Skip to content

МАЙКИ

Изтънява, изтънява на косата ми косъмът
и полека се смаляват водите на Вита и Осъма.
Потреперват, потреперват коленете ми слаби пред залеза,
а край мене вечерта се разхожда и размахва ръкави.

И се чудя в тази сетна минута, милостиво оставена,
дали Осъма или Вита за опашката бяла да хвана,
дали Осъма или Вита да помоля да ме вземат нататък
и с реките на моята кръв да изчезна в полята.

И се чудя в тази сетна минута, дето свършване няма,
дали двете реки са реки, или са ми мама и мама.
А пък моята майка Мария вече вдига прането с легена
и отива да пере под луната, и не ще да ме вземе.

***

Чак в края на следобеда разбрах,
че нямам кръв, а козе мляко.
Качих се на скалите и люлях
нозете си над долината.

Когато слизах от върха,
видях козаря да ме чака –
изгубил бе една коза…
И двамата поехме в мрака.

ИМА-НЯМА ТРИ КИЛОМЕТРА

           

Разстоянието от село Гложене до махала Топилище има-няма три километра. Нищо работа, но когато пътеката е стръмна и понякога си ходиш по корема, е бая зор.
             Какво нещо са пътеките! Леко ли ти е на сърцето, хубаво ли ти е на очите, вървиш и разстоянията ги няма. Тежко ли ти е, кахърен ли си, натежаваш и краката ти почват да треперят.
            Простичко казано, пътищата и разстоянията и ги има, и ги няма. Понякога можеш да ги прелетиш, а можеш и да креташ по тях безкрайно.
            Иначе пътеката за Топилище е като дрянова тояга – тънка, но жилава и красива. Шарена пътека, която расте от земята. Над нея често се е провесил ръкав от листа на дървета, а вляво от време на време избликва Гложенския манастир.
            Този манастир, откъдето и да го зърна, все ми прилича на пощенска картичка – толкова ми е хубав. Описвал съм го поне сто пъти. И гнездо съм му казвал, и пряспа сняг, и облак… Сега ще кажа, че е голяма къща във въздуха.
            Защо Гложенският манастир да не е голяма къща във въздуха?
И нека в тази къща живеят и дух божи, и монасите, и нашите човешки терзания, надежди и молитви.
            Къщата ни беше в Гложене, но преди години родата живеела, пасла овце и варяла ракия от сливи и ябълки в Топилище. Там, в махалата под манастира, моите дядовци и прадядовци се губели в баири, в букови гори, в снегове и мъгли. Губели се в облаците.
            И досега още имаме колиба там и макар и вече отлитаща към земята – къщите не отлитат към небето, а към земята – понякога се отбиваме да я видим и тя да ни види.
            В полето колибите са сламени и обикновено са по лозята и бостаните, а в Балкана колибите са си къщи, до които отделно строят шатри за готвене. Колиби и шатри – това има по махалите в Балкана.
 Тревите, тръните и дърветата отвсякъде обсаждат вече нашата колиба и тя скоро ще изчезне в пущинака на времето. Но такъв е животът на самотните къщи – отлитат към земята и изчезват в пущинака.
            Някога ние много често ходехме на колибата. През ден, през два – и сме там. Все се измисляше някаква работа, та да се отиде. Нещо да се изнесе, нещо да се поправи, нещо да се свали от там.
            И баба ми Дона ме хващаше за ръка и хайде – нагоре.
            Тази жена миришеше на теменужки. Потта ѝ миришеше на теменужки и аз, още малко момче, си мислех, че сигурно всички жени миришат на цветя. Лято е, жега е, изпотили сме се с баба, пот капе и от носовете ни, а тя мирише на теменужки.
