември.Лично мене ме крепеше и още една мисъл – че от шестнайсети ще тръгнем на есенна бригада, ще берем грозде в село Слатина и поне още две седмици няма да учим. Звучи ли ви като начало на хумористичен разказ? Звучи ви, разбира се, ама не е. Не е, защото това мое ученическо опиянено начало има своето трийсетгодишно продължение. С едно прекъсване от шест-седем години, през които се изкачвах по стълбата на Смирненски, за да тръгна отново и от най-ниското като учител. Как да не се напие човек и на стари години срещу петнайсети септември, като си помисли какво е било? Едва ме взеха за учител – с триста връзки, защото съм бил номенклатура. Учителки – членове на Подкрепа, женени за полковници от Генералния щаб на Народната армия и до една бивши членове на БКП, ме питаха какви танци сме играли в Комсомола и с какви униформи сме се движели. Няколко по-чевръсти булки и моми даскалици изхвръкнаха направо в Министерството, а един художник алкохолик и една учителка по физическо оглавиха културата в Общината. Това като за начало. Как да не се напие човек срещу петнайсети септември, като после с очите си видях и изпитах на гърба и кожата си разрушителния ефект на експериментите, на флиртуването с ученици и родители и на пълната безпомощност да се намери баланс между необходимост от здраво учене и дисциплина. В мутренските години, а и по-късно, видях как хубавици ученички, миски и даже миски и половина водеха борци, които пребиваха техни съученици на плаца. Видях как бавно и полека редът и дисциплината стават на прах, как тестовете смляха мозъците на учениците, „подготвяйки“ ги за тотото на живота. Видях как различни организации едва ли не подкокоросваха учениците по линия на различна сексуална ориентация и, грях ми на душата, но съм си затварял понякога очите пред подобни дързости само за да си нямам неприятности. Видях как учениците от 12 клас не стъпват в училище, как имат по триста-четиристотин отсъствия и вземат дипломи. Видях как критериите за матура и точките за оценяване се снижаваха и снижаваха и видях как пустословието, бюрокрацията, лекомислието, а защо не и умишленото пренебрежение към образованието доведоха до това, че всички до един да са висшисти – неграмотни висшисти.Парадоксът беше в това, че мои ученици, които не можеха да си кажат името и се оплакваха едва ли не в ООН, ако ги попиташ кой е Иван Вазов, станаха юристи, педагози, лекари, депутати и евродепутати. Очаквам в скоро време някой от тях да стъпи на Марс. Безсмислените експерименти бяха толкова много, че накрая почти нямах сили нито да преподавам, нито да дишам. И как да не ми се ще и днес да се напия, като си помисля, че последните дни преди инфаркта ми в училище ученик от девети клас ме напсува. Напсува ме келешът му с келеш нагло, без да му мигне окото, пред целия клас. А после класът каза, че не е вярно, а назначената за проверка Комисия ме питаше дали съм сигурен, че гласът е бил неговият. Имал съм, разбира се, и щастливи моменти. Моменти на полети от думи на благодарност, най-често изказани от ученици, на които не съм обръщал особено внимание. Изглежда парадокс, но съм го видял с очите си и съм го чул с ушите си. И колкото повече говорим на учениците само за развлечения, за забави, за удоволствия, за лек материал, за неучене, толкова повече ги бутаме по пистата на социалното дъно. Мисля, че стана ясно защо на петнайсети септември не ми е весело. Но в никакъв случай няма да постъпя както някога и да се напия, защото искам пак и пак да чуя великите идеи за електронна извинителна бележка, за провеждане на втори изпит там, където вали дъжд или бие град, за промяна на учебни планове и още все такива гениалности, от които измъкване няма. И защо не мога да се отърва от усещането, че последният министър ми прилича на Дядо Коледа?

