Skip to content

ИЗВОРЧЕТА

Изворчетата най-често се намират в долове и ями, в падини, дерета и оврази.Някак си е трудно да срещнеш изворче на баир или то да ти помаха от някой връх. Водата е тайна работа, прикътана, а да се напиеш с вода от изворче е рай и благодат. Няма по-голяма наслада от това, да отпиеш от студената вода, да я преглътнеш и да усетиш, че силите ти се връщат. За да пиеш от изворче, трябва да се наведеш, да подгънеш крак, да легнеш по очи даже, да си натопиш устата и носа и да затвориш очи, защото иначе можеш да изпиеш собствения си образ. И прохладата, която тръгва по тебе, е велика. Потта по шията и ушите ти изчезва, изпръхналите устни започват да светят от капчиците вода, ако пък си намокриш челото – още по-добре.Ледено ли е кладенчето, ще усетиш лека болка в мозъка, но после ти става спокойно и сенчесто. Пиеш ли вода от изворче напролет, няма как да не изпиеш и някое облаче. Ако е лято, може да ти намигне жаба, песъчинките от дъното може да се завъртят в кръг пред тебе. Наесен трябва да отместиш с дъх накапалите листа, а през зимата и ледец можеш да натрошиш, ако си жаден.От изворчето можеш да пиеш направо с уста, но с кратунка също става, с канче, с буркан, с тасче, с паница и с други такива разни същества и приспособления. Можеш да гребнеш с шепа и да пийнеш от бръчките по дланта си и от линията на живота си. Има обаче и едни други изворчета, дето не живеят по долове и оврази, а в реки. В река Вит също има такива изворчета, дето ту ги има, ту ги няма. Тях най-много ги откриват децата. Големите хора ги избягват – струват им се съмнителни. Връщаме се ние в един някогашен следобед с братовчеда Дачо от къпане по Вита и сме жадни, та ни се плетат краката. Реката ни е изпила – така се казваше. Устните ни са сини, лилави, като драснем с нокът по кожата си, остават бели черти, което значи, че много сме се къпали и много сме жадни. Братовчедът Дачо кляка в самия край на реката и почва да топи показалеца си. Топне го, после пак, гледа и занича къде водата се бърчи и трепка и съобщава:– Тука водата е лед! Пий, това е изворче!И аз се навеждам и пия. И наистина – тече си Вита, лятна и изтъняла, топла като чай и изведнъж – до брега й изворче, студено и сладко. Изворче в реката. Отиваме утре с братовчеда пак там да пием , а изворчето го няма. Нито водата е студена, нито нищо. Търсим, топим си пръстите и го намираме това изворче по-надолу, ама бая по-надолу. Омръзнало му е да стои на едно и също място и се е преместило.И ние пием – хем от изворчето, хем от река Вит. После, като ливнат големите дъждове, реката се изправя, пакостна и яростна, с цвят на боза, и от изворчетата няма и помен – изпива си ги тя. До следващото лято.Такива ми ти работи с тия изворчета. Само да ви кажа още нещо – ако лежиш над изворче и се подпираш на длани, по дланите ти после има разни и различни отпечатъци – от треволяци, камъчета и бодили, от прахоляк, тиня и кал, от небе и звезди, от река и от реки, от време и от любов. И най-много от жажда.

