Skip to content

Категория: ПУБЛИЦИСТИКА

КАКВО ГОВОРЕНЕ САМО

            Близо трийсет години съм наблюдавал и слушал как говорят учениците. От това съм бил и щастлив, и развълнуван, но и тъжен и уплашен.
            През последните години обаче забелязвам все повече, че ритъмът на говорене се забързва, думите стават все по-чести и все по-близо една до друга. Забързването вече се превръща в проблем на разбирането, в проблем какво се произнася и какво се чува.
            Аз не съм психиатър, нито лингвист или логопед, но си мисля, че новите времена, новите технологии и дигитализации – тези роботски, железни и стоманени гласове, които идват от компютри, анимации, игри и т.н. превръщат човешкия говор в тичане. Тембърът е почти ламаринен. Младите все по-често тичат, докато говорят. Между думите няма антракт, липсват въздух и тишина.
            И лека-полека словото отстъпва място на темпото.
            Мислите престават да гледат на думите като на красиви свои одежди, а ги преместват една след  друга, сякаш са дрехи в магазин втора употреба.
            Струва ми се, че този ритъм на говорене прави от речта на децата и младите хора не поток на мисълта, а наводнения и потопи. Не е добре вихрушката от информация и звуци да се превръща в електрическо напрежение, наподобяващо слово.
            И парадоксът е, че в социалната тишина и дистанцираност на тези несвършващи пандемични месеци младият говор е още по-картечен, куршумен и стряскащ. Колкото по-тихи и далечни са разстоянията между хората, толкова по-бързо и високо е говоренето. Сгъстеното време на общуване води до изключително засилено производство на думи. Младите говорят като в реклама – сякаш искат да прочетат „ситния текст“ на говоренето.
            Най-много ме е страх, че младите произвеждат много думи, планини от думи, които не могат да изкачат. И произвеждат думи за секунди – без мяра и без край.
            А на тези, които ще кажат “да ти имам проблемите“, ще отговоря: „Ами имайте ги! Защото утре може да не се чуваме какво говорим изобщо“.

            И накрая, под черта, едно лирическо, „интонационно“ отклонение.
            В селото на майка ми жените пееха, докато говореха. По-скоро пееха и плачеха едновременно. Говореха, като че се изповядваха с песен, разказваха си живота напевно.
            В селото на баща ми пък думите на жените бяха направени от мед. Капеха от устата им, захарни и протяжни. Баба ми Дона винаги удължаваше последните срички на думите, с което им придаваше по-голяма тежест и тайнственост. Кажеше ли нещо по-остро и не толкова приятно, си триеше устата с ръка.
            И такова говорене имаше някога.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

            Чета Иван Хаджийски. Услаждам си душата с неговите писания за бита и душевността на народа ни. Няма такъв майстор на глъбините, на сенките и светлините в българското сърце. Чудя се защо портретът му не е във всяко училище, защо учебниците по история, психология, социология, литература и български език не отразяват както трябва великолепието на този троянски гений.  
Това, което е написал той, не е само наука. То е още любов, роман, комедия, трагедия, епос – всичко, което е живот и дух на българите от миналите вече времена.
            Чета и за любовта на българката и българина. Очите – всичко се е казвало с очите. Устата е мълчала, говорело се е с очите. Това е смисълът на написаното от Иван Хаджийски за любовта на нашите предци.
            И ми идва на ум поетичната икона на Яворов „Две хубави очи“. Колко страници са изписани само за това, чии са тези хубави очи – на Дора Габе ли са, на Мина Тодорова ли са или на някоя трета и четвърта. И колко анализи и прехласвания за магията на женските очи, за техния цвят, вкус и излъчване.
            А става дума за мълчание. Двете хубави очи казват всичко, като мълчат. Хубави са, защото мълчат.
            И почват мъдрувания над стихове като: „Музика, лъчи, страсти и неволи, булото на срам и грях“, почват приказки за огледални композиции и за „душата ми се моли, дете, душата ми се моли.“
            Дума няма, Яворов е изключителен майстор, един от най-големите, той е самата поетична музика, самото страдание и любов,но това ли е всичко?
            Да ме прощават професорите, но най-важното е мълчанието на очите. Поетът даже не е толкова важен.
            А какво казват очите, не знае никой. Очите все още са дете. Любовта е дете. После и любовта, и детето ще пораснат и ще се превърнат в нещо непознаваемо.
            Написаното от Иван Хаджийски е най-точният литературен анализ на „Две хубави очи“. Защото не е литературен анализ, защото изобщо не се отнася за „Две хубави очи“, а е живот, от който започва литературата.