Нямаше ден, в който да не слизах в кафенето на писателите и да сeдя там с часове. Нямаше ден, в който да не говорех за поезия, за литература, нямаше ден, в който да не слушам стихове и да не рецитирам стихове между водки, цигари и още водки и още цигари. Нямаше ден, в който телефонът ми да не звънеше през минути и нямаше ден, в който аз да не звъня на приятели просто така – да ги чуя без нищо. Случвало ми се е да им звъня сутрин, обед и вечер, а съм получавал обаждания и посред нощ, и по малките часове. Общуването и връзките с други сърца, мозъци, творчество, вкусове и оценки са били самият ми живот. Оня ден си мислех как през осемдесетте в кафенето на писателите можеше да видиш едновременно и Георги Джагаров, и Виктор Пасков, и Дамян Дамянов, и Димитър Пантелеев, и Йордан Радичков, и Янко Станоев. Можеше да видиш душата си разпъната на кръст между страхопочитанието, любопитството и суетата. Не е имало ден, в който да не мисля за литература и поезия и да не говоря за това. Правил съм какво ли не, но това е била сърцевината, семчицата, средата на моята ябълка. Сега вече мога без всичко това. Питам се как стана така. Как стана така, че този виртуозен и смъртоносен номер, наречен поезия, вече не ме вълнува така. Не казвам, че ми е безразличен, защото ме е страх и срам от тази дума – само казвам, че не ми е интересно. Снощи гледах един документален филм за това, как в деветнадесети век се опитвали да лекуват всичко, включително парези, и едва ли не да съживяват мъртви с електрически ток. Като се пусне електрически ток на труп на човек, и крайниците мърдат, реагират, но това вече не е живот, а движение – просто механика. Така и аз сега опитвам, налагам си, искам го, търся го това стихотворение ново и ненаписано, което да премине през мен като ток и да ме съживи. Изобщо не забравям, че цяло лято на село пишех стихове с изключителна наслада, с радост, с трепет, че съм открил нещо, което винаги е било пред очите ми, а не съм го дооценявал – простотата и естествените форми. Само че тази наслада от писането въобще не е насладата от предишните години, нито е омаята от по-предишните, нито е безсъзнателността на още по-предишните – нищо такова няма. Един от последните ми сериозни литературни събеседници, с когото, както си му е редът, се разделихме с гръм и трясък, ми каза, че разликата между мен и него е, че той не вярва в силата на литературата и поезията, а аз още съм вярвал. Тия приказки той ми ги каза преди две години и аз бях готов тогава да го сграбча за пуловера и заедно да се въртим като кълбо надолу по поляните на Витоша и докато се въртим, да му говоря за аромата на треви, за убождането от тръни, за болката от камъните и за това, че поезията ни прави едно цяло с природата. Ако не се бяхме разделили и разминали окончателно, бих му признал, че е прав и че вече съм на ръба да не вярвам нито на поезия, нито на литература, нито на книги. Точно сега – в момента, докато пиша тия редове, се обръщам наляво и гледам библиотечката, която е над леглото ми. Ето някои от авторите, които чета непрекъснато: Рей Бредбъри, Гогол, Казуо Ишигуро, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Книга за българския народ“ на Антон Страшимиров, няколко исторически книги, Жозе Сарамаго, Милорад Павич, Маркес, Свети Франциск, Свети Тома от Аквин, Марина Цветаева, Фукуяма и поне още трийсет-четирийсет книги за живота в Света гора. И всичко това е една малка част от книгите, които чета непрекъснато, но нито една от тези книги не мога да чета повече от половин час. Изморявам се и ми става сиво и безразлично. Как мога да чета „Задочните репортажи“ на Георги Марков, като всичко това аз го знам? Как мога да прочета повече от едно-две писма на Винсент Ван Гог, като те ме убиват? Или дневникът на Чудомир, или „Моята борба“ на Хитлер – представяте ли си, и тая книга ми е над главата. И цял живот едно и също – само това и само това. През лятото на гости в Гложене ни дойдоха наши приятели – поетеса и художник. Някъде вероятно след второто уиски разхвърлих на масата поне трийсетина стихосбирки с посвещение на моята скромна милост. Започнах да ги чета, да чета части от тях – по някой куплет, по някое стихотворение, и ме досрамя от мене си. Всичко ми се струваше недостатъчно и избеляло. Ще го кажа простичко – стихове, които някога са ме очаровали, ми изглеждаха смешни. Сигурно гостите ни са се смаяли и вероятно са си помислили, че нещо ми става и че съм отишъл, дето се казва, отвъд хоризонта. Може и така да е, но съм длъжен да си дам сметка за състоянието и да си отговоря поне на един от възможните въпроси – защо се стигна дотук, да не вярвам на литературата. Ето какво мисля – защото не вярвам на хората, които са я писали. Не говоря за класиците и за автори от други времена и епохи – за тях представа нямам, мога само да им се поклоня. Искам да кажа единствено, че почти всички от тези, които познавах, ме разочароваха, защото битът в края на краищата, плътта в края на краищата, успехът и тщеславието в края на краищата победиха честността и духа. Знам класическото обяснение в този случай – а то е, че талантът е едно, а човекът е друго. Е, аз се надявах, че може би не е така. И да знаете, че най-голямото ми разочарование съм си аз самият, щом свиквам с това, което написах преди малко и щом го мисля. Преди години си мислех – става въпрос за първата ми и голяма любов – че ако тя ме предаде и си отиде, няма смисъл от нищо по-нататък. Парадоксът е, че от тези блажени и трагични за мене години измина половин век и се случиха толкова много неща, а не се случи най-важното – да разбера как точно трябва да се пише и има ли някакъв смисъл в това. Щом тя е могла без мен и животът е продължил, значи и поезията ще продължи, без аз да имам нужда от нея. Остава да си изясня само един нюанс – най- трудния – това, което си мисля, че е поезия, поезия ли е, или илюзия. А на самотията и пресипналия телефон вече не им обръщам внимание – все ми е тая. P.S. И нека Петя Александрова да си знае, че днешните ѝ писания не са самотни.

