Skip to content

Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

ЕДНА МЕЧКА БРОДИ КРАЙ БЕЛИЦА

            Една мечка броди край Белица – мечката на нашите страхове.
            Преди години, почнеха ли мъжете да си разправят разни ловджийски истории, баща ми винаги обираше лаврите със следната смешка:
            – А Лальо, горският от Рибарица, – смееше се той, – като видял мечката под Вежен, извикал: Але ме… И чак като слязъл в селото, добавил – чката!
            И на ловджиите очите им светеха от гяволък и от сливова ракия.
            Мечката обаче си е сериозна работа и е ясно, че белишката е бая опасна. Нападнала жена и едва не я убила, разровила, както се изразяват местните, кошерите на пчелари… Дива работа!
            От друга страна, ако питаш видимата част на градското обществено мнение, виновна е жената гъбарка. Какво прави гъбоберачката в територията на мечката? Защо не е пяла народни песни, както правят другите хора, и така звярът е щял да я чуе и да се скрие? Защо е брала гъби, без да надува вувузели и свирки? Защо не се е движила с група и все такива работи, които нападнатата жена е трябвало да извърши.
            На някои им е широко около врата. Те си поръчват манатарки, пачи крак и трюфели в скъпи ресторанти, готвят ги пред камерите във всевъзможни кулинарни предавания за имидж и кеф. Глезят се с познания в областта на деликатния стомах и дебелия портфейл, но под слънцето щъкат и хора, които трябва да ходят в гората за гъби и да ги берат, ако искат да не умрат от глад.
            Кой за каквото е учил, ще каже някой. Или кой за каквото се е уредил в този гримиран, несправедлив и лицемерен свят.
            Като дете баба често ми правеше „мечка“ – вадеше средата на една филия хляб и вътре мачкаше сиренце. Сладост, та сладост.
            По-късно животът изведнъж ми направи „мечка“ – зави ме с одеяло през главата, а после тупаник и ритници.
            Минаха години, както се казва, и май на всички ни направиха мечка с одеяла, а само на някои им тикнаха в ръцете „мечки“, но не с хляб и сиренце, а със злато и евро. Нещо като златни и валутни мечки.
            Паркът в Белица, около който е била забелязана нападателната мечка, се казва Парк за танцуващи мечки. Какво название само, браво на кръстниците!
            Мене ако питат, цяла България вече е парк за танцуващи мечки и ако от време на време стават сакатлъци, то е поради чиста случайност и поради това, че гъбарите не пеят народни песни и не свирят със свирки от сутрин до вечер.

ИГРА НА ПАТРИОТИЧНИ ПОЧЕРЦИ

От известно време наблюдавам един своеобразен връх на патриотизма – почеркът на Левски бил дигитализиран и можел да се използва от всички. Засега не било възможно да си го инсталираш в телефона, но всичко с времето си.
Аз че съм неграмотен в областта на технологиите, е факт, но се надявам все още да не съм станал неграмотен и в областта на морала, на истинското и на фалшивото. Надявам се, ама знае ли човек…
Когато за пръв път прочетох във фейсбук новината за дигитализирания почерк на Левски, даже я харесах. После изтръпнах. Помислих си, че пиша с почерка на Левски, и ме хвана страх и срам. Не почеркът на Левски, дами и господа от дигиталната сфера, а делата и думите са важни. Апостола можеше и да е безкнижен и пак да направи това, което е направил. Когато пише устави и дава наставления, когато изпраща писма до свои близки и съратници, когато отбелязва в тефтерчето си колко гроша е дал за ябълки, маслини и небет шекер, Левски го прави със съвестта и сърцето си. И работата изобщо не е до почерк.
А какво би станало, ако до почерка на Апостола се съживи и почеркът на Иванчо Хаджипенчович? Този почерк май също е нужен на мнозина.
Нека ме обвиняват в неразбиране, нека ме смятат за изостанал и непатриотичен, но бих казал така: Оставете делото и написаното от Левски на историята и не го превръщайте в почерк.
Направо съм бесен, че за прословутото НАРОДЕ с многото въпросителни имало отделен начин на писане.
Дори били измислили как да пишеш като Левски с латиница.
Мечтая си в тази връзка час по-скоро да направят същото с почерка на Ботев, та някои поети – кандидати за слава, още до вечерта да напишат новото „настане вечер, месец изгрее.“
Няма да е лошо да се възстанови и почеркът на Каблешков от кървавото му писмо, та да имаме образец за писане на писма до кметства, съд, прокуратура и парламент.
Ако някой се надява, че почеркът на Паисий ще ни накара да тръгнем по села и паланки да разнасяме любовта към българския род и език, е голям мечтател и нещо се е объркал.
Пак повтарям – може и да греша, но за мен светините са светини, а не почерци и сензации. Колкото и патриотични да изглеждат те.