МИЛИАРДЕР СТИГНА ДО КОСМОСА

Милиардерът Джеф Безос полетя в Космоса. По-точно – стигна до Космоса. Прекъсват тв, радио и всякакви други предавания, за да гледаме и да се дивим. Приказки една след друга – колко е исторически моментът, колко е важно това за човечеството и все такива. Когато за пръв път човек стъпи на Луната, знаменита стана фразата: „ Каква малка крачка за човека и каква голяма крачка за човечеството!“Сега можем да го преобърнем – каква малка стъпка за човечеството и каква голяма стъпка за човека милиардер. Направил си ракета, капсула, взел в нея и част от родата, отишъл до Космоса и целият свят примира.А не беше ли възможно вместо ракета, да си направи стълба от долари и да се изкачи по тях? Знам, знам – добре е, важно е… Голям пиар и голямо самочувствие за някои държави и личности, но защо ли на мен нищо не ми трепва? Когато излетя Юрий Гагарин, бях съвсем малко момче, но го запомних. Нашите ме закараха и на живо да го видя и макар и като в просъница, но още ми е пред очите. Защо ли? Един малък, дребничък такъв, съвсем обикновен, а звезден човек. Първият най-обикновен звезден човек.Ама някога било пропаганда, било надпревара между велики сили, било идеология и помпане на мускули. Добре, че сега не е така.След години, вече като студент, като чух, че мой съгражданин от Ловеч е полетял в Космоса, не спах два дни. Тичах да видя къщата на Георги Иванов, пет пъти минавах покрай нея, летях покрай нея и аз. Сега пак се говори за някакви български астронавти, но повече ми става тъжно и някак си – несериозно, с извинение. Полетял милиардер. Туризъм щял да прави между звездите. Халал да му е. Но не можеше ли вместо да се вози из пространството, да покани някого, който утре едва ли ще види слънцето, да вземе някой бедняк, писател, художник, учител да вземе нагоре. Фантазирам си и сигурно съм смешен, но какво да се прави – нищо не ми трепва, мозъкът ми го осъзнава и отчита, но сърцето не трепва. Явно остарявам и не ставам за космонавт. Аз, дето се вика, на ябълката не мога да се покатеря един джоб ябълки да си откъсна, ами съм взел да се занимавам с ракети и космоси.

ЗАЩО НЕ СИ ГОВОРЯТ ПАРТИИТЕ?

Големият въпрос (плач) сега е защо не си говорят партиите, защо няма диалог помежду им.Според мен отговорът не е чак толкова труден. Не си говорят, защото няма какво да си кажат, защото са се взрели в пъповете си и защото от сутрин до вечер стоят пред огледалото и питат:“Огледалце, Огледалце, я кажи ми – коя е най-красивата партия на света?“Нека помислим обаче – за какво да говори ГЕРБ с другите – за магистралите, за язовирите, за чекмеджетата, еврата и джипката, за санирането? И за всички техни местни, Балкански, световни и вселенски успехи?За какво да говори БСП с другите – за вътрешните войни, за дебнене и подозрения, за дълги разводи и бързи женитби?За какво да говори ДПС с другите – за Росенец, за ТЕЦ Варна, за срещата с Ердоган, за закона Магнитски?За какво да говорят патриотите, излезли във внезапен отпуск, с другите – за раздаването на паспорти, за великата любов на Македония към България или за хвърлянето на пиратки през прозорците?За какво да говори ИТН с другите – за почти забравения референдум, за партийните субсидии, за мажоритарния вот, за таблетите и НАСА, за някогашните концерти по стадионите? Или за кандидат – министрите, които спуснаха като десетте божи заповеди?За какво да говори Демократична България с другите – за Гешев и за съдебната реформа, за вечната лустрация и новоизпечения ни враг Русия? За какво да говори Изправи се, мутри вън с другите – за енергията и заветите на митингите, за кражбите и зулумите и за разследващите комисии?Ясно е, че всеки дърпа чергата (диалога) към себе си и иска да се представи като повелител на идеите. Да, обаче другите от тези идеи ги стяга чепикът. Честно казано, мен главно ме интересуват образованието и културата. Там – почти нищо. Семейството, на което съм кръстник, го интересува здравеопазването и социалните му измерения. Там – батаци и нищо Роднините ми от село Арчар, Видинско, ги интересува откъде да изкарат два лева, за да не опъват шии от глад. И там нищо и половина Другите ми роднини от Тетевенско, докато посрещат със сълзи и целувки ББ, забравят да го попитат къде им е поминъкът и промишлеността, но те са си такива – балканджии с широки души. Е, как да има разговор, като в тоя разговор мене ме няма? Изчезнал е също от разговора и приятелят ми Тодор, братовчедите ми Милчо и Йото, и тях ги няма. Няма ги още хиляди други, които по никакъв начин не могат да се вредят да стане дума за тях. Поне веднъж да стане дума за тях. В приказките и новините обаче ги има Балтов и Ангелов, ББ и Томислав. А Делян П. ту го има, ту го няма. Социолози и политолози ги има ежесекундно. Неотлъчно присъстват Гешев и Сийка, Караянчева и Цв. Цветанов, Корнелия Нинова присъства главно с блясъка в очите си и още, и още. Напоследък в голяма концентрация се явяват Хаджигенов, Минеков и Бабикян, Дончева и Манолова и концентрацията на присъствието им вече е в заплашителни размери. Слави присъства с мита и легендата за него, Тошко Йорданов – с ръцете си в джобовете, а Филип Станев – с бакембардите си. Няма и едва ли ще има диалог между партиите, ако не стане дума за Петър и Илиян от Ловеч, за Пейо и Румяна от Ямбол, за баба Лалка и баба Вътка от Голяма Брестница, ако ги няма децата и внуците ни. Докато партии и партийни велможи говорят само за себе си, за своите пристрастия, амбиции и мании, работата няма да стане. Време е да се говори за хората – с техните имена и с техните грижи. Другото е пиеса, театро и вечеринка.

