"Николай Милчев и неговите СЪЧИНЕНИЯ ПО ПРИРОДА" в Кюстендил. 30 октомври 2024 година.
Николай Милчев, Ти и котките следобед,
премиера, София, 2018 година
Николай Милчев, Ябълковият човек, премиера, София, 2020 година
Срещи по пътя
Ловеч, 1 февруари 2023 година
Литературни срещи в Америка, 2016 година. Филаделфия
Литературни срещи в Америка, 2016 година. Ню Йорк, Българско училище "Гергана"
Литературни срещи в Америка, 2016 година
Вашингтон - Българското посолство и БКПЦ "Св. Климент Охридски"
ПОЕТ НА МЕСЕЦ ЮНИ
София, Столична библиотека, 2019 година
65 ГОДИНИ+ 2 НОВИ КНИГИ
Премиера на "Съчинения по природа" и "От сутрин до вечер"
София, Национална библиотека "Св.св. Кирил и Методий", 2023 година
ГЛОЖЕНСКИ СРЕЩИ И ПРЕМИЕРИ
село Гложене, Тетевенско, 2021-2023 година
Яворови дни в Чирпан - 2013 година.
Огънят пред паметника на поета е запален от Николай Милчев.
Николай Милчев в 133 СУ "Александър С.Пушкин", София 11 април 2023 година
Литературни срещи през април
Николай Милчев, "Тънък дъжд" - премиера
София, 2013 година
Николай Милчев, "Тънък дъжд" - премиера
Пловдив, 2013 година
ВКУСЪТ МИ И ПЪРВАН СТЕФАНОВ
Вкусът е нещо лично и индивидуално – това го слушам, откакто се помня.
Не е вярно. Вкусът е психоза.
Яд ме е, че с години не можех да си обясня колко много се влияя от психозите на вкуса. Влияел съм се непрекъснато. Аз ли – с тоя женчовски характер, съм харесвал романите на Майн Рид и Карл Май? Не, малките ми години са били моята психоза тогава. Харесвал съм ги тия приключенски романи, защото съм искал да бъда героичен, а не съм могъл. Но ето, и до ден днешен, почна ли да пиша какво харесвам, и изброявам тези романи.
Виждали ли сте как лумват клечки кибрит така, както са събрани една до друга в кутийките на кибрита? Така лумвахме и тогава в кибритената кутийка на момчешките си фантазии. Една клечка пали всички в кибрита. Посмей да кажеш, че не харесваш индианските романи… Аз наистина ги харесвах тогава. Или пък така съм си внушил това харесване, че ми е станало неотделима част от вкуса и четенето.
Нима съм харесвал някога чак толкова любовните стихове на Дамян Дамянов например? И кои любовни стихове съм харесвал? Смеел ли съм да кажа, че любовните стихове на Дамян Дамянов са следобеден сладък чай? И как да го кажа, като ни едно момиче няма да ме погледне.
Смеел ли съм да кажа, че ми се губят любовните стихове на Яворов, че ми се струват театрални? Ще го кажа, ама ще ме вземат за луд, за маниак, за самовлюбен глупак.
Вкусът е масова психоза, която за определен период от време има функциите и на мяра. Вкусът е мода с елементи на мяра.
А какво наистина харесваш и обичаш, се разбира по това дали то е станало твое тайнствено лично местоимение. Ще повторя – харесването е твоето тайнствено лично местоимение. Почти като любовта, но все пак – почти.
Снощи прочетох едно стихотворение на Първан Стефанов. Знаете ли кой е той? Голям поет, само дето никой не го знае и никой не мисли за него, включително и аз.
Но като го прочетох това стихотворение, и разбрах, че Първан Стефанов е в мене. Седи до мен, отпуснат и безпомощен в кафенето на писателите, не казва почти нищо, изгубен, а се оказва, че е дълбоко в мен, неразличимо в мен.
Първан Стефанов е моят вкус. Личният ми неизречен вкус. Сетил се Поетът какво нещо е водата, как замръзва от студ, как става лед – лед и кристалчета, и краткото му стихотворение завършва с това, че осемдесет процента от човека е вода. Майко мила, каква метафора за замръзналия ни вкус и каква метафора за неосъзнатите лични пристрастия.
Честно ви казвам, все повече си мисля, че нямам абсолютно никакъв вкус. Няма как аз да знам повече за красивото и стойностното от много други. Няма начин и непрекъснато да пилея вкуса си, да го подарявам, раздавам, натрапвам понякога и от това да не произлиза нищо. Безплодно семе се оказа моят вкус, щом харесвам Първан Стефанов, а светът не знае кой е той.
Това, дето го написах за любовните стихове на Яворов, се отнася и за много други любовни стихове, които стърчат и се веят отвсякъде като цветни гирлянди, като шарени палячовски панталони, като финтифлюшки и най-вече – като слугинско кухненски изцепки.
Вкусът бил начин на живот. Абсолютно съм съгласен. Розовеещият и сиропен вкус е начин на живот в розово и в сироп. В окаляно розово, в овъргаляно розово и в горчив сироп.
Моят вкус е провал, защото харесвам шоколад. Яде ми се шоколад, не ми се облизва станиол. Гледат ми се цветовете на гората – не ми се гледат цветни конфети. Искам да ми замирише на жена, а не на преструвка. Искам да видя бръчки на жена, а не гримаси на жена. Нищо, че характерът ми е женчовски, искам жена да ми завърти главата, а не люлка в лунапарк.
Може би затова вкусът ми е провал, но аз си го обичам. И затова не знам какви книги харесвам, какви картини харесвам, не знам и какви хора харесвам. Знам само, че най-много харесвам, като протегна ръка от леглото си, да си напипам часовника, да видя колко е часът и да си помисля, че още е рано до съмване.
P.S. Не ги вземайте насериозно тези неща – нямам си друга работа.