Николай Милчев Posts

В днешния брой на вестник „Над 55“ е публикувано мое интервю. От цялото си сърце благодаря на главния редактор Валя Иванова за поканата и за приятелството през годините.

ОСТАВАМ С ГОЛЯМА НАДЕЖДА ДА РАЗБЕРА НЯКОЙ ДЕН КАКВО Е ДА СИ ДЯДО.

„ОТ СУТРИН ДО ВЕЧЕР“ – ЕДНА КНИГА, НАПИСАНА С МЪКА В СЪРЦЕТО

Тези дни Николай Милчев зарадва почитателите си с нова книга с проза. Казва се „От сутрин до вечер“. Писателят дори има интересна хрумка – да пътува от град в град, просто да седне в някоя сладкарница за чаша чай и да поговори с най-запалените си фенове очи в очи. Затова пък ние имахме късмета това да ни се случи по-рано и да разговаряме с него специално за читателите на „Над 55“.

Вярно ли е това, че си довършвал последната си книга, докато майка ти е умирала?

Вярно е и не го пожелавам на никого. Докато пишех повестта „От сутрин до вечер“, включена в едноименната ми книга, която предстои да излезе всеки момент, майка ми гаснеше и си отиваше от света. Беше вече на осемдесет и седем години и аз виждах как тялото ѝ се смалява и как тази някога хубава и здрава жена се превръщаше в кукла. Докато пишех повестта, състоянието ѝ ту се влошаваше, ту се подобряваше и без да го осъзнавам, влошеното ѝ състояние е сгъстявало и споменаването на името ѝ в книгата, и нея самата.
Сега се питам – какво щях да правя в такъв момент, ако не пишех книгата? Писането едновременно ме разкъсваше от мъка, но и ме отнасяше в сладостните дни на моето порастване, където език, свят, предмети, Балкан, река, любов, живот и смърт – всичко се омесва и се превръща в топка, която се търкаля и няма спиране.
Представяте ли си какво ми е било да описвам първото си влюбване, първата си любов с момиче, а „отвън“ – в живота, майка ми да си отива.

Учил ли си се от родителите си как се обича?

Родителите ми са се познавали и са били влюбени още в гимназията. Още от девети клас. Майка ми цял живот обичаше баща ми с цялото си сърце и от кашата, която му е варила още като ученичка, та чак до последните му дни, докато му режеше ноктите на краката, докато спи, за да не го тревожи, тя го обичаше повече от всичко. Сигурно го е ревнувала и ѝ е било болно за това, че често отсъстваше от вкъщи, но като го видеше на вратата, и се разтреперваше. И докато вадеше пържения боб в тава от фурната, лицето ѝ грееше като слънце. За нея любовта беше той.
Ще ми се да кажа, че съм се учил на любов от майка си, но не е точно така, защото при мен любовта е била преплетена с книги, с писане, понякога със суета. Така че – да, аз съм техен син, но дали съм се учил на любов – не знам, може би. Чувствал съм обаче, като съм гледал майка ми, че голямата любов не задава много въпроси, не пита къде, кога и защо. Голямата любов обича и край. Пред голямата любов всичко отива на заден план – и гордост, и самочувствие, и самолюбие. Дали е добре, не знам, но голямата любов е огън.

Пишеш за баби и дядовци – по-добри хора ли бяха те?

Времената бяха по-добри. Имам предвид – по-естествени, по-природни и натурални. Много грим има сега, много финтифлюшки, много маски и преструвки. Често пъти етикетът и така нареченото добро възпитание са просто параван за пустотата и безличието.
Дядо ми Драган беше начален учител и свиреше на цигулка. А иначе ходеше малко небрежно облечен и да си натъпче например ризата в панталона му беше бая зор. Но децата го обичаха и хората го обичаха не само защото ги учеше, а и защото като обереше гроздето на лозето, го раздаваше по селото – да се яде. Цялото грозде от лозето раздаваше – да си хапнат хората грозде. И себе си раздава, и лозето си. Нищо, че ризата отзад не беше натъпкана в панталона.

Какво е усещането ти самият да си дядо?

Имам шестима внуци, пръснати по целия свят, но какво е да си дядо, все още не знам – уча се. Може би е последна възможност да видиш какво си представлявал като дете и да си спомниш какво е правил дядо ти за теб. За внуците си в чужбина аз, както и мнозина други, сме скайп роднини, образи от екрана, гласове от телефона. А за софийските си внуци най-често съм или човекът, който ги взема от училище и ги разхожда, или човекът, който се надява те да го обичат – просто така. А дядовската любов трябва да се заслужи, а пък аз нямам кой знае с какво да я заслужа, защото ни разделят не само години, а ни делят технологии, интереси и какво ли не. Кръвта ни се предава, гените ни се предават, но понякога времето и действителността са по-силни. Честно казано, оставам с голяма надежда да разбера някой ден какво е да си дядо.