ВСИЧКИТЕ МОИ АЗБУКИ

            Никога не съм си мислел, че пиша на кирилица. Убийте ме заради липса на патриотизъм при писане на букви, но не съм си мислел на каква азбука пиша. Още по-малко пък съм обичал самите очертания на буквите. Не съм се прехласвал пред изображенията им нито за секунда.
            Това е истината. Нещо повече – много бързо ме заболяваше ръката, пишейки по-дълго.
            В началото се опитвах да пиша красиво, стараех се там нещо, но не защото това ще ми е от полза, а защото ни караше началната учителка.
            Гледах в училище портретите на Кирил и Методий и зяпах повече дрехите им и шарките по тях, чудех се кой кой е – единият с бяла, а другият с черна брада, и изобщо не поглеждах свитъка с букви, изрисуван помежду тях. Знаех, че Солунските братя са ни дали азбуката, но някак си го приемах в реда на нещата.
            Щом Кирил и Методий, мислех си аз, са били толкова умни и добри, няма как да не ни дадат нещо хубаво, като азбука например.
            Ще ви кажа честно – най-щастлив и спокоен съм се чувствал, когато не знаех тази кирилица откъде идва и каква е точно, защо глагоголицата ту я има, ту я няма. Хубаво ми е било да пиша с буквите, с които пиша, а не да се оплитам в паяжината на историята, която винаги е политика.  Глаголицата е политика, кирилицата е политика, всяка дума е политика, сенките на думите – и те са политика. И колко щастлив съм бил, преди да го разбера.
            Най ми е било хубаво след първото ми глупаво стихотворение за самотни лодки в морето и любов. И знаете ли защо? – Защото още не можех да пиша и го продиктувах на един мой по-голям комшия. Кажете ми с какви букви съм му продиктувал това стихотворение – с кирилица, с главолица, с латиница или с милчевица.
            Ще ви призная, че първата, най-сладка азбука, която видях, беше милчевицата. Майка ми пишеше на нея. Като си изписваше двете имена – Марийка Милчева, майка ми наблягаше на фамилията си с двойно по-големи букви. Толкова обичаше баща ми, че рисуваше с буквите на малкото му име – Милчо. Това беше нейната азбука – милчевица.
            Баба ми пишеше едва, но пишеше на николица – дядо ми беше Никола. Прабаба ми – на нешовица.
            И така нататък – до дъното на азбуките и на имената.
            За колко много мои азбуки се сетих. А докато си припомнях тези работи, изобщо не си мислех на каква азбука ги отразявам – нищо такова не ми е идвало на ум.

КОЛКО ГОЛЯМ Е СВЕТЪТ

            Голям бил светът ли? Голям е друг път. Иска ни се обаче да го видим, да го опитаме, да го помиришем, изядем и изпием.
            А тия континенти на картата – един прилича на пистолет, друг – на камила, повечето на нищо не приличат. Лежат си и се протягат, докъдето могат. А хората щъкат нагоре-надолу.
            На дъното на океана гледат мрака. Да гледаш мрака е голяма работа.
В Космоса гледат други звезди и далечини. Не си седят кротко, ами гледат и мрака, и безкрая.
            После всичко се свива. Един ден разбираш, че всичко се свива и върви назад. Разболяваш се и в мозъка ти се взривяват любов и пътища, и континенти.
            Огледаш се в огледалото – главата ти още е на мястото си, а вътре… Вътре всичко се свива за секунди. Изчезва детството ти, изтрива се с гумата, с която си трил правописните грешки в началното училище. Първата целувка – ах, тази изпръхнала, боцкаща, електрическа първа целувка – и тя изчезва. Нагарча, сякаш е лекарство. И какво ли става в главата ни, щом и първата целувка нагарча?
            След това изчезва дворът на къщата, самата къща, роднините ти, одеялата, под които си мислел какво ли не, паниците, в които си ял, изчезва лампата, която свети.
            Свиване, свиване, свиване.
            Стихове, книги, награди, суети, злоба, щения, ламтежи – нищо няма.
            Голям бил светът ли? Целият свят не е по-голям от ръката ти. Толкова е голям, колкото да си вземеш диагнозата, болничния лист или няколко портокала, които винаги в такива случаи падат и се търкалят, търкалят и спират под леглото.
            Тогава идва топлото спокойствие и никакви разстояния, континенти и светове не съществуват. Само топлото спокойствие.
            Главата ти спира да е твоята планета и отива кой знае къде. И светът става топлина – не много силна, но топлина. Само това.

В предаването гостува още поетът Николай Милчев, който говори за емоционалните последствия от мерките срещу коронавируса, за липсата на адекватна грижа за хората с онкологични и хронични заболявания, както и за състоянието, в което се намират учителите и лекарите в момента. Той коментира и действията на Ангел Джамбазки и отношенията между България и Северна Македония.

