Николай Милчев Posts

Някога много обичах това стихотворение на Валери Петров. За мен си съм го кръстил „Какво му трябва на човека“. Не го зная цялото наизуст, но и сега ми е в главата :

Какво му трябва на човека –
едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

Наистина, много ми харесваше това нещо и му вярвах. Виках си – като има една шишарка сред пътека, един бял лист и едно перо – това е всичко.
Оказва се обаче, че на човека може и да му трябва един бял лист и едно перо, но на човеците, в това число и моя милост, им трябва най-вече пазарът в Тетевен.
На пазара в Тетевен волната човешка душа може да си купи яйца от Троянска Калейца, краставици „Гергана“ – всякакъв калибър и твърдост, според легендата – от Харманли, баш истински картофи още с калта по тях, червени чушки, в които можеш да си вкараш юмрука, и зелени чушки с по-прилични талии.
После идват наред доматите „Ръгби“ и „Биволско сърце“, прясно сирене, кашкавал и мляко от връх Балкана, полусплути сливи, сутиени – ама големи, като бейзболни шапки. Помакините са надарени откъм пазви, нали знаете. Следват ВиК части, носени обувки, фланели тип „Саня“, картини, на които са изрисувани Левски, Ботев, Цар Борис и Хитлер (последните двама са заедно на една картина), Георги Димитров, Тодор Живков и картината „Ръченица“ от Мърквичка.
Има и най-различни медали и ордени, а продавачът е татуиран със змии и смоци по ръцете си.
Тук само ще вметна ей така – за секунда, че видях да си купува шарена сол една мома, която си беше татуирала на гърдите криле.
Кажете ми, не са ли родени един за друг крилете и шарената сол – само да ги целуваш, да кихаш и накрая да полетиш.
На пазара в Тетевен според абсолютно достоверни слухове се продава най-хубавата скара. Скарата започва своя недълъг житейски път от малки фургони, от срязани наполовина кемпери, от брезентови палатки и от багажника на една жигула. Любимата ми аранжировка на тая скара са карначетата, които се подават от върха на тенджерата и просто протягат пръсти към теб.
На пазара в Тетевен можеш да срещнеш всякакви чешити – от помакини в пълна парадна униформа, трептяща в жегата с всичките цветове на света, през пристигнали от Гложене стари ергени с потрошените си коли – да ги видят тетевенките и ако могат – да врътнат някой курс за по петнайсет лева обратно за Гложене.
Тетевенския пазар си е простонародна работа. Обаче можеш да забележиш и тарикати продавачи от магазинчетата на  главната улица, които идват тук само за да набележат някои жертви сиромаси, дошли да си купят някоя диня или пъпеш, и да ги убият с презрителен поглед.
Истинската вековна тетевенска интелигенция никога няма да дойде на пазара. Тази интелигенция седи в две-три кафенета по главната улица и само гледа дали ще мине някой нещастник с картофи и червени чушки.
Ако случайно някоя тетевенска интелигентка реши да мине ей така – да прелети над пазара, тя винаги говори на висок глас и съобщава, че някаква си ѝ се обадила по телефона, отива да я види и е тук случайно.
На тетевенския пазар можеш да си купиш мед – с вощуна и без вощуна в него, два-три вида конфитюрчета, шарени на цвят боровинки и тъмносини боровинки, тук-таме има и по малко къпини и малини, но те са колкото за адет.
Ето това му трябва на човека – тетевенският пазар му трябва. А перото, белият лист и шишарката моля да ме извинят, но ще почакат.
Мислех да си купя хавлиени кърпи, панагюрски, обаче се оказаха по-скъпи от на „Граф Игнатиев“ в София. Иначе продавачката на панагюрски хавлиени кърпи сигурно е бивша учителка по математика, защото обясняваше дължината, ширината и дебелината на кърпите до сантиметри и милиметри.
Не ми е възможно да пропусна факта, че срещу хавлиените кърпи се продаваха, потънали в масло и грес, стари части за коли, брадви, вериги, масльонки и всякакви пирони.
Завършвам с един знаменателен факт – виждал съм как мед, купен от тетевенския пазар, се доподслажда със захар от един велик рибарченин горски. Ами киселее ми меда, бе – викаше горският,– затова му слагам захар.
На мен този мед не ми киселее – сладък ми е достатъчно, както ми е сладко и всичко, което ми напълни очите на пазара. Кой знае, ако Валери Петров беше видял този пазар, можеше и да си промени мнението по отношение на хорските трябвания.

Кашлям от месец, ако не и от повече –
като магаре бухам.
Плаша птиците в небето и по земята хората,
плаша и шофьора на автобуса.

Плаша метачите на боклуци пред кметството,
циганките – една от една по-руси,
плаша кучето, което до спирката се е плеснало,
плаша и шофьора на автобуса.