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ЛЕВСКИ

На днешния ден е роден Левски.
Представям си го като бебенце с пелени.
Представям си го като ябълчица и кестен
и като дъждец, който вали.

Представям си Левски като мъничко лъвче
и защото това е първият му рожден ден,
си представям как гривата му расте и как едно млечно зъбче
свети и се белее пред мен.

Страх ме е, че лъвчето ще порасте,
страх ме е,че лъвчето цял живот ще върви и върви
и единственото нещо, по което ще го позная,
е млечното зъбче, което блести.

ЛЮБОВ

На този свят има две-три неща,
за които си струва да си будя очите.
Първото е, че шията ти и твоята коса
лежат на гърдите ми.

Второто е, че докато ти все още спиш,
аз не смея да дишам
и в главата ми се върти, върти
това, което за теб ще напиша.

А третото е, че изобщо не знам
сутрин ли е, или е вечер.
И затова от любов ще те изям,
докато спиш и похъркваш лекичко.

ИЗХВЪРЛЕНИТЕ КНИГИ

В Анкара – столицата на Турция, в една стара и запустяла фабрика се е приютила библиотека от изхвърлени книги. Работниците от сметоизвозването започнали да събират книги, които хората изхвърлят, и сега там са се подслонили  и спасили близо 50 000 тома.
Щях да се разплача, наистина щях да се разплача. Изхвърлените книги, книгите сирачета, си имат свой дом в запустялата фабрика. Нещо като приют за книги. Сиропиталище за книги.
И в София съм виждал същата картина.
Преди години до контейнерите за смет пред блока, в който живея, намерих, превързани с канап, съчиненията на Камю, няколко книги на Хемингуей и десетина тома от Большая советская енциклопедия. И какви ли не още книги съм намирал.
Тази срамна одисея с изхвърляне на книги премина през няколко етапа.
Първо бяха търговците с кашоните, които изкупиха от обедняващите и изтръпнали хора библиотеките им за по един лев килото.
Втори бяха внушенията, че старите, разбирай книгите от соца, са вредни и опасни, политически неблагонадеждни. Хиляди такива, между които шедьоври, бяха изхвърлени или харизани за без пари.
След това хората се залепиха за денонощната телевизия, за шампоанените и сапунените сериали, за певачките със съответни телесни очертания и книгите станаха ненужни.
Дойде ред и на младите, за които книгите вече се бяха превърнали в клипчета, комикси и забавления.
Веднъж в час по литература попитах мой ученик от 12 клас, който после беше приет медицина, колко книги е прочел. Само една и тя ми нанесе тежки травми, изгубих си времето – беше отговорът на бъдещия висшист.
И така лека-полека нашите най-стари приятели и учители – световната и българската словесна класика, бисерите на езика и културата, излязоха в пенсия и поеха към кофите за боклук. Като изхвърляме книги днес, трябва да сме абсолютно сигурни, че утре нас ще ни изхвърлят по същия начин.
И моля ви, недейте да ми разправяте, че електронните книги са всичко, че са по-важни от хартиените, че са по-удобни и почти безтегловни.
Боже, който си създал всичко от Словото, докъде я докарахме – да мислим за книгите като за удобни и нетежащи същества. Ами ако е така, нека изхвърлим картините от музеите, нека изхвърлим скулптурите и останалите произведения на изкуството и да ги заменим с холограми – хем по-леко, хем по-евтино.
Евалла, евалла на нашите комшии от турската столица, че са се сетили да направят тази библиотека за изхвърлени книги. Така те ни дават и пример, и ни отварят очите.
Иначе съвсем ще ги затворим тези наши лениви и дремещи очи.