ВАКСИНАТА И БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

Светът е отворил уплашени очи и чака ваксината – ваксината срещу Ковид. Чакаме я и ние. И докато седим, си говорим за бялата лястовица.
Видели я в село Манджилари – казва Йордан Йовков.
Мой приятел от Стражица я снимал под стряхата на къщата си и ми изпрати снимка. А напоследък много хора видели бели лястовици с бели престилки в болниците. Значи трябва да я има надеждата за бялата лястовица и за ваксината от Ковид също.
Само че си мисля и друго. Нека Господ подкрепя и води ръката на тия, дето търсят ваксината, но в България сме я измисляли тази ваксина вече много пъти.
Не ми е до шеги, и то точно сега, но ние тая ваксина си я имаме от години.
Когато ни казваха, че най-светлото бъдеще е зад хълма, но дотам трябва да се дадат жертви, ние какво направихме? Измислихме си ваксина срещу изкачването по хълма и седяхме в подножието.
Някои обаче бяха веднага на върха. И с радост даваха жертви, но не себе си –жертваха моите илюзии. И други илюзии също. Защото имахме червена ваксина.
Когато ни казваха, че демокрацията е дълга от Орлов мост до Плиска (толкова беше дълъг най-големият син митинг), ние какво направихме? Някои останаха на трибуната на Орлов мост и оттам на крилете на орлите хвръкнаха я в Президентство, я в Народно събрание, я в посолство, я в банка. Други си останаха на спирката на Плиска и още чакат рейса. Защото бяхме измислили и синя ваксина.
Когато ни казваха, че Витоша е по-ниска от планината с пари, които великите ни реформатори откраднаха от нас, ние какво направихме? Радвахме се на петдесет лева, хвърлени в движение от джипката, и на лъжи от тв екрани. Защото бяхме измислили ваксината на примирението. Тя ни е в гените.
Ще изброя още няколко патентовани бг ваксини: срещу почтеността, срещу морала, срещу ума, срещу таланта, срещу силата да кажеш истината.
Ще повторя пак – никак не ми е до шеги и до метафори. Но искам да успокоя хората от Ком до Емине и от Дунав до Странджа, че не руснаците, не американците, не германците и не китайците ще измислят ваксината срещу Ковид, а ние, които сме израснали с примирението и с приказката за бялата лястовица.
А може би още утре снегът ще е такава бяла лястовица.

КИСЕЛО ЗЕЛЕ

         Най-хубавото на тази есен е, че можеш да си поръчаш зелето онлайн. И други години са карали зелето по къщите с каруци, но сега е онлайн – зеле по интернет. И не го доставят с каруци, а с едни четвъртити камионетки, бели като кутии.
         Красива работа е да ти докарат зелето пред блока в камионетки, бели като кутии.
         Зелките са в прозрачни найлонови чували и хубавите им глави се виждат отвсякъде. Ковид облечени продавачи на онлайн зеле, с космонавтски костюми, стоварват чувалите с уважение и със смирение пред тази есенна неотменност. Неотменност е есента, листопадът и той е неотменност, неотменимо е и зелето.
         Комшията и жена му приемат чувалите със зелките с блясък в очите.
         – Това ще става кисело зеле! – Казва комшията и подпира с един от чувалите входната врата. Така входната врата е широко отворена и останалите зелки могат да влязат в блока като у тях си.
         Някаква омотана с шалове и със страх женица се спъва в чувала на вратата и той се търкулва по стълбите. Отвързва се този прозрачен хубавец и зелките почват да бягат и да подскачат.
         Горд и свободолюбив зеленчук са зелките. И в чувал да ги завържеш, все ще намерят начин да се освободят и побегнат.
         Комшията и жена му настигат зелките, сякаш са непослушни деца, и ги завръщат в чувала.
         Комшията е счетоводител и носи поне четиридесет и осми номер обувки. Добър човек е, но ходи като обут с плавници и затова сигурно ми се привижда, че не събира зелките, а плува към тях в развълнуваното столично море.
         Жена му е учителка по френски. Дава частни уроци и съм чувал, че държи да поправя домашните работи на учениците си докрай. Много ги редактирала, казват.
         И сега почва да редактира зелките. Уж ги събира, а веднага им къса горните листа като на тетрадки. И зелките остават без нито едно сгрешено листо – стават правилни.
         – Това ще става кисело зеле!  – И главният стопанин на разпилени зелки е задъхан, но щастлив, защото на всичко отгоре и асансьорът работи, а техният апартамент е на осемнайсетия етаж.
         И си представям аз следната картина – струпали са счетоводителят и учителката по френски език зелките на масата си в кухнята. Масата е близо до прозореца и зелето оглежда пейзажа отвисоко. Виждат зелките облаци. Под облаците виждат Витоша, под Витоша – Бояна – някак далечна, после виждат дипломатическите блокове – смалени. И накрая зърват хората – малки като мравучки, някъде долу на земята.
         И самочувствието им на зелки се покачва и те стават най-важните в света и в есента.
         Още повече, че една кулинарна бг звезда сподели по телевизията, че си идвала от Дубай само заради киселото зеле. Обожавала го и си идвала да му се любува и да го вкусва чак от Дубай.
         Всичко хубаво, но ако може това есенно съкровище на витамини и щастие да не се казва кисело зеле. Нека се казва есенно или даже прекрасно зеле, но кисело лично на мен малко ми разваля настроението.

