Skip to content

ПРОЛЕТ

Моя пролет, моя малка пролет,
моля те, не дишай през устата,
не излизай никъде навън и
се пази от щъркели и облаци.

Ти сега си болна и не знаеш –
ти не си каквато беше някога –
пак си пролет, само че заключена
от любов към следващите пролети.

Пролет моя, лягай си, заспивай
и сънувай как потокът скача,
и сънувай как сърне отпива
от челото му вода студена.

Ти нали обичаш да играеш
по поляните, с треви поникнали –
трябва да почакаш, моя пролет,
пътят към поляните се свърши.

Ти нали обичаш да говориш
на козите, свраките и жабите –
замълчи си, много си пресипнала,
глас не ти остана от мълчание.

И не идвай в двора и в градините,
не пълни очите ми със прелести,
ако ме обичаш, стой си вкъщи,
стой си вкъщи и не ме подмамвай!

Аз съм слаб и само ако мигнеш,
ще изтичам и ще те прегърна.
Моя пролет, моя малка пролет,
обич моя, цялата зелена.

ЛЮБИМИ ПОЕТИ С ЛЮБИМО СТИХОТВОРЕНИЕ ПАВЕЛ МАТЕВ

Поезията на Павел Матев винаги ме е успокоявала. Била е билка за мен, прохлада, доверие и друг свят . Не знам да има по-важно нещо и в живота, и в поезията, от доверието. Стиховете на Павел Матев, които обичам, са крехки, но аз се осланям на тях и не се страхувам. Толкова са фини, а стоят здраво и сякаш летят.
Думите на Павел Матев са залепнали една за друга, а дишат. Няма и милиметър разстояние помежду им, а всяка е сама за себе си и в хармония с всички останали. Словото му се лее, както се казва.
И какви заглавия на стихосбирките – „Чайките почиват на вълните“, „Натрупани мълчания“, „Повикан от щастливи бездни“, „Внезапни паузи“, „Когато птиците летят по-бавно“. Това не само са заглавия на стихосбирки, това са стихотворения, кодове за поезия, начало на поезия.
И след толкова красота не спират да ми се въртят в главата стиховете му:

Аз не съм красавец – аз съм грозен.
Моите родители са прости.
Но дойдох по южни коловози
като бос езически магьосник.

Още докато бях студент, знаех, че стане ли януари, в списание „Септември“ и „Пламък“ ще има цикъл от десетина стихотворения на Павел Матев. И вървях през снега на Велико Търново, за да си купя книжките и да имам с какво да си грея душата. Никак, ама никак не беше случайно, че именно в началото, през януари, излизаха стихове на големия поет.

Много се учудих, когато разбрах, че Павел Матев по веднъж-два пъти в годината си вземал отпуска, изчезвал нанякъде и започвал да пише стихове. През останалото време си водел бележки в един тефтер – запише дума, метафора, идея, а после си вземал отпуска, за да станат записките стихотворения.
Чудех се как е възможно, защото тогава аз почти денонощно пишех стихове и в наивната си младост не съм и подозирал, че за да стигнеш до сърцевината на думите, трябва да си вземеш отпуск от всичко – ако трябва, и от самия живот. Това е правел поетът – вземал си е отпуск от всичко.
През ония години той беше голям началник – нещо като министър на културата. И именно затова лириката му беше още повече лирика. И именно защото беше голям началник, сега стиховете му се затулят, прикриват и премълчават. Когато си Павел Матев, трудно можеш да угодиш – и някога, и сега. Тръпки ме побиват, като си помисля как може автор от такава величина да бъде подбутван и забравян – дори в родния му край, да ме прощават Господ и земляците му. Каквото и да се говори, след Яворов в Чирпанския край другият поет е Павел Матев.
Беше издал една от последните си книги и ми се обади по телефона. Да ти се обади Павел Матев по телефона си е доста стряскащо, а още по-стряскащо беше, че ме покани, ако искам, да говоря за поезията му в читалище „Добри Чинтулов“ в София. Кой знае какво ми е било в главата, но най-вероятно от глупост или пък от страх да не се изложа, като говоря за толкова голям поет, но смутолевих, че нещо съм зает, че съм болен и че не мога.
Сега не се побирам в кожата си от яд и от мъка, дето съм пропуснал възможността да кажа и на Павел Матев, и на хората, които щяха да дойдат в читалището, че той е една от българските цигулки „Страдивариус“, на която поезията изнася концерти. Само ще вметна, че баща му е бил цигулар и е знаел стотици песни. Това няма как да е случайно.
Има и нещо друго. Така съм свикнал с илюстрациите на Евгений Босяцки към стиховете на Павел Матев, че вече ми се струват едно и също нещо – поезия като картини и картини като поезия. Жени, птици и думи, и далечина, и изкуство.
По стихове на Павел Матев бяха изпети много песни – и за отрязаните коси на мама, и „Любов, магическа реалност“, и още колко други…
Вслушайте се в думите на тези песни и ще усетите, че това не са само думи – това е влюбен вятър, шепот, копнеж, зов, болка. И над всичко – любов.