Интервю във вестник „Минаха години“ – бр. 29, 12 юли 2021

Николай Милчев от бившето списание „Родна реч”, учител и поет:

Портретът на Бойко още стои в кабинетите на учителки

  • Самовлюбеност отрови партиите на протеста
  • Ако Слави е чалгар, значи голяма част от българския народ е чалгари
  • Как да вярваш на Корнелия, след като мълчи, че е била заместник-министър на Иван Костов?

Интервю на ЗОРНИЦА ВЕСЕЛИНОВА

Николай Милчев завършва българска филология във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“. Зам.-главен редактор е на в. „Средношколско знаме“ и член на редколегията на сп. „Родна реч“. Преподава в столично училище. Един от най-талантливите български съвременни поети. Автор е на 20 книги със стихове и проза и на детския мюзикъл „Таласъми без налъми“. Води телевизионно предаване, в което представя над 50 млади автори. Има много литературни награди. Известен е и с ярката си гражданска позиция. И скептицизмът, и оптимизмът му си заслужава да бъдат поставени на фокус.

– На какво ще бъдат символ изборите на 11 юли, г-н Милчев?

– На раждане със секцио. Ако стане секциото, ще е много добре. Но се страхувам, че плодът може да е недоносен, защото голям нарцисизъм има сред лидерите на новите партии, т.нар. партии на протеста. Голямо вглеждане в собствения пъп и недостатъчно мисъл за бъдещето, за градивността, за перспективата. Май се въртят само стари мутри, не виждам свежи попълнения.

– Според някои новите лица са в партията на Слави?

– Дано е така. Но искам да видя там повече специалисти с повече програми, с повече идеи и хора, които ще ги осъществят. Полутоновете, недомлъвките, заканите за бъдещето вече не са достатъчни. Загадъчността ми идва в повече. Напоследък активисти на „Има такъв народ“ започнаха да се отварят към избирателите, но това не е достатъчно.

– Чалгар ли е Трифонов?

– Той е феномен на прехода. Ако е чалгар, значи голяма част от българския народ е чалгари, значи идеята ни за забавление и разтуха е чалгарска. Слави е момчето с мотора, което продължава напред и за чийто кръст част от нашия народ е готов да се държи, дори ако Трифонов падне от мотора. Той е момчето, което пълни стадиони и с което в дъжда млади хора пеят, защото може би не са виждали нищо друго. Издигнахме в култ борците, мутрите, а не хората на културата, науката и изкуството. Чалгата просмука образованието, науката, литературата. Парите станаха единственото мерило за успеха. Ако Слави е чалгар, най-известните ни поети във фейсбук какви са – наследници на Христо Ботев? Какво има сега у нас след промяната на 10 ноември 1989-та? Ами има пушилка от срутената сграда. Целият ни свят е пълен с илюзии.