Кашлям сутрин и вечер, и по всякое време –
чу се в Тетевен, и до София чу се.
И уплаших с това кашляне най-много мене си,
също и шофьора на автобуса.

Аз обаче седя и го чакам автобуса раздрънкан
и шофьора, по потник и джапанки,
чакам, чакам и замръквам, осъмвам –
както винаги, както цял живот, както всякога.

Кашлям, чакам, после пак и докрая
плаша гаргите и шофьора небесен.
Идва дъжд и пътят ще се разкаля,
и от един конец ще стане по-тесен.

Комшията ми от едната страна се казва Христо Гуленов – Ицата,
живее в паянтова къщица на един етаж.
Най-близкият му човек е котката, която никога
не се е будила в живота си и не е трепвала даже с мустак.

Ицата пие умерено вечер – от двеста до триста грама ракия,
разрежда си по малко чашите с чешмяна вода,
реже си ту краставици, ту сиренце и се напива, напива
и спи до котката – най-близкия му човек на света.

Ицата работеше дърводелец във фабриката, но си отряза два пръста
и го е срам от това, и си свива ръката – да не личи.
Той ми е комшия от едната страна, а от другата е църквата с кръста
и, разбира се, гълъбите и слънчевите лъчи.

Каква махала само, какви същества и какви чудесии –
дърводелец и котка, гълъби, църква, липи.
Иначе Ицата пие умерено вечер и преди обед умерено пие,
и не се буди цял живот, и до котката спи

Сив на петна, кафяв, оранжев, бял,
небесен, синкав, черен, лунен –
това са цветовете на коне, които днес видях,
а мислех, че завинаги съм ги изгубил.

Видях конете, зъбите, плътта,
копитата, опашките, очите.
Видях как скача, хапе, капе любовта
и как едно щастливо конче тича.

Все по-мъчно става да кажеш, че си патриот. Ако случайно го кажеш, излиза едва ли не, че си признаваш нещо лошо и търсиш извинение за това. Накратко казано – аз съм патриот, ама повече няма да правя така.

Не искам да навлизам в никакви дебри на това понятие, нито да правя исторически разходки. Само накратко ще ви разкажа за личния си патриотизъм. И го правя от страх да не забравя какъв е, откъде е тръгнал и какво е значел за мен.

Първият ми патриотизъм е, че съм обичал роклята на майка си. Не съм знаел, че на света има знамена и флагове – роклята на майка ми – зелено кадифе с черни точки, беше моето първо знаме. Крачех до него, докато ми омалеят краката.

Вторият ми патриотизъм е бил по отношение на Андерсен и на Братя Грим. Такъв патриот съм бил, че не съм знаел, че Андерсен е датчанин, а Братя Грим – германци. Мислел съм ги за вълшебници. Детски патриотизъм по вълшебници. Българските народни приказки ги бяха измислили двете ми баби и никога не съм имал съмнение в това отношение. Моята първа Родина се казваше Сър пазар. Това е ловешка махала. Колко бой съм отнесъл заради това, че съм оттам, аз си знам. Но като играехме мач с махалата под пазара, накрая припадах и повръщах от умора и махленски патриотизъм.

Нямаше по-голям смотаняк от мен в казармата първите месеци, но и досега, като видя военен парад, все гледам колко са прави редиците, как си вдигат краката маршируващите, и ми се пълнят очите със сълзи. Така че съм и военен патриот.

Лично на сърцето ми стоят двама българи – Ботев и Левски. Ама не с паметниците си в Калофер и Ловеч, които са по-големи от египетските пирамиди, ами с „Настане вечер, месец изгрее“ и с Тефтерчето. Литературен патриот съм на Ботевата поезия, защото въобще не е поезия, а е нещо оттатък – клетва, шаманизъм, зов, пророчество и простота, която има само в слънцето, в кръвта и в безсмъртието. На Левски най ми е интересно тефтерчето, в което и той се е опитал да пише стихове. Римувана биография се е опитал да си направи Левски. В нескопосаните му и спънати стихове има толкова човещина и красива наивност, че няма как да не съм патриот.

Голям патриот съм, личен, на кехлибарения гердан на баба ми Събка. Така се беше слял с нея тоя гердан, че като го махнеше, ѝ изстиваше гърлото.

Личен патриот съм на машината, с която дядо ми Драган пръскаше лозето със син камък. По-голямо произведение на изкуството и на сладкото грозде не съм виждал – шедьовър.