Интервю в Liberta.bg 25.06.2021

https://liberta.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE

22 ЮНИ 1941 ГОДИНА

Прощавай, дядо, от все сърце те моля да ми простиш, че на днешния ден – денят на нападението на фашистка Германия над СССР, аз се правя все едно, че няма нищо. Ти загина в тази война преди повече от 70 години, а аз пиша за какво ли не, но не и за това, че ти и още стотици хиляди като тебе българи паднаха и защитиха живота ни. Срам ме е и ми се плаче, като гледам по разни телевизии и чета по разни сайтове с какво пренебрежение и злост се споменава тази трагична, кървава и велика дата на проваления ни двайсети век. Прощавай, дядо, че вместо да дойда и да сваля шапка на мястото на гибелта ти – при Страцин в Македония, аз лежа и едва събирам сили да извикам: Какво става бе, хора? Толкова ли сме късопаметни, конюнктурни и повратливи, толкова ли живеем само за да забравяме?
Без 22 юни 1941 година нямаше да има милиони убити, но и нямаше да има милиони раждания и милиони надежди.
Без 22 юни 1941 година най-късата нощ щеше да се превърне в най-дългата нощ.
Без 22 юни 1941 година мирът нямаше да е незабележим и благодатен вече толкова време по нашите земи.
Малко ли е това, кажете това малко ли е? Като се спотаяваме и си мълчим за такива дати и исторически събития, ние, без да усещаме, се смаляваме и колкото и да се напъваме, си оставаме малки.
Прощавай, дядо, прощавайте и вие, души и сърца на всички загинали във Втората световна война.
Моят дядо се казва Никола Милчев Нешев от село Гложене, Тетевенско.
Който иска, нека продължи списъка. Имената са много.

