От сутрин до вечер
Из „От сутрин до вечер“
***
– Мръсник! Голям мръсник! – изсъска баба. Майка ми само скимтеше.
Тя като плаче, скимти и очите ѝ се пълнят, а лицето ѝ се свива от челото към зъбите. Така става с майка ми, когато плаче.
Баба и майка се мушнаха някъде към мивката и се чу чупене на чаша. Не такова от разбиване на чаша, а като от изпускане.
– Не пипай, ще се порежеш, не пипай! – извика баба и аз разбрах, че пребледнялата ми майка е искала да си пийне вода, ама е изпуснала чашата и тя се е счупила.
Майка взе да подрежда другите чаши в прав ред, както винаги, и чиниите също бяха подредени в още по-прав ред, и на мивката всичко беше сложено под конец. После се сви на две и седна на малкото столче. Баба виси права до нея, гледам, че ѝ трепери ченето на баба и ушите ѝ са се залепили още повече за главата.
Баща ми беше избягал с чужда жена.
С тези закъснявания вечер и невръщания вкъщи беше много съмнително. Казвам го от по-късна гледна точка, а от тогавашна гледна точка съм си мислел, че играе карти и пие ракия, но баща ми не играеше никакви карти и не пиеше ракия…
– Аз я подуших, че е развалена, като взе да си сменя патъците ту сини, ту червени през ден – приказваше баба и взе да пали печката, която си гореше много добре.
Майка почна да готви. Пържеше лук за готвенето и все си миришеше ризата – грижеше се да не мирише на лук, докато готви. Ние готвено си имахме, но тя се намираше на работа.
Баща ми и една помакиня бяха избягали в Петрич. Помакинята ковяла щайги в мебелната фабрика и се залюбили. Мъжът на помакинята тръгнал да ги гони с мотор с кош, обаче катастрофирал и преследването пропаднало. После мъжът на помакинята пил едно цяло денонощие, а помаците не пият чак толкова, та се отровил като допълнение към катастрофата.
Помаците умират да карат мотори. Купуват си големи съветски мотори ижета, дето пращят силно, като ги карат, и качват жените си отзад. Шалварите на жените се веят като знамена и са голяма картинка да ги гледаш. Най-важното в тази работа са шалварите, които трябва да се веят и да плющят, ако е възможно. Даже е задължително да плющят.
Чудно е защо мъжът на помакинята, с която баща ми беше избягал в Петрич, си беше купил иже с кош. За какво му е този кош, да го питаш, кошът само би попречил на шалварите да плющят. Но моторът имаше кош. Възможно е човекът да си е пренасял с коша сено, животни или кой знае какво.
Не бях чувал, че има такъв град Петрич. Разбра се, че баща ми работел в мраморна кариера някъде там наблизо, а жената с него си стояла само в квартирата.
– Какво има в Петрич? – попитах баба.
– На мишките очите и на плъховете гъзьовете, това има! – каза тя и плю с много малко плюнка. Плюнка не беше ѝ останало на тая жена.
– Имало нарове – съобщи майка и аз си мислех, че става дума за дървени нарове, на които се лежи, а то било дърво с някакви плодове – кръгли такива и отвътре със семки.
После истинските нарове не можех да ги гледам, а там, където са присвити, отдолу, ми приличаха на кокоше дупе, с извинение. Беше ме яд на наровете.
През тези месеци на бягството Марчето само чистеше. Прозорците на къщата посиняха от чистене, дюшемето изгни от миене и лъскане. Пра завивките на леглата три пъти, тупаше чергите и сутрин, и вечер, сваляше и закачаше пердетата като едното нищо и така нататък. Пренареди мазето и сложи етикети на всичко, намиращо се в него. Надписа етикетите с химически молив.
А баща ми все го нямаше.
Хората спряха да приказват, само бате Марко – оня, който ме извести, че баща ми е женкар, като ме видеше, и ми смигаше. Много глупаво ми се струваше да ми смига този човек, но от друга страна, това ми носеше надежда. Все едно ми казваше – трай си, баща ти ще си дойде.
И той си дойде. Дойде си на посраните круши, според думите на баба, и първото нещо, което направи, беше да си полее главата с едно канче студена вода. Не си изми главата със сапун, ами само я поля, и то със студена вода.
Баща ми имаше голяма къдрава коса, на лимби, както викаха, на лимби и на копчета, и от нея сега капеше вода.
Както беше мокър, излезе на терасата в студа, а майка моментално изтича след него с една кърпа.
***
Когато баба умря, най-много плака сестра ѝ. Ниска като джудже, бабината сестра се смали тогава до нечувани размери – останаха ѝ само глава и гърди. Имаше голяма пазва и си беше чудо, че гърдите ѝ все още си бяха там при това смаляване.
Оплакваше тя баба и нареждаше какво ли не. Припомняше между виене и секнене на нос подробности, за които слисани чувахме за пръв път. Плачеше и нареждаше как са си делили тенджери, тигани и котли, след като умрял техният брат, и как баба едва ли не я преметнала, но тя ѝ прощава. Пожела ѝ даже да ѝ е сладко и леко на оня свят, като ги използва.