– Илюзия ли е портретът на експремиера в кабинетите на всички жени в училището, където преподавахте? Тази украса съществува ли и сега?

– Този портрет не е илюзия. Той все още стои в тези кабинети и страданието по него ще продължи. Гледах как самоотвержено, за да не кажа истерично, се държат жени на срещи с Бойко Борисов. Как са готови да го защитават от всякакви въпроси и нападки. Те обичат джипа му, мускулите му, интонацията му, телевизионния му образ. Понеже мислите му са по-простички, по-предвидими, по-достъпни. По-дълбоката мисъл ги плаши. Любовта към Бойко Борисов ще продъжи. Защото носталгията по безметежността край няма и е много хубаво нещо. Изкачването е трудно. Спускането по наклон е най-лесното и най-чудесното.

– Каква е персоналната ви класация на партиите, които ще вкарат депутати в 46-то Народно събрание?

Очаквам такива резултати, че да си кажем: абе, работата не е чак толкова зле, колкото я мислим. Ние, българите имаме съвест, не искаме алчни и прости хора да седят на клона и да ни замерват с кокосови орехи. Предполагам, че партията на Слави Трифонов ще е на първо място. На второто с не много малка разлика ще е ГЕРБ, третото е неясно – там ще е или Демократична България, или БСП. „Изправи се! Мутри вън!“ ще имат по-добър резултат в сравнение с този на 4 април. ДПС ще получи вечните си гласове. Мисля, че патриотите няма да прескочат бариерата. Сложното ще започне след това, тъй като вождовете на партиите, които евентуално ще се коалират, за да сформират правителство, трябва да забравят имената и егото си поне за няколко години. Те не трябва да поставят своите имена и его пред партиите си.

– Пожеланията на партийни членове и фенове към Нинова са вечерта на 11 юли да й ръкопляскат така, както на поредния събор на Бузлуджа. Ние с Вас разговаряме няколко дни преди датата на изборите, поради това използваме бъдеще време. Възможно ли е тези пожелания да се превърнат в действителност?

Не вярвам, че е възможно. Някои смятат, че освен Бойко Борисов никой друг не може да е министър председател. Мнозина казват: ако не е той, кой друг да е? Пък аз твърдя: всеки, който върви по улицата, не се спъва и не плаче за майка си, може да е премиер. Въпросът кой, ако не Бойко Борисов, ако не Корнелия Нинова, е оксиморон. Всеки, който е кадърен и честен, може да е на тяхното място. Необходимо е да се проветрява стаята, в нея да влизат нова светлина, нов вятър. Не може с едни и същи имена, които и да са те, да се върви напред.

Гледах по телевизията председателката на БСП Корнелия Нинова, която разкритикува Слави Трифонов, Мая Манолова… Разкритикува земя и небо, звяр и природа. А по отношение на главния прокурор Иван Гешев бе повече от пестелива. Тя съобщи кои са били министри на Бойко Борисов, но пропусна да каже, че е била заместник-министър при управлението на Иван Костов. Това не е ли двоен стандарт?!

– В интернет се появи интересна карикатура. На морски бряг са се строили с гръб към наблюдателите няколко души. Първата вдясно е Мая Манолова, до нея е мъж с тиква вместо глава, който е хванал задните й части, до него е Слави Трифонов, в чийто джоб нисък слабоват мъж с фес слага банкноти, следва Корнелия Нинова, накрая е Христо Иванов. От морето към сушата на бял кон идва мъж с череп вместо лице и пура в цепнатината на устата. Какъв е смисълът на тази творба?

Не съм виждал тази карикатура, но така, както ми я разказахте, бих я определил като оплетени свински черва. Такива черва не могат да бъдат лекувани, те трябва да бъдат разрязани. Всичко е преплетено, всички са в едно помещение, чиято лампа е угасена и който каквото докопа… Трябва някой да светне лампата и да види какво се върши в помещението.

