Някога много обичах това стихотворение на Валери Петров. За мен си съм го кръстил „Какво му трябва на човека“. Не го зная цялото наизуст, но и сега ми е в главата :
Какво му трябва на човека –
едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.
Наистина, много ми харесваше това нещо и му вярвах. Виках си – като има една шишарка сред пътека, един бял лист и едно перо – това е всичко.
Оказва се обаче, че на човека може и да му трябва един бял лист и едно перо, но на човеците, в това число и моя милост, им трябва най-вече пазарът в Тетевен.
На пазара в Тетевен волната човешка душа може да си купи яйца от Троянска Калейца, краставици „Гергана“ – всякакъв калибър и твърдост, според легендата – от Харманли, баш истински картофи още с калта по тях, червени чушки, в които можеш да си вкараш юмрука, и зелени чушки с по-прилични талии.
После идват наред доматите „Ръгби“ и „Биволско сърце“, прясно сирене, кашкавал и мляко от връх Балкана, полусплути сливи, сутиени – ама големи, като бейзболни шапки. Помакините са надарени откъм пазви, нали знаете. Следват ВиК части, носени обувки, фланели тип „Саня“, картини, на които са изрисувани Левски, Ботев, Цар Борис и Хитлер (последните двама са заедно на една картина), Георги Димитров, Тодор Живков и картината „Ръченица“ от Мърквичка.
Има и най-различни медали и ордени, а продавачът е татуиран със змии и смоци по ръцете си.
Тук само ще вметна ей така – за секунда, че видях да си купува шарена сол една мома, която си беше татуирала на гърдите криле.
Кажете ми, не са ли родени един за друг крилете и шарената сол – само да ги целуваш, да кихаш и накрая да полетиш.
На пазара в Тетевен според абсолютно достоверни слухове се продава най-хубавата скара. Скарата започва своя недълъг житейски път от малки фургони, от срязани наполовина кемпери, от брезентови палатки и от багажника на една жигула. Любимата ми аранжировка на тая скара са карначетата, които се подават от върха на тенджерата и просто протягат пръсти към теб.
На пазара в Тетевен можеш да срещнеш всякакви чешити – от помакини в пълна парадна униформа, трептяща в жегата с всичките цветове на света, през пристигнали от Гложене стари ергени с потрошените си коли – да ги видят тетевенките и ако могат – да врътнат някой курс за по петнайсет лева обратно за Гложене.
Тетевенския пазар си е простонародна работа. Обаче можеш да забележиш и тарикати продавачи от магазинчетата на главната улица, които идват тук само за да набележат някои жертви сиромаси, дошли да си купят някоя диня или пъпеш, и да ги убият с презрителен поглед.
Истинската вековна тетевенска интелигенция никога няма да дойде на пазара. Тази интелигенция седи в две-три кафенета по главната улица и само гледа дали ще мине някой нещастник с картофи и червени чушки.
Ако случайно някоя тетевенска интелигентка реши да мине ей така – да прелети над пазара, тя винаги говори на висок глас и съобщава, че някаква си ѝ се обадила по телефона, отива да я види и е тук случайно.
На тетевенския пазар можеш да си купиш мед – с вощуна и без вощуна в него, два-три вида конфитюрчета, шарени на цвят боровинки и тъмносини боровинки, тук-таме има и по малко къпини и малини, но те са колкото за адет.
Ето това му трябва на човека – тетевенският пазар му трябва. А перото, белият лист и шишарката моля да ме извинят, но ще почакат.
Мислех да си купя хавлиени кърпи, панагюрски, обаче се оказаха по-скъпи от на „Граф Игнатиев“ в София. Иначе продавачката на панагюрски хавлиени кърпи сигурно е бивша учителка по математика, защото обясняваше дължината, ширината и дебелината на кърпите до сантиметри и милиметри.
Не ми е възможно да пропусна факта, че срещу хавлиените кърпи се продаваха, потънали в масло и грес, стари части за коли, брадви, вериги, масльонки и всякакви пирони.
Завършвам с един знаменателен факт – виждал съм как мед, купен от тетевенския пазар, се доподслажда със захар от един велик рибарченин горски. Ами киселее ми меда, бе – викаше горският,– затова му слагам захар.
На мен този мед не ми киселее – сладък ми е достатъчно, както ми е сладко и всичко, което ми напълни очите на пазара. Кой знае, ако Валери Петров беше видял този пазар, можеше и да си промени мнението по отношение на хорските трябвания.