Припомни как баба закъсала с жененето и се омъжила в последния възможен момент за добър човек от колибите благодарение точно на нея, защото, представете си, тя ѝ била отстъпила дядо едва ли не.
Направи грозен намек за някаква връзка на покойната с монах от манастира. Беше доста конкретна:
– Помниш ли, Доне, помниш ли – нареждаше тя, – кога Филарет калугерът дойде да ни помага да вадим картофи? Помниш ли как вадихме тримата картофи и как аз ви оставих само двамата и се нарекох да си намеря уж някаква работа тогава, да ида на друго място? Филарет сега е владика, голям човек е станал, ще се моли за теб, ако разбере, че си умряла.
Как не я беше срам да ги разправя тези работи на погребението на баба, не ми беше ясно.
На другите това не им направи някакво лошо впечатление. Даже ми се стори, че им се щеше да продължи да разправя това джудже и да чуят още такива скришни работи.
Бабината сестра се казваше Пена и беше много ниска – две педи и половина най-много. Обаче беше уредна жена и къщата ѝ светеше. Имаха крава и като почнеше да я дои, не сядаше на столче, както се сяда, ами стоеше права и кравата се чудеше това човек ли е, дете ли е, или е теленце, което бозае. Имаше и две плитки баба Пена, носеше ги отпред, много ѝ приличаха – направо си беше момиченце с тях.
Но беше и проклета – караха се с баба всеки ден за най-дребни неща. Не толкова се караха, колкото се заяждаха. Заяждаха се с приказки, с подмятания, с намеци. И като се скараха, се изчервяваха като домати и двете. Лицата им ставаха алени, обръщаха си гърбовете и всяка изчезваше от другата.
Може и само така да ми се е сторило на погребението – че баба Пена се заяжда с умрялата, може да е било от мъка и от незнание какво да прави. Понякога, като ти лумне главата и не знаеш какво да правиш, казваш каквото се сетиш, но казваш и каквото точно ти е на сърцето.
Баща ми този ден само седеше до ковчега на баба и си гледаше в краката. От време на време изохкваше и целуваше умрялата по челото.
Майка ми се въртеше на пета и изобщо не ѝ беше до сълзи. В погребението си има много работа. Посрещаше хора, раздаваше кърпи и свещи, гледаше някой да не запали нещо със свещите и само кимаше с глава и казваше: „Бог да я прости“!
Личеше ѝ на майка колко е уморена, ама се въртеше на пети.
Аз отидох в гаража – то пък един гараж – навес някакъв, и легнах на задната седалка на вартбурга. Лежа там и ми е едно безразлично, изтръпнал съм целият. Толкова ми е шантаво, че си викам – само да свърши веднъж.
Може и да съм заспал по някое време, сигурно съм заспал, защото предната нощ не бяхме спали изобщо, за да седим до умрялата и да я пазим да не я прескочи котка. Никой не ми каза лично на мене точно това – стой тука до ковчега на баба си, да не я прескочи котка, но бях чувал подобни работи и си мислех, че затова не спим.
На другия ден след погребението татко ни качи с майка в колата и потеглихме нанякъде – нанякъде, защото не знаехме къде отиваме.
Баща ми наду вартбурга до дупка, ще се пребием още малко, а майка си мълчеше. Много се обичаха тя и баба и сега ѝ беше все едно, че татко кара като луд.
И на мене не ми се вярваше, след като вчера сме погребали баба, днес да се блъснем с колата – чак пък толкова…
– Отиваме да видим Дунава! – каза татко и тръгнахме да видим Дунава.
Баба беше виждала Дунава само веднъж. Бяха ги водили на екскурзия от текезесето и все разправяше, че бил голям и сив, като калайдисан. Морето така и не го видя, за Дунава знаеше, че е голям и сив.
Минавахме през някакви села – Джурово, Скравена, Люти дол – и почти нищо не си говорехме. Само ми направи впечатление, че майка питаше колко стана часът, а татко отговаряше:
– Да е колкото ще!
Стигнахме Мездра и баща ми спря, за да починем. Спря до Бирената фабрика и уж с половин уста попита дали да не купим една каса бира – така и така сме до Бирената фабрика. Той не пиеше изобщо, ама поиска да купим каса бира.
Купихме я тая каса – шишетата бяха с етикети, и после на връщане тя все подрънкваше в багажника.
Не стигнахме до никакъв Дунав, връщахме се обратно.
Отбихме се само за малко – е така – да погледаме едни рибари на Искъра, и баща ми попита рибарите на какво ловят скобара. Те обаче се направиха на ударени и не отговориха нищо.
Рибарите много се пазят и не казват на какво ловят рибата.
Бате Васил е същият, абсолютно същият.
***
Улицата над нашата къща е кръстена на дядо ми Никола. Имам и друг дядо – Драган, начален учител, но той няма кръстена улица на него.
Малко се надувам, като вървя по улица „Никола Соколов“ – гледам табелите на къщите и надписите и се надувам.