Все по-мъчно става да кажеш, че си патриот. Ако случайно го кажеш, излиза едва ли не, че си признаваш нещо лошо и търсиш извинение за това. Накратко казано – аз съм патриот, ама повече няма да правя така.

Не искам да навлизам в никакви дебри на това понятие, нито да правя исторически разходки. Само накратко ще ви разкажа за личния си патриотизъм. И го правя от страх да не забравя какъв е, откъде е тръгнал и какво е значел за мен.

Първият ми патриотизъм е, че съм обичал роклята на майка си. Не съм знаел, че на света има знамена и флагове – роклята на майка ми – зелено кадифе с черни точки, беше моето първо знаме. Крачех до него, докато ми омалеят краката.

Вторият ми патриотизъм е бил по отношение на Андерсен и на Братя Грим. Такъв патриот съм бил, че не съм знаел, че Андерсен е датчанин, а Братя Грим – германци. Мислел съм ги за вълшебници. Детски патриотизъм по вълшебници. Българските народни приказки ги бяха измислили двете ми баби и никога не съм имал съмнение в това отношение. Моята първа Родина се казваше Сър пазар. Това е ловешка махала. Колко бой съм отнесъл заради това, че съм оттам, аз си знам. Но като играехме мач с махалата под пазара, накрая припадах и повръщах от умора и махленски патриотизъм.

Нямаше по-голям смотаняк от мен в казармата първите месеци, но и досега, като видя военен парад, все гледам колко са прави редиците, как си вдигат краката маршируващите, и ми се пълнят очите със сълзи. Така че съм и военен патриот.

Лично на сърцето ми стоят двама българи – Ботев и Левски. Ама не с паметниците си в Калофер и Ловеч, които са по-големи от египетските пирамиди, ами с „Настане вечер, месец изгрее“ и с Тефтерчето. Литературен патриот съм на Ботевата поезия, защото въобще не е поезия, а е нещо оттатък – клетва, шаманизъм, зов, пророчество и простота, която има само в слънцето, в кръвта и в безсмъртието. На Левски най ми е интересно тефтерчето, в което и той се е опитал да пише стихове. Римувана биография се е опитал да си направи Левски. В нескопосаните му и спънати стихове има толкова човещина и красива наивност, че няма как да не съм патриот.

Голям патриот съм, личен, на кехлибарения гердан на баба ми Събка. Така се беше слял с нея тоя гердан, че като го махнеше, ѝ изстиваше гърлото.

Личен патриот съм на машината, с която дядо ми Драган пръскаше лозето със син камък. По-голямо произведение на изкуството и на сладкото грозде не съм виждал – шедьовър.

И на малката тенджерка, в която майка ми си изваряваше спринцовките, съм патриот, и на пистолета на баща ми, който го взеха един час след погребението му – също съм патриот. Патриот съм на селския ни двор, който е триста квадратни метра, и на жабата, която живее в шахтата ни с водомера. Патриот съм на ябълчицата и на смокинята и умирам от страх да не стане така, че да ги забравя. Страшно ли е това, опасно ли е? България ли е това, или не е България? Аз какъв съм – с акъла ли съм си, със сърцето ли съм си, да кажа, че не обичам всичко това? Искате да ви кажа, че повече обичам Кирил и Методий от дядо си Никола и баба си Дона? Мога и да го кажа, ама не е вярно. Кирил и Методий мога да ги обичам във въздуха, в пространството, в библиотеката на читалището и толкова. Не си мисля, като чета книги, че те са създали глаголицата, че учениците им имат някакво отношение към кирилицата – нищо такова не си мисля. Погледна ли буквите, и се сещам за другарката Димка Йорданова от училище „Марко Иванов“ в Ловеч. Лично на мене тя ми е дала буквите. А после след нея – и майка ми Марчето, която бая шамари ми е опердасала, че не пиша красиво. Майка ми ми е вдъхнала страхопочитание към буквите.