ЗА ТВОРЧЕСКАТА МЪКА

Тези дни уважавана от мен професорка по литература ми написа: „Имам чувството, че творческите мъки са ти непознати“.
Тя сигурно е имала предвид, че публикувам често във фейсбук и стихове, и разкази, и публицистични материали. Щом публикувам често, значи нямам творчески мъки.
Може и да е искала да ме похвали, но на мен ми прозвуча като съмнение, даже като лек упрек.
Още от ученик, после в университета, а и като учител по литература все слушам и чета за благодатната творческа мъка. Край нямат разказите колко мъчно е писал Дебелянов, как бавно е създавал творбите си Далчев , колко трудно е творял Вапцаров, колко пестелив и внимателен е бил Петър Алипиев и така нататък.
Под „творческа мъка“ ние обикновено разбираме бавно и малко писане. Това ни изглежда по-автентично и по-човешко.
Ще цитирам по памет Далчев: „Аз оставям едно стихотворение да се върти в ума ми дотогава, докато усетя, че е станало. И чак след това сядам да го запиша на листа.“ А на въпроса „Ами ако забравите това, което си мислите?“, поетът отговаря: „Ако забравя какво съм си мислел, значи не е било хубаво“.
Един много нашумял поет, нашумял главно с текстовете си за песни и не много плодотворен, се подиграваше с друг свой събрат, като го попита в печата: „Ти тая сутрин написа ли си стихотворението?“
Излиза, че като той мълчи и не пише, е много добре, но като пишеш често – е опасно и подвеждащо.
И винаги се дава пример с тези бавнописци, които имат творчески мъки, сякаш другите нямат.
Струва ми се, че има голяма разлика между творческа мъка и изработване на изделието.
Пропуска се фактът например, че Христо Смирненски е пишел на секундата, по всяко време и навсякъде – и сутрин в сладкарницата на баща си, и както върви в предните редици на манифестацията. Не се е притеснявал никак и когато е диктувал направо на печатарите на вестници своите изключителни стихотворения и шаржове.
Сещам се и за още един от привилегированите с творчески мъки вечен гуру на поезията, който поправя стихотворенията си цял живот, така че първите му стихотворения стават почти последни. Първите му трепети изчезват, за да се заменят с това, което чувства сега. Има и такава творческа мъка. Всякаква творческа мъка има.
Според мен обаче творческата мъка не е седене и зяпане в листа или писане по едно стихотворение на година, а живот.
Извинявам се за примера, но аз съм в творческа мъка (отвеяност) още от дете. Нищо, ама нищо друго не е било толкова важно за мен, колкото литературата. От изгрев до залез и насън дори – в ъгъла, в средата и където щете на съзнанието ми е била поезията. За каквото и да говоря, съм си мислел за поезия. И никой не ми е преподавал този език на падащи листа и снежинки, които винаги са нещо друго. Никой не ме задържа тук, на земята, когато и умът, и сърцето ми изчезват в метафори, в сравнения и в заблуди. Какъв е ефектът от това, е въпрос на съвсем друг разговор. На друга оценка.
Но при мен творческата мъка е дишане, то пък е равно на писане. И пиша непрекъснато, защото само така продължавам да се лекувам от ужаса, че някой ден мога и да разбера, че есента е есен, а не платно, нарисувано от жълт вятър. Пиша, защото историите, които съм преживял, няма да са истории, ако не ги разкажа по съвършено различен начин. За мен действителността е мъка, а написаните думи и изречения – радост.
Мисля си, че творческата мъка е името на писателя, неговото въображение и сила, неговият личен печат.
Преди години разказвачът Димитър Яръмов, както си пиеше ракията в къщата си в Нови хан, ми каза: „Писането е като горивото в човека – някой има сили за една книга, друг – за пет. Гледай да ти стигнат и силите, и животът.“