И накрая – един малко по-страничен въпрос: Освен че всичко изчезва и всичко се променя, взеха да изчезват и култови кръчми. „Сам дойдох“ в София, „Водолаза“ в Пловдив, „Волга, Волга“ в София и така нататък.

Като изчезват кръчмите, изчезват приятелствата. Някаква невидима ножица реже връзките и съединенията между хората. Най-главното в кръчмата не е да се пие, а да се говори. Да научиш нещо, да споделиш нещо, да си изплачеш душата, да потърсиш съвет. Пиенето е съпътстващо мероприятие.
Изчезват кръчмите, колкото и да е парадоксално, хората потъват в самота, защото цялата модерна технология е хладна, дистанцирана, главно информативна. Изчезнаха култовите кръчми и с това изчезна възможността някой да те почерпи, ти да почерпиш някого и като си тръгнете, да се прегърнете и да усетиш, че ръцете му са топли. Иначе скъпи и прескъпи ресторанти – колкото щеш, но на мен лично от гурме яденетата ми става лошо и от шеф готвачи, които са по-умни и по-важни от професори, никак не ми е добре. Язък за кръчмите, язък за нас.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Ще им пожелая живот и здраве, достоен живот и здраве, което да ги радва и да им дава възможност да бъдат щастливи, ще им пожелая да обичат времето, в което са живели – да не се отказват от него, да не се срамуват, да се гордеят, че са построили това, което все още се нарича България. И да четат вестника, който е техен приятел.

Валентина Иванова

Няма да спра да повтарям, няма да спра да повтарям –
и белите ангели, и черните демони са тука, тука –
в росата, във въглените, в жегата, в парата,
и в това е най-голямата мъка.

Най-голямата мъка е в главата човешка,
където бродят сенки и светлини, вият зверове и летят пеперуди.
Ето сега – в този сън и в този момент една череша
разлива червения си сок по  лицето ми и иска да ме събуди.

Не е кръв – черешов сок е, но как ме е страх…
Страх ме е, че мога да умра от страховете си…
Носете ме, демони, и ме затрупвайте с нежен черешов сняг –
нали сте в главата ми, нали сте в главата ми…

В главата ми има пустини и долини и кой знае какво,
кой знае какво се върти в тази къдрава тиква.
Носете ме, ангели, и ми дайте пухче от вашето вещество –
кокичето, което пониква.

Дайте ми спокойствие, ангели на белия ден!
Демони, идете да пиете бира далече от моя мозък
и ме оставете да си допиша стиха, посветен
на голямата ми глава, без която не мога.

А бих искал, как бих искал един път поне
да се успокоя, да се успокоя и да заспя дълбоко,
и в съня ми да не препускат нито бели, нито черни коне,
а да премигва поточе – само поточе.

И да е тишина – невиждана и нечувана тишина,
и тишината да продължава, да продължава и продължава.
И поточето да ме разхлади с уста на жена,
после – каквото ще да става.

Сложил съм толкова много точки – един милион поне,
свършвам някое изречение – и точка.
Обаче точките си имали криле
и нищо не е в края си, а едва започва.

Гарвани били точките – черни гарвани са те,
а как се преструват на малки и на заспали…
След тях от нищото се ширва небе
и на небето не му се вижда краят.

Правопис на живота? Ако беше така,
щях да го науча този правопис и да ми е в главата.
И ръката ми слага точка, но друга ръка
продължава да пише нататък.

Аз съм труден човек, мързелив съм и див –
не ме бива за нищо, освен за точка,
но съм тръгнал да гледам есенния правопис
на затрупаното от шума поточе.

То сега е лениво и му се дреме, и му се спи,
и едва ли е готово да ми преподава уроци,
и над него едно гарваново ято кръжи,
и дърпа есента във всички посоки.

Над земята летят гарвани – черни точки са те
и за мене, и за поточето, което църцори.
Тук слагам точка. Но поточето си тече
и е удивително красиво с листата от орех.

Толкова грозде съм изял през есента,
а още съм гладен на гроздето за зърната.
Узряла и есенна, насред лозето седи жена…
Господи, колко е сладка устата ѝ.

Господи, миличък, дай ми я тази жена,
дай ми го този грозд кехлибарен.
Толкова грозде съм изял през есента,
а зърната на есенната жена ме изгарят.