– Вярвате ли, че такова нещо може да се случи у нас?

Ако не вярвам, за какво живея? Защо водим този разговор, ако не вярвам в това?! Ако не може да се светне лампата, поне едно фенерче да запали… За какво ми е бил животът досега, ако не вярвам в светлината?! Има хора, които биха опитали да светнат лампата, трябва да им се даде шанс. В живота трябва да има магистрали, трябва да има надежда. Иначе, както казват в моя край, сме задънка. Задънка означава край.

О, магистрали да искаш у нас. Бойко Борисов се похвали, че е построил половин милиард километра – разстояние, много по-голямо от това Земя-Слънце.

Имам предвид други магистрали. Впрочем, видяхме как са строили нашенските, как са крали. Когато напоследък някой се напъне да прави нещо голямо, изтръпвам: какво ли се крие зад всичко това. Чух проф.Огнян Герджиков да сравнява небостъргача Златният век с Айфеловата кула и се шокирах. Той каза, че бъдещата кула ще е символ на София, както Айфеловата – на Париж.

– Има ли шанс България след 11 юли да дръпне напред?

– След 11 юли България трябва да се погледне в огледалото и да види на какво е заприличала. Ако направи това, ще се сети какво да стори, за да изглежда по-хубава, по-привлекателна такава, каквато заслужава да е. Сега по лицето й има много грим и кал. Дано започнем да се движим нагоре. Ако в раницата ни досега е имало камъни, да ги изхвърлим. Голям път ни чака, а с камъни в раницата няма да го извървим.

– Преди изборите на 4 април т.г. описахте ситуацията в България със стихче. А сега?

Ето стихчето. Глухарчето оплешивя/ поклаща бледо теме/ ветрецът, дето го довя/ дойде да си го вземе.

Глухарчето продължава да се прави на глухо и сляпо и се надявам ветрецът да се превърне в много силен вятър, който да отвее не само глухарчетата, забулили и замъглили всичко през последните десетилетия, а и калинките – изобщо онова, което пречи да се вижда цялата картина. През последните три месеца се случиха много неща, но главното е, че обикновените хора могат да поемат въздух и да погледнат през мъглата. Най-страшното нещо беше, че дълго време България беше мъгла плюс сиропи. Не валеше дъжд, валяха сиропи. Уточнявам: глухарчето е символ на тези, които изсмукват цялата влага от почвата, правят се на глухи и слепи, на ни чули, ни видели.

– У нас глухарчетата май са повече от останалите: много хора виждат безобразията, но си мълчат, страх ги е да говорят и пишат.

Съгласен съм. Само че няма да обвинявам хората, които си мълчат. Не ги оправдавам, но не ги и порицавам, тъй като ние – тези, които се бунтуваме, говорим и пишем, чрез партии, чрез  организации можехме да предложим на останалите нещо ново. Нашите гласове сякаш не създаваха и все още не създават достатъчно възможности на хората да повярват в справедливостта.