            Отивахме на колибата и тази теменужка почваше да плаче – прозорец се пукнал, една крина я няма, откраднали са ни лесата за сушене на сливи и ябълки, плоча на покрива се е пукнала. Все бели намираше да са ни станали.
            А ако заварехме овцете на някой комшия колибарин в двора, побесняваше. Не беше по-голяма от пумпал, но се завърташе като вихрушка и порастваше, и помиташе и овце, и комшия.
            После сядахме на каменните стъпала пред къщата и тя запяваше. Пееше толкова хубаво, че потръпвах, свивах се до нея и можех да чуя как лекичко пропуква дървенията на входната врата. А песента на баба минаваше първо през двора – ей така – стъпка по стъпка, после през гробището и тръгваше към манастира.
             Затова ходехме с баба на колибата – тя да се ядосва, после да запее, а аз да се свия до нея и да се отнеса нанякъде.
             Години по-късно с майка ми Мария също ходехме на Топилище. Тя обаче не само че не можеше да пее, ами на всяка Нова година освен ние да сме живи и здрави, си пожелаваше Господ да ѝ даде глас да пее.
             –Ееех, ако имах и глас да пея,– мечтаеше тя – цена нямаше да имам.
            С майка ми на колибата вече беше различно. Тя умираше да готви, животът ѝ беше готвене и носеше разни и различни работи – яйца, сирене, пита, чушки, малко сланинка, някоя наденица, кюфтенца, ракийка и шарена сол – задължително шарена сол, правена от нея самата.
            Често пъти майка вземаше в една тавичка пържен боб. Правеше го с масло и зърната ми се стапяха в устата. А коричката отгоре – леко хрупкава от червения пипер, едва се поклащаше.
            Ядяхме с дървени лъжици и вилици. В Гложене – с железни, тука – с дървени. Като ми се докоснеше езикът до дървената лъжица, и бобът ставаше още по-благ и мек, блажен и приятелски.
            Сядахме двамата с майка ми и ядяхме доволно и предоволно. Ядяхме почти през целия следобед. Постилахме одеяла в тревата до няколкото липи, които растяха в кръг, и лежахме до тях. Аз не мислех абсолютно нищо освен за това, че накрая на двора има тъмнозелени подкови трева, което значеше, че там растат гъби.
            Печурките растяха „на подкови“ и се познаваше отдалече къде се спотайват по тъмнозелената трева над тях.
            Едва когато слънцето почваше да пада ниско, тръгвахме за село. Ходехме на колибата да ядем, да полежим и да сме нависоко.
             Сега аз ходя сам – рядко, и като стигна, веднага заспивам. Толкова съм уморен, че съм стигнал до колибата сам, че на мига заспивам.
 Алергичен съм към слама, ама на Топилище спя на сламеник – не на дюшек, и ми няма нищо. Иначе ставам на петна по врата, а там всичко е наред. Спя и искам да сънувам нещо, а не мога, само спя.
            Когато се събуждам, ми е стреснато и студено в главата. Студено ми е в главата, защото ме хваща страх, че няма никого и че като погледна в двора, няма да видя подковите на печурките.
            За да дойда на себе си, отивам при липите и дишам дълбоко – дишам, докато се съвзема.
            Животът е сън, но това вече са го казвали други. Аз само ще добавя – и песен, и хляб, и чак тогава сън – това е животът. Има-няма три километра.