ЗА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ

   Много истории съм чувал за последните часове от живота на човека – как хан Кубрат давал уроци на синовете си с лозови пръчки и ги заклевал да са заедно; как юнаци и войводи преди края си наставляват другарите си да се борят и да не се предават. А това, че тези, чиито имена помним и тачим, са загивали с песен на уста и с едно име – България, ми се е врязало в паметта от дете.
            Чел съм и десетки жития на християнски светци, според които нито една мисъл освен тази за Христос не е посещавала душите на избраниците.
            Семейните хроники и памет разнасят легенди как еди-кои си наши прадядо или прабаба събрали родата в сетния си ден, как викали по име синове и внуци и как ги нареждали за в живота.
            Прекрасно, поклон пред тези истински люде, но аз явно не съм от тях.
            Преди дни в болничната стая на онзи висок-висок етаж, по близо до небето, отколкото до земята, аз не изпитах нищо подобно. Нито имах желание да направя нещо подобно.
            Първо светът изчезна изведнъж. Балканът, Витската долина, реката и скалите, ливадите и бахчите, градовете и континентите, приятелите, семейството, хората, суетите и интригите – всичко се изтри. Не се изтри – не беше съществувало никога. Изобщо не ме беше страх, но и не помнех името си.
            От ръцете и гърдите ми, от вените, устата и от други най-деликатни части на тялото ми стърчаха и се виждаха тръби и маркучи, но това не бях аз. Тялото ми се беше превърнало в кутия, дълга и сива. Не знам защо, но усетих сивия цвят на тялото си. И в тази кутия съществувах вече не като Николай, а като разхождащо се наоколо съзнание. Не си мислех за стихове, за разкази и за литература, не си спомнях какво съм работел и правел – само си кръжах и бездействах, и блаженствах в бездействието си.
            Никакво семейство и роднини не са ми били в ума. Това не е много възпитателно и впечатляващо, но имената на потомците и предците ме бяха напуснали завинаги. Бях сам в леглото, сам в стаята и в собственото си отсъствие.
            По едно време докараха две жени в същото положение. Хвана ме яд и на двете, защото задаваха въпроси – колко е часът, колко ми е кръвното, може ли да ми дадете джиесем да се обадя на мъжа си. Хвана ме яд на тях, че изобщо правят нещо, че се напрягат, че произнасят думи.
            Тогава започвах да се рея – хем се рея, хем пропадам. Пропадах в себе си, чувствах се като асансьор на самия себе си. И асансьорът ме отвеждаше при съня. Но не при познатия ми човешки сън, а при този, в който всичко е сън. Сънят стана реалност – сънната реалност ме обвзе напълно. В нея няма нищо конкретно – няма форми и осезаемост, има разтапяне и всепоглъщане. Само да не си помислите, че съм се чувствал едновременно като много неща. Нищо подобно – чувствах се като абсолютно и щастливо нищо. И така е било цял следобед.
            От всяка фибра на тялото ми започва да избликва пот. Потта и мъглата в главата ми съм самият аз. Чувам, че кръвното ми е 60 на 30, после ме няма. Лекари и сестри се суетят, но тази дума – суетят, тогава я няма изобщо. На лекарите и сестрите гледам като на бели врабчета, които говорят и плуват едновременно. Преливат ми плазма. Откъде съм разбрал, че е плазма, не е ясно, но около мен се чува нещо като памуков смях. Казал съм:
            – Ако ми сложите още една плазма, ще гледам Европейското по футбол на голям екран.
            От години не се интересувам от футбол, а изведнъж – плазма, телевизия, Европейско първенство. Някой друг ме е бил посетил на клетъчно ниво, детството ми се е било върнало.
            – Работата върви към втора операция. – Това ми казват.
            Тогава се изправям. Изправям се друг път – диханието ми се изправя и мяучейки като плачещо коте, питам:
            – Докторе, ще спрете ли кръвта?
            – Сто на сто! – отговаря докторът. – Гаранция!
            Нататък са белите коридори, плискането на светлините и заспиването.
            Докато ме карат към операционната, си мечтая за упойката. Викам си – да заспя веднъж, пък каквото е нататък…
            Никакви родове и родини, никакви имена – нищо такова. Само желае да заспиш и последното, което те свързва с този свят, да се скъса.
            И през цялото време думата смърт не съществува. Не е измислена даже, никога не се е появявала. Да се чуди човек откъде се сещаме за нея и защо толкова ни плаши приживе. Нито смърт, нито живот – само реене, пропадане и свиване.
            Оставям романтиката, жестовете и заветите на други, далеч по-достойни от мен същества.

ДЕМОНИ

Мой приятел – известен поет, философ, общественик и страдалец, преди време ми се скара, че често говоря за смъртта.
– Не я предизвиквай, остави я, забрави за нея! – повтаряше той.
Ами като не мога…
Вчера написах, че смърт няма и че хората непрекъснато раждат Вселената, която обитават, или по-точно – части от нея. Наистина съм сигурен, че преди Големия взрив сме били Аз и Вие. Големият взрив е светлина, но и светлината си има тъмна страна.
През онези почти двайсет и четири часа след двете операции, в които не помръдвах, омотан като космонавт с маркучи, тръби, сонди и дренажи, аз видях демоните. Не библейските, не тези от ада – личните си демони видях.
Часовникът на стената срещу мене беше демон. Голям електронен часовник с червени цифри, които скачаха в нищото. 02 часа и 5 минути – и миг по-късно демонът на времето къса част от себе си, за да нахрани кой знае какво.
Толкова обичам часовниците. Носел съм и съм се радвал много на модерните за времето си Сейко и Ориент. А тъмният кръгъл циферблат на Ориента ми е напомнял звездно небе. Вкъщи имам поне пет различни будилника.
А сега всичко беше друго. Не радост, а затъпяващо безсилие изпитвах от това, да гледам как часовникът е жив тази секунда, а в следващата се самоубива, как е навсякъде, а не помръдва.
Голямата сребриста лампа до мен също е демон. Светлината е само измама, защото, заклевам се, лампата приличаше на най-големия ми грях. Направо си беше най-големият ми грях.
Не ми е известно къде живеят греховете ни, но аз видях най-големия си грях – с косите, които помня, с формата на лицето и луничките, с очите и парфюма „Чарли“. Видях най-големия си грях да излиза и да влиза в лампата, да се надвесва над мен и да изчезва вляво и вдясно. После поне десетина демона влизаха и излизаха от масата. Уж маса, а пък прилича на човек, когото съм обидил, излъгал, подвел.
Видях първата си любов, облечена в палто от лисици и гола отдолу. Видях я да крещи и да ме преследва като птица. За да не ме види, легнах на пода на един тото пункт, където бях затрупан от опашки на лисици и числа.
Баща ми, който беше ловец, също се яви, опита се да ми помогне, но не можа.
Накрая все пак домъкна отнякъде един червен светофар и моята първа любов, както си беше с палто от лисици и гола отдолу, се закова на място.
Мислите си, че това са бълнувания на човек, който не е излязъл от упойка, но не е така. Това са демоните – лутанията на изгубената ни хармония, всичко, което искаме да забравим и което държим на края на света си. Демоните са липса на равновесие, те са неизменният дисбаланс. Тъкмо демоните ни пречат да виждаме хоризонта, да сме чисти и прозрачни. Демоните, ако щете, са непожеланата от нас светлина, отложеното разсъмване, сляпото ни влечение към сянката и тъмнината.
И единствено изпитанията ни помагат да се спасяваме от тях.
На другия ден и през другата нощ всичко си беше на място – и часовниците, и лампите, и първата любов. Но знае ли човек…