КАЗВАТ, ЧЕ УТРОТО Е ПО-МЪДРО ОТ ВЕЧЕРТА. НЕ ЗНАМ…

Но знам, че утрото на 12 юли 2021 година изгря с една тъжна истина – партии в България няма. Има лични обединения, его, амбиции и мании, фен клубове, фирми и акционерни дружества, но партии – такива, каквито трябва да са, няма.
Партии няма, обаче има вождове. Вождовете и техните оръженосци се представят за партии. И очакват народът да гласува. Да, ама той не ще. И всякакви приказки, че е лято, че е жега, че на народа му било писнало от избори, са само упойки и оправдания.
Щом няма партии, няма и гласуване. Наличието на много и единствено правилни вождове води до внезапни заболявания: амнезия на вождовете, дислексия, глухота и внезапно ослепяване, нарцисизъм, девственост, уникалност. Нашите вождове са единствени във Вселената, те са едновременно и исихасти, взрени в пъповете си, и със статут на папи за непогрешимост.
Като казвам, че няма партии, мнозина ще подскочат – ама как така, това не е вярно! Вярно е, уважаеми – партиите бавно, но неотменно губеха лицата си, гримираха се с каквито си искат цветове, забравяха на кого трябва да служат, за какво се борят и най-важното – смилаха всеки, който си позволяваше да мисли честно, смело и красиво.
Можете ли да ми изброите мислители и визионери (ама истински, самостоятелни, ярки, а не под индиго и папагали) в ГЕРБ, в ДПС и БСП? Или в другите нови приятелски кръгове, наречени партии? Можете, обаче малко трудно.
Искаш ли да правиш партийна кариера, трябва да мислиш като Вожда, да го цитираш, да го обичаш, когато съгреши дори, да припадаш от умиление, като го видиш, да му козируваш и ако се наложи – да си скъсаш роклята.
Нищо повече, но и нищо по-малко.
Това отблъсква, отвращава и обезсърчава.
Вярно е, че от време на време – а това в България означава през 200 години, през 500 години, през 45 или през 12 години – на народа му писва и вземе, че въстане. Освободи се или го освободят и почне да вика : „Уууу“ и „Долу!“ После отиде да гласува и после пак чака. Дванайсет години, три месеца или Господ знае колко…

КАРТИНА

Добре, че си ти, изворче чисто,
добре, че си ти!
И колко е хубаво, че едно облаче гривесто
по небето лети.

Колко е хубаво, че облачето се спира
и се оглежда така,
че изворчето от любов примира
и потрепва едва.

И колко е хубаво, че аз съм тука
и мога да видя с очи
как изворчето бълбука, бълбука,
а облачето блести.

ЗА ПРЕКЛОНЕНАТА ГЛАВИЦА

Преклонена главица сабя не я сече – с това сме оцелели, но и с това сме се посрамили.
Преклонената главица трябва да се стриже периодически, да се плясва по врата от време на време, да се натиска още по-надолу и все такива работи трябва да се правят с нея.
Преклонена главица сабя не я сече, но преклонената главица тучна трева пасе – бих допълнил аз.
И веднага бих попитал:
Защо бе, хора, защо като виждаме как айдуци и простаци ни крадат и мачкат, си прекланяме главицата?
Защо бе, хора, защо като виждаме как безкнижни и безсловесни същества се моткат по най-високите етажи на властта, си прекланяме главицата?
Защо бе, хора, защо като ни сипват в паничката постна чорбица, викаме, че е курбан, преглъщаме и си прекланяме главицата?
Защо бе, хора, защо като ни дрънкат от телевизорите, че България е цъфнала и вързала, че е рай на земята, а тя е опоскана и ошушкана, си прекланяме главицата?
Защо?
Защото се надяваме да ни забележат, да видят, че не сме бунтари и „ветрогони“, и както пише Алеко Константинов –да си подвиваме опашката и да си налягаме парцалите. И кога да е, хората ще ни наградят – я с някой пост, я с обществена поръчка.
В нашата татковина, ако не си началник, разбирай – с власт и пари, никой не те бръсне за слива.
Ако си началник, всички те обичат и трупат, трупат около тебе каквото имат:
Ако си началник, кметовете ти козируват и рапортуват, а жените си късат роклите.
Ако си началник, всички награди са твои – даже наградата „Иван Вазов“. Нищо, че казваш: „Аз и до краката на Вазов не мога да стигна“. До краката на Патриарха не можеш да стигнеш, но до наградата нямаш нищо против да стигнеш.
Ако си началник, можеш да станеш член-кореспондент, академик, директор на водопад, завеждащ отдел „Светкавици“, генерал на звездите нощем.
Ако си началник в България, твой началник е само Господ Бог от небето.
Но ако паднеш от власт… О, тогаз майко юнашка!
Тогава преклонената главица се изправя и ти показва гърба си и задните си части и ти се чудиш на кой свят си.