ЛЮБОВНА ПРОЛЕТ

Какво става с тази пролет, не знам –
от толкова време вече се бави.
А един щъркел е тръгнал и пеша върви насам,
и не вярвам на зимата да ни остави.

Ще попитате защо щъркелът не лети
и защо е заменил облаците със земята.
И точно тогава ще дойдеш ти
и ще ми погалиш перата.

И аз ще си спомня, че някога съм летял
и като вятър по устата ще те целуна.
А щъркелът, който пеша е вървял,
ще ти каже, че си зелена и хубава.

ПЪЛНОЛУНИЕ

През целия ден имаше пълнолуние от снега
и аз искам при това пълнолуние да те заведа,
да ти напълня врата със съзвездия и студ –
нищо друго не искам. Само сняг и ти да си тук.

Нищо друго не искам… Освен пролет след няколко дни
и пътечка с бели камъчета, по която да минеш ти.
И едно пълнолуние от иглики и всякакви други цветя,
и едно пълнолуние от твоята бяла коса.

ДЕН

Всяка сутрин се питам едно и също –
това бавно разсъмване дали е за мене.
Върти се земята и една джанка е цъфнала
и в нея пчелите пристигат с важно жужене.

И не е важно разсъмването, важно е, че джанката се върти.
Тя сега е побеляла от любов и пчелите го знаят.
Всяка сутрин се питам защо сърцето ме боли
и защо през целия ден абсолютно нищо не правя.

Радвам се, разбира се, че на петела му е добре
и перата му лъщят, сякаш някой ги е лакирал.
И се радвам, че магаренцето най-после ще спре
да тича след майка си и ще погледне баира.

Хубаво ми е, че не очаквам никакви новини,
защото новините станаха пепелянки.
И ми е хубаво, че понякога през деня вали
и от това става още по-бяла главата на джанката.

Ако случайно някой се сеща за мен,
това е кълвачът, изтръпнал на тополата суха.
Няма по-отчаяно същество от кълвача, който през целия ден
ми разказва, че тополата е болна, и аз го слушам.

И не спира да ме изумява как едно гущерче си върви
и гледа слънцето, и изобщо не мига.
Всяка сутрин се питам какви са тези мъгли
в главата ми и защо през целия ден не се вдигат.

Всяка сутрин се питам защо са ми тези думи накуп
и защо ги събирам като малки грамади.
И защото не знам, започвам да режа лук
и да помагам с каквото мога да се готви обядът.

СЕЗОНИ

Някога край пътя виждах яребици и виждах сърни,
дори веднъж една яребица ми се поклони,
а една сърна ми помаха.
Някога край пътя растяха жита и в житата растяха жени,
и облаци над света растяха.

Някога една река ме пристягаше като колан
и ме обличаше от глава до пети с дрехи от лято.
Някога в джоба си имах камъчетата на целия Балкан
и всичките узрели джанки, пръснати по тревата.

Някога имах правото да бъда малко момче
и да подскачам от радост, че козлето подскача до мене.
Някога бях Николайчо и Колето и бях врабче,
което се разхожда между слънца и растения.

И не мислех, че някога край пътя ще падне сняг
и снегът ще е мълчалив и бял като старец;
и не мислех, че този сняг ще бъда аз,
и никой повече няма да ме познае.

И не мислех, че ще се чудя кое е било и кое не е
и къде са всичките градини и приказки, и любови;
и не мислех, че накрая ще остане само едно врабче
и врабчето ще се казва Николай, и ще подскача отново.

И докато подскача това измръзнало същество,
едно момиче ще долети и ще започне да чурулика.
И аз ще си кажа, че само това е било
и че от началото до края само теб съм обичал.