ЕЛЕГИЯ

Замислено небе стои над мен.
И синева, която не усещам.
Дъбът съсед мълчи озадачен
и чака скромни ветрове отсреща.

Над жълтите треви кръжат пчели
и само шепотът им се долавя.
От спомени душата ме боли
и аз на тази болка се оставям.

Оставям се на нечии ръце,
които и насън ще ме погалят.
И още вярващ в женското сърце,
не мога и насън да съм печален.

Неповторимо въздухът трепти.
Пространството мълчи като картина.
И знам, че тука ще ме посети
забравена любов. Ако я има.

Павел Матев

Любими поети с любимо стихотворение ПЕТЪР АЛИПИЕВ

За Петър Алипиев се говореше, че е странна птица. Пишел рядко, по едно-две стихотворение на година само и всичките били хубави. Коментираше се също, че книгите му винаги се казвали „Лирика“ и вече към написаните стихотворения прибавял по няколко нови.
Като казах, че за него се говореше като за странна птица, да кажа, че за мен това е птичето кадънка. Някак си от само себе си ми остана в главата и в сърцето неговото стихотворение „Смъртта на една птица“, което аз наричам „Кадънка“.
Чета и харесвам много негови неща, но като чуя Петър Алипиев, и виждам кадънка. Кадънките са шарени, топчести и накокошинени, с много жълто около човката и по челото и с червени и черни петна по перата. Нещо като големи цветни врабци.
Като четете за кадънката на Алипиев, сигурно ще усетите фолклорни интонации, Яворови интонации даже. Но именно в това преливане на традиции е силата на нашата поезия.
Много харесвам и стихотворението „Лисиче“, защото усещам в него нещо йовковско – митично и мистично. Неразгадаема работа.
Знам със сигурност обаче, че Петър Алипиев е мяра за поезия, че поезията му е сдържаност и повествователност, природа и естественост.
Знам, че е бил и мяра за поведение, че не си е поплювал нито в стиховете, нито в живота. Като чета какво е мислел и говорел, като знам какви книги на прехвалени лирични божества справедливо е върнал от издателството, си викам: Браво на таланта! И се сещам какво му е коствало това.
Взирам се в негови снимки – корав човек, корав мъж, корен, измъкнат от земята. Самотен корен.

СМЪРТТА НА ЕДНА ПТИЦА

Между камъни, коприва,
на цъфтяща трънка,
в местност неорана, дива,
сви си дом кадънка.

Висне над гнездото меко
кукувича прежда.
Лъхне вятър отдалеко,
клончето привежда.

Душно е, гори, припича.
Тя яйцата пази.
Заек някъде притича,
облак тъмен лази.

Ето го – гърми в полята,
слънцето затули,
вятър клонища замята,
град листа обрули.

Падаха връз нея бясно
удари корави.
Ви се тя в гнездото тясно,
но не го остави.

Немощна, криле разпери
до гнездото вънка.
Сутринта овчар намери
мъртвата кадънка.

Петър Алипиев

Любими поети с любимо стихотворение Петър Караангов

Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче.
Бил съм студент във Велико Търново и Караангов представяше новата си стихосбирка. Тогава изведнъж нещата си дойдоха на мястото – и пастелната мекота, и финесът на детайлите, и тази притаеност на пейзажа – всичко в поезията на Караангов беше писано от момче, от есенно момче.
А иначе беше мъж и половина.
Години по-късно, вече в