Сега искат да ми отнемат тоя мой личен патриотизъм и да ми го натоварят с големи славянски и европейски приноси, че „ и ний сме дали нещо на света“. Каквото сме дали на света, сме дали. Нека светът да каже, нека другите да кажат – искам да го чуя. Но ако може, да е от сърцето, а не от протокола и от всякаквите там съображения. Даже нещо повече – такъв личен патриотизъм ме е обхванал по отношение на литературата, че си мисля, че по-хубав разказ в света от „Песента на колелетата“ на Йовков няма. И че по-хубаво стихотворение от „Червените ескадрони“ на Смирненски също няма.

И спрете да се опитвате да пробутвате опаковки и пакети за смисъл и съдържание. Що се отнася до националните празници, веднъж вече написах, ще го повторя – книгите на Андерсен и Братя Грим, на Йовков, стиховете на Ботев и Смирненски и преди всичко – рождения ден на майка ми са моите национални празници. И сборът на село Гложене, Тетевенско, на втори август – също ми е национален празник.

Николай Милчев

Николай Милчев: Най-хубаво ми е било, когато ми е било – „никак“, защото съм бил целия! – Личности (bnr.bg)

Поетът Николай Милчев: Живеем в „Последна радост“ на Йовков без Люцкан! – По-полека – darik.bg

//www.facebook.com/tv1bulgaria/videos/5211301012249533

На днешния Гергьовден ще ми се пръсне главата. Ще ми се пръсне главата на Деня на храбростта.
Мисля си за мъртвите, дето са умрели от храброст. Войни и смърт, войни и смърт – нищо друго ли няма? Например любов няма ли? Любовта заради смъртта ли е? Майка ни жална, ако е така.
По една от руските телевизии дават пленени украински войничета. Кръв ми прокапа на корема. Уплашени, окъсани, прежълтели, със скъсани бронежилетки.
Майка ѝ мръсна на войната! Все така прави, че хем ставаш звяр и убиваш, хем ти е жал. И всичко е за продан – и животът, и смъртта са за продан. Най-вече пропагандата е за продан. Пропагандата стана злато – по-скъпа е от златото. И всички са прави. Прави са, докато легнат убити.
Курва е войната, курва и половина. Няма грешка. Но тази курва не си ляга с войничетата – нито с руските, нито с украинските. Ляга си с онези дебили, които я обсипват с пари, нищо, че се въргалят с нея в легло от кръв.
Повдига ми се от политиците – от всички. От всички малоумници, които допуснаха да се лее кръв, които спаха и дремаха, преди кръвта да шурне.
Повдига ми се от Путин, но не искам и Зеленски да ме поучава и да ми вменява вина сутрин, обед и вечер.
Повдига ми се и от дяволите, и от ангелите, ако ги има някъде.
А най-много ми се повдига от нашите тарикати, довчерашни балони и анонимници, които са готови да продадат майка си и баща си – само да останат още малко по върховете на властта.
И как ни назидават само, как си кривят устата и си променят интонациите, само и само да си натъпчат тлъстите гуши с пари, с кървави пари и да ги видят откъдето трябва.
Повдига ми се от креватната храброст на тези плазмодии, повдига ми се от храбростта, с която искат ние да страдаме, докато те тънат в лукс и безпаметство.
Мисля си го, и то много сериозно, че голяма част от така наречените наши големци са абсолютно затъпели и оглупели от безнаказаност, крадене и пиянство. И от незнание на кой свят са. Готови са в една и съща минута да се кланят и на Свети Георги, и на змея в краката му. Ако змеят има жена, и на нея ще се кланят.
И се надяват ние да ослепеем – нищо да не виждаме и нищо да не мислим.
И се надяват още, че каквото ни кажат те, само това трябва да е истина.
Защото от зализаните им физиономии няма какво друго да излезе  освен истина.
А истината е, че ако продължава така, първо ще умрем от глад, а после от срам. Ще умрем от срам, че не сме им потърсили сметка на тия юнаци, които са ни яхнали.
Казват, че на Гергьовден всяка капка дъжд е равна на жълтица. Дано капките дъжд да не станат капки кръв и по нашите глави.