И на малката тенджерка, в която майка ми си изваряваше спринцовките, съм патриот, и на пистолета на баща ми, който го взеха един час след погребението му – също съм патриот. Патриот съм на селския ни двор, който е триста квадратни метра, и на жабата, която живее в шахтата ни с водомера. Патриот съм на ябълчицата и на смокинята и умирам от страх да не стане така, че да ги забравя. Страшно ли е това, опасно ли е? България ли е това, или не е България? Аз какъв съм – с акъла ли съм си, със сърцето ли съм си, да кажа, че не обичам всичко това? Искате да ви кажа, че повече обичам Кирил и Методий от дядо си Никола и баба си Дона? Мога и да го кажа, ама не е вярно. Кирил и Методий мога да ги обичам във въздуха, в пространството, в библиотеката на читалището и толкова. Не си мисля, като чета книги, че те са създали глаголицата, че учениците им имат някакво отношение към кирилицата – нищо такова не си мисля. Погледна ли буквите, и се сещам за другарката Димка Йорданова от училище „Марко Иванов“ в Ловеч. Лично на мене тя ми е дала буквите. А после след нея – и майка ми Марчето, която бая шамари ми е опердасала, че не пиша красиво. Майка ми ми е вдъхнала страхопочитание към буквите.

Сега искат да ми отнемат тоя мой личен патриотизъм и да ми го натоварят с големи славянски и европейски приноси, че „ и ний сме дали нещо на света“. Каквото сме дали на света, сме дали. Нека светът да каже, нека другите да кажат – искам да го чуя. Но ако може, да е от сърцето, а не от протокола и от всякаквите там съображения. Даже нещо повече – такъв личен патриотизъм ме е обхванал по отношение на литературата, че си мисля, че по-хубав разказ в света от „Песента на колелетата“ на Йовков няма. И че по-хубаво стихотворение от „Червените ескадрони“ на Смирненски също няма.

И спрете да се опитвате да пробутвате опаковки и пакети за смисъл и съдържание. Що се отнася до националните празници, веднъж вече написах, ще го повторя – книгите на Андерсен и Братя Грим, на Йовков, стиховете на Ботев и Смирненски и преди всичко – рождения ден на майка ми са моите национални празници. И сборът на село Гложене, Тетевенско, на втори август – също ми е национален празник.

Николай Милчев

Не съм писал хартиено любовно писмо от години,
не съм близвал лепило от марки и не съм пускал пликове,
а не спрях да разказвам колко си хубава,
макар че не си била хубава никога.

Красотата е относително нещо, важното е душата –
такива глупости слушам, откакто се помня.
Ти не си била хубава никога, защото си най-хубавата –
най- хубавата, друго не помня.

Затова ти пиша на ръка – нечетливо, но лично,
и ми се вие свят, изтръпват ми пръстите и езикът.
Мъчно ми е, че си най-хубава на света, и ми е мъчно,
че не мога да те нарисувам вместо адрес на плика.

Не ти казвам нищо особено, пиша ти едно и също –
хубава, по-хубава и най-хубава – това е.
Не съм ти писал любовни писма от години,
но си дойдох на къщата и сега съм си в моята стая.

Сега съм си в момчешката стая – с прозорците и дърветата,
и ти пиша любовно писмо в една разчертана тетрадка.
Не знам дали тук има поща и дали си отваря очите селцето,
но ти пиша, че си хубава, колкото някога.

***
Чудна работа – лястовичка и щъркел,
а ми се виждат еднакво големи в небето.
Сигурно е така, защото
ми пълнятсърцето.

***
Кой ги събира тези гълъби горе –
един по един, един по един?
И кой ги пръска, сякаш са орехи
или слънчица в простора син?

***
Ту завали, ту спре, ту завали, ту спре…
По време на спирането чувам гълъби диви –
те са гривеци и гукат от цялото си сърце,
и си къпят перата, и са красиви.

***
Ти трябва да растеш, а аз да се смалявам,
дръвче, което в двора посадих.
Да хапна плод от теб не се надявам,
но малко ли е, че те посадих?

Първо полекичка, полекичка, а после – хайдеее
като почне едно безразборно падане на шума,
като почне едно боядисване на баирите в цветове,
като почне едно пилеене и едно безумие,
като почне едно обиране на всякакви плодове,
едно смесване на сокове, градуси и любовии
като слезе Горното при Долното небе –
ще ти кажа, че е есен и не мога без тебе.

ЦАР

На кол от дрян – като на царски жезъл,
подпира бобът своето величество.
Уж само боб, а как отгоре гледа –
на благородническо същество прилича.

Зелена мантия, листа, шушулки,
изящества и обеци от злато.
Царува бобът и е хубав, хубав
в най-малката градинка на земята.

ДЪЖД

Нощес е валяло и локвичките се пулят,
даже погледът им блести.
Блестят и листата на нашата дюля,
прегърбена от старини.

Поваляло е малко и край на дъждеца,
кап-кап, кап-кап и всичко блести.
Зелен и лъскав, лети скакалецът
и не знае къде лети.

ЧИСТНИЦА

Само малко да придойде реката,
и веднага си помита брега.
Помита си съчките и листата –
голяма чистница е тя.

Помита си по облаците тъгата
и по къдравата млада коса.
Голяма чистница е реката –
като моята майка е тя.