Дядо ми е един от героите на селото, което иначе е пълно с герои. Като почнеш от турско време, са направо герой до герой. Има списък на площада, върху мраморна плоча, с имената на героите и като чета списъка, ми се набива името на дядо – Никола Соколов.
Това име ми е най-приятно да го чета.
Има какви ли не изписани на плочата – съратник на Левски, четирима Ботеви четници, един от четата на Панайот Хитов, един владика, много убити във войните и накрая дядо ми – партизанин.
Бил е партизанин човекът, но не го убиват като такъв, а го убиват при Страцин в Отечествената война. Соколов му е било партизанското име – от оня Соколов, дето е в „Под игото“ и си отглежда мечка.
Партизаните от нашия край са ходели по Балкана, а там има мечки и може би затова са му казвали на дядо ми Соколов – заради мечката от Вазовия роман.
Има и друго, което ме мъчи. Човекът от „Под игото“ е бил нещо като доктор – така му е името – доктор Соколов, а дядо ми само е варил ракия от ябълки и сливи – това е работил и някак си не върви да го кръстят на доктор, но те си знаят. Фамилията ни е оттам – от партизанското време.
Според мене и на дядо Драган трябва да кръстят една улица – изучил е сума ти хора, но не се сещат. И като е свирил на цигулка, още повече трябва да го отбележат и уважават, защото не се намират достатъчно хора при нас да свирят на цигулка.
Кръстената на дядо ми улица е стръмна – почва от гробището и спира в един дол. Има километър, може и малко повече. По нея през зимата пада голяма пързалка, но аз гледам да не се пързалям, щото ми е малко неудобно от името. Иначе затова са стръмните улици, но като видя името, и гледам да не се пързалям.
От друга страна, сякаш не е хубаво да има човек улица, кръстена на него. Може и само да ми се струва, но като се повтаря името на улицата, и работата олеква. Улица „Никола Соколов“, „Никола Соколов“ – това вече герой ли е, или адрес някакъв?
В село адреси няма, защото всички се знаят къде живеят точно и особено раздавачът Тинко ги знае къщите наизуст. За какво са им тогава имената на улиците? Но ако решат някой ден да сменят името на улицата, много ще съм ядосан заради дядо. Добре, че ние живеем на друга улица. Щеше да е неудобно да живеем на улица, кръстена на дядо – все едно дядо живее на неговото си име…
Не бях си го и помислял, че може да стане, но като почнаха едни наводнения преди години, видях какво става с улиците изобщо. Много силно валя дъжд и улиците плувнаха, а дядовата я отнесе дъждът. Валя, валя и край – улица „Никола Соколов“ изчезна и се свлече в реката. Голям страх беше да не тръгнат и други улици към реката, но засега се размина.
Мотаем се ние край улицата, всичките сме с мушами и чадъри и гледаме как улицата изчезва. Бучи оня дол от дъжда, кара и търкаля дървета и камъни и от улицата остана само един голям трап – дълъг, та дълъг, на нищо не приличаше. Все пак улица „Никола Соколов“ изчезна най-вече в долния си край, иначе от гробището дотам си остана и я има.
Затова си викам, че е опасно да имаш улица на твое име, но пък по тоя начин си герой за известно време.
Пак по същата улица – от гробището нагоре обаче, излизат козите да пасат. Вървят по стръмнината и сеят барабонки. Не е хигиенично да има кози барабонки, ама ги има почти по всички улици. Добре, че жените излизат с едни метли – викат им бръснателки, и ги метат.
Като се напасат хубаво, козите вечер пак оттук се връщат и им е все тая дали улицата има име, или не.
ПЪТЯТ КЪМ ДОМА
Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след „Подуене“, към края на София.
Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно.
Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номера на майка ми на село.
Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон, е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.
На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце, бродирано с различни конци задължително.
Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.
Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.
Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип-пииип-пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.
Като чуя: „Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“, и като усетя, че примлясква с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните ѝ да чувам.
Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.
Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение. Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.
Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после – с ракия. В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия.
Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения...
Тази бензиностанция след „Подуене“ не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади – фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.
Колкото повече сладки неща ѝ купувам, толкова повече ми олеква, защото си мисля, че така кръвта ѝ ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да ѝ купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.
Вземам и за себе си няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.
На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.
Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.
Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, ми е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.
Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.
Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията ѝ. И с губенето на ключове.
Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?
Мине се, не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа ѝ бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.
Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че ѝ бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.
Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Голям дъжд валяло и той отплувал.
Вързах ѝ с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в небето.
Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.
Тогава ѝ дойдоха скъпи гости крадци и ѝ откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена, халката си и още една пендара. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.
Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на „Витиня“, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.
И да знаете – тръгне ли да пътува към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види. Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.
Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.
Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.
Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодиите ми са се слели – едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.
Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.
И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.
Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.
Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград – била направила на гаджето си френска любов. Отби, вика ми тя, колата встрани, там имаше отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас. Така се изрази – колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците.
Страхотна история, как да не си я спомням.
Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.
Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща… Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.
Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще ѝ кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо, или само ще ми примлясква и ще ми провлачва думите.
„Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?
Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.
Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.
Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.
Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.
Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.
После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома – все по магистралата, с една отбивка накрая.
И да си знаете, ама завинаги – изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…