Въпросът сега е обичам или мразя Русия.
Спомням си първата любов. Момичето не е било много за обичане, но го обичах. Името му обичах – без разум, обичах го с очите на необяснимото. И се опарих. Но го обичах.
Обичам това момиче и до днес – още по-безнадеждно, защото не е вече на тоя свят. И изобщо не ме интересува какво ми причини, защото ако не обичам завинаги първата си любов, за какво съм изобщо?
В рода ни имаше един изключителен пияница. Най-умният човек в рода ни беше пияница и използвач. Завлече ме с доста пари, беше груб и несъобразителен, злепоставяше ме. Но го обичах и ми липсва толкова много, че понякога усещам въздуха като част от него. Въздухът се раздвижва като него. И си мисля, че е някъде около мен.
Случвало ми се е да кажа: „Е този човек повече няма да го погледна. Не искам да го срещам, ама никога!“
Но искам – умът иска. И даже когато душата и умът си забраняват да искат, пак искат. Природата избира, ние само се съпротивляваме, но не дълго. Човешкото ни его е голямо, но само си мислим, че избираме – изборът е винаги нещо над нас, нещо повече от личен избор.
Да се върнем на Русия.
Обичам Русия не само заради това, че съм чел „Под игото“, не само че съм рецитирал стихове за Русия, не само че съм учил каквото пишеше в социалистическите учебници за Русия и СССР, не само че съм  ходил три-четири пъти там и имам приятели – обичам я защото Русия ми звучи меко, светло, напевно и защото мисля за нея като за безкрай – като за нещо до края на Земята. Обичам я на поетично, синтактично, римно и звуково ниво – извън разума ми е това.
Като кажа Русия, аз не си я представям като деспотия, като крепостни селяни, като Цар Освободител или Пушкин, или Сибир и тайга – представям си я като безкрай, в който се разтапям.
Сигурно е така, защото съм такъв, какъвто съм, а не съм политик, председател на партия, търговец на газ, на оръжие, подмазвач, социолог, политолог и такъв, дето иска да го видят, откъдето трябва и да го назначат, където иска.
Аз съм това, което чувствам.
Пиша го за сведение на онези, които си мислят и внушават, че Путин, Сталин, Червената армия, граф Игнатиев и други игнатиевци без графски титли могат да са Русия – единствената Русия. И по този повод аз трябва да я намразя.
Тук идва и най-главният въпрос – как може да обичам Русия и къде е обичта ми към България.
За любовта си към България никога не съм мислел. Любовта ми към България е без мисъл, защото това съм самият аз, това са клетките ми, нервите ми, духът ми – това съм аз от глава до пети, от шапката до сандалите си. Любовта ми към България са имената, които вписвам в църквата – да бъдат споменати, едните – за упокой, а другите – за здраве.
Почна ли да мисля дали обичам България – край с любовта.
Мога да мисля дали обичам Русия, но България не мисля дали я обичам.
P.S. Ще приложа и кратък списък на още държави, които обичам по различни причини:
Испания – заради внуците ми, Лорка и фламенкото
Перу – заради инките и защото като малък ми викаха Инката
Португалия – много ми е интересно името ѝ
Швейцария – заради долините, снеговете и шоколада
Франция – заради лозето на Монмартр и паметника на Далида
Гърция – заради Света гора
Унгария – защото една хубава унгарка щеше да ми стане вуйна
Нова Зеландия – защото по-далече от нея няма

След случката с ареста и освобождаването на ББ, ВГ и пиарката Севда, след невинността и чистотата на тези ангели на ГЕРБ, искам да кажа следното – не че има някакво значение, но все пак – да си кажа:
Вярвайте колкото искате във Варшавски договори, в НАТО, в ЕС, в Евразия, Малайзия и Нова Зеландия.
Вярвайте колкото искате в ценности и безценности.
Вярвайте колкото искате в разделението или неразделността на властите.
Вярвайте колкото искате в МВР, Прокуратура, Съд, ТКЗС, АПК, НАП, Кьовеши, Рим , Берлин и Токио, Луната, Меркурий и Кремъл.
Вярвайте колкото искате на телевизии, радиа, сайтове, мисирки, кокошки и патици.
Вярвайте колкото искате на единствените десетина същества, които ви говорят и говорят, и говорят.
Вярвайте колкото искате в борбата за мир и в най-модерните оръжия, с които мирът ще бъде възцарен на Земята.
Мен обаче повече ме няма.
Който иска, нека да вярва, аз се уморих, свят ми се зави.
И не вярвам – на очите си не вярвам вече.