ПТИЦА В МЪГЛАТА

            Бяхме се преместили да живеем от Тетевен в Ловеч и баща ми си купи пушка – надцевка, збрьовка, чешко производство.
            Това, дето цевите й бяха една над друга, ме влудяваше. Пушката ми харесваше толкова, че я гледах с часове, мерех се през прозореца по каквото прелети, миришех я, милвах я, даже си близвах по съвсем малко смазка, с която се мажеха цевите.
            Като заничах през цевите, се чудех как може по тях да се стича толкова сребро – не слънце, сребро. А тия спирали отвътре, които едва се забелязваха, връщаха обратно светлината кой знае къде.
            Ако можех, щях да спя с пушката в леглото или да я взема с мене в училище.
            Не знам как се получаваше, но вкъщи тя ми вдъхваше самочувствие и не ме беше страх да оставам сам. Не ме беше страх и да преспивам, когато майка ми и баща ми ги нямаше в събота и в неделя.
            Живеехме близо до Осъма и аз всеки ден ходех да гледам реката. В Тетевен Вита е къде-къде по-малка, прищипната е от клисурата и все тича да ти се качи по краката. А тук, особено когато придойдеше, Осъма си беше направо море. Макар че какво ще е това море, което тече все надолу?
            Дойде зимата и в мъглите над реката за пръв път видях дива патица. В Балкана диви патици няма или ако има, аз не ги бях срещал. Видях я как плува с големите си криле, как поклаща глава, как се извива и рисува някакви си патешки работи.
            Не бях наблюдавал дива патица, но веднага я познах – и в мъглата я познах. Усетих я с корема си, със страстта и зъбите на малко зверче, в къщата на което има пушка.
            Няколко дни поред мръзнех на брега срещу ветеринарната лечебница и дебнех дивите патици. Нямаше най-много – две-три да са били, но пък като ги чувах да кряскат и да се издигат нагоре-надолу, оставах без тяло. И аз изчезвах с тях.
            – На Осъма има диви патици. – Съобщих на татко.
            – Еее?
            – Да идем с пушката.
            –Има ли хора? – Попита баща ми.
            – Няма никой.
            Отидохме и зачакахме. Баща ми сложи две гилзи трети номер, затвори пушката и прищракването ме оглуши. Не ме оглуши, ами започнах да чувам десет пъти по-силно, като куче. Ако имаше каишка и ми я окачеше на врата, щях да стана ловджийско куче.
            Чакахме, а мъглата се увиваше около нас, увиваше се около тополите и ветеринарната лечебница, около реката и кожарската фабрика на другия бряг.
            И ето че една патица започна да се приближава – първо като кълбо прежда, размотавано из въздуха, после като хартиена голяма топка и накрая като птица.
            Баща ми се мереше, плъзгаше пушката по посоката на летенето, но на мене ми се стори, че това мерене няма край.  Накрая гръмна.
            Най-хубавото на гърменето на пушката е, че се чува изведнъж и когато си близо до него, сякаш остава в ушите и в главата ти.
            Патицата се завъртя като перка, почна да пада бавно и се удари във водата. Осъма я заля за миг, после тя изплува и едва-едва тръгна по течението.
            – Готово! – Каза баща ми и мирисът на гръмнал патрон се омеси с мириса на студ.
            Докато той каже „готово“, аз се бях събул по къси гащи и бос нагазих във водата. Не усетих нищо – нито че ме преряза, нито нищо.             Татко обаче ме хвана за врата и почти насила ме издърпа обратно.
            – Ще хванеш пневмония, луд ли си?
            Патицата бавно се носеше и изчезваше, удряше се в камъни, спираше се за малко о някоя туфа и скоро щяхме да я изгубим.            Аз пощурях, разревах се, треперех, сочех патицата и баща ми отстъпи. Нагази в реката и хвана убитата птица. Хвърли я до мене:
            – Доволен ли си?
            Зъбите ми тракаха, но измънках:
            – Много…
            – Какво правите бе, хора? – Извика един облечен в дочени дрехи мъж, дошъл да изхвърли тор от ветеринарната лечебница с количка.
            – Нищо, ударихме дива патица.
            – Ама това е чайка! – И мъжът вдигна птицата във въздуха. – Това е чайка, не е патица.
            Баща ми стана блед и се изпоти, смутолеви, че не е сигурно – имало и такива, по-бели патици.
            – Има, ама няма. Това е чайка, акъл нямате! – И мъжът хвърли птицата обратно в реката и тя завинаги замина надолу.
            Докато се прибирахме, баща ми сложи пушката през гърдите ми, дръпна два-три пъти ремъка, нагласи го да не ми е голям и ми изтегли ухото. Изтегли ми ухото много силно.
            Ами като не знаехме кое е дива патица, кое е чайка? А и тази мъгла…

НЕ МИ Е ИНТЕРЕСНО НИЩО

Не ми е интересно нищо, освен ти –
седи ми се до теб и с теб ми се говори.
И знаеш ли, откакто те обичам,
не се измъчвам, че не мога да измислям повече.

Не ми е интересно и ми се мълчи, но само с теб,
без теб не искам да направя нито крачка.
И знаеш ли, откакто виждам колко ме обичаш,
не искам в погледа си нищо повече.

Не ми е интересно нищо – даже пролетта
да е зелена повече от якето и блузата ти,
аз ще седя до теб и ще те гледам чак до вечерта,
и няма да ти кажа, че съм тъжен.

И няма да ти кажа, че когато свърши този ден,
ще ми е все едно дали сезоните са минали.
Сега сложи да хапнем и легни до мен,
и не забравяй – аз не спя с години.

И не забравяй, че обичам само теб,
и не забравяй, че не ми е интересно нищо друго.
Сега заспи до мен, а утре сутринта
ще ми е интересно как ще те събудя.