Дай ми я, Господи, и ако трябва дори
ме направи да стана кос или гарван,
иначе гладът ще ме умори
и насред лозето ще падна.

Есен е сега, Господи – велик сезон,
плодовете се трупат и ще стигнат небето,
а жената сред лозето седи на трон
и ми погубва сърцето.

И тронът ѝ, Господи, е от любов,
и не е никакъв трон, а са ръцете ми.
Остави ми я, Господи, во веки веков,
макар че ми се свършиха вековете.

Аз зная как заспиваш,
как десният ти крак отскача лекичко нагоре
и зная как сънуваш и как забравяш сънищата си
в сърцето ми.

Страхувам се от сънищата ти
и се страхувам,
че ми ги разказваш като на дете,
и те обичам,
че ме лъжеш сутрин.

Власинките по бузите ти сутрин са разбъркани,
но само аз и светлината
знаем за това
и само аз и светлината
можем да ги преброим.

Обичам те,
когато лекичко похъркваш нощем,
и те обръщам настрани,
и хъркането ти потъва във възглавницата
за една минута.
И в тази тиха и единствена минута
аз те разглеждам,
както котка гледа мляко,
и ми се иска да те близна
по устата
и по носа,
и по врата,
и по корема –
нали си мляко с бучка захар,
с бучки захар.

Харесва ми,
че те обичам толкова объркано
и ми е все едно,
че няма подреденост и система във това,
което пиша.
Направо ми е все едно – защото те обичам
по-много от препечена филия с конфитюр и масло.

А сутрин аз съм гладен
много.

Кокошки, петел и свиня майка,
котка и куче, кози и магаре.
И треви, и между тях – пръсната лайка,
и лайката свети и не изгаря.

Колко е хубаво и колко е мило,
по-хубаво е от детско блокче,
в което някой е нарисувал
бръмбарче, скакалец и камъче.

Падат листа и отлитат птици –
това е есента.
Обаче една оранжева лисица
клати глава.

Не е съгласна тази лисица
и мига с очи.
В небето на есента отлитат птици,
листо над земята кръжи.

Лисицата няма никакви шансове
да спре есента
и затова става все по-оранжева –
като оранжевата гора.

След малко лисицата ще влезе в гората,
върху нея ще падат листа
и ще се реят перушинките и перцата
на есенната мъгла.

Днес нищо не ми се прави –
тъгува ми се и ми е хубаво да съм ядосан.
Ядосват ме дъждовете, коленете и ставите.
И ми е хубаво, че  след малко ще се спиртосам.

Ще изпия една, а може би и още няколко
ракии, които са ми големи приятелки.
Обичам ги и те ме обичат за малко –
колкото да ми размътят главата.

Опасни жени са ракиите – бавни, изгарящи,
стискат ти гърлото и сърцето.
После в най-дълбоките сънища те изпращат –
такива са ракиите и това са мъжете.

И аз съм такъв – влюбчив до безпаметност,
но защото вече не ми дават да се напивам,
ще си мисля, че облакът е бяло знаме
и се предава на есента, и си отива.

Ще си мисля, че съм ядосан, и ще ми е хубаво,
и ще мисля, че последният бой още не е настанал.
Давам си сърцето и всичките книги си давам
за една сливова от Балкана.

За една ракия и за още няколко след нея
съм готов цял живот да сънувам реката.
Голяма любов е това, да има кой да те сгрее
и да не ти трепери от есента душата.

Едно паяче е, нищо повече – едно паяче само,
виси си във въздуха между тавана и пода.
Какво толкова? – Виси си, не е някаква драма,
а мене ми се къса сърцето и да издържам не мога.

Това паяче не може да ми скъса сърцето – абсурд,
но ми го къса и го обвива, обвива –
в ъгъла на стаята виси тъничка нишка студ
и кой знае докъде стига и накъде отива.

Това паяче понякога ми е симпатично , прилича ми на бижу –
майка ми имаше такава сребърна брошка
и си я слагаше на роклята, и виждах как светлината кръжи
и как брошката светеше още и още.

Това паяче не знае, че за мене е нещо като бижу.
Виси си във въздуха и едва се полюшва.
Ето затова ми се къса сърцето и ме боли,
че брошката на майка ми виси на косъм.

Ами ако се скъса, какво ще стане, какво?
Най-много да си затворя очите и да ме няма.
Едно паяче свети във въздуха и е цялото от сребро,
но това не е брошката на мама, не е брошката на мама.

Паяче е това, нищо повече… И си виси и виси –
сега вече ми прилича на детска играчка…
И не зная къса ли ми се сърцето и дали ме боли,
и какво изобщо това паяче значи.