НА 24 МАЙ

Когато човек не знае какво да прави с думите, почва да ги надува. Надува ги като балони и те отлитат.
На 24 май небето е пълно с балони от думи.
А думите трябва да бъдат говорени и обичани такива, каквито са. Те си имат своя големина, цвят, мирис, значение и значения и това, че ги надуваме, само им пречи да са думи, а не балони.
На 24 май най-много обичаме азбуката. Обичаме я повече от майка и баща, носим я по плакати и знамена и ни олеква. Олеква ни, защото край нас звучи „Върви, народе възродени“ и това значи, че сме се възродили – главно на 24 май.
А иначе бягаме от азбуката. И не са нужни много примери, за да се убедим, че азбуката ни е изоставяна и изоставена.
Обичаме я, защото сме възродени на 24 май, ама иначе като нищо я забравяме, ако се наложи. Светът е голям и други азбуки дебнат отвсякъде, дето се вика.
И за да не излезе, че приказвам общо, ще ви помоля да си пуснете клипчета с ваши деца и внуци от чужбина и да чуете, и да видите как говорят и къде е нашата азбука. Чуйте ги, поплачете си от любов, умиление и жал и пак бъдете възродени на 24 май.
Цял живот съм обичал думите повече от всичко. Дните и нощите ми са били думи. Но никога не съм си мислел, че обичам 24 май заради очертанията на буквите или затова, „че и ний сме дали нещо на света“. Дали сме, вярно е, ама аз какво съм дал, не ми е ясно изобщо.
И сигурно затова на 24 май, след манифестацията, тичах да се къпя във Вит, за да се изфукам пред момчетата, че пръв, заедно с мечките, съм се къпал в реката. И докато се топях в ледената вода, виках и пеех от студ и радост.
Сега ми се ще да е било кръщение с вода и слово, но тогава си беше едно момчешко лудо къпане и това е най-важното.
Най-важното е, че след манифестацията берях люляк за майка си – лилав и бял, винаги лилав и бял, и тя много му се радваше.
А и ако можех да откъсна по някоя череша скорозрейка, празникът грейваше.
Най-важното е, че след манифестацията ме боляха ръцете от носене на плакати и краката – от ходене и стоене.
От къпането и от всичко това веднага заспивах. И не съм сънувал никакви букви, а люляци и зеленина.
Затова ви моля – по-полека с думите. Нека не ги надуваме като балони, а да ги оставим да ходят по земята и да правят така, че да се разбираме и обичаме. И нека Солунските братя и Светите седмочисленици все така да ни гледат от иконите. И делото им да пребъде такова, каквото е било – светло и земно.
И нека на 24 май да се къпем в реките и да берем люляци. И майките да ни се карат и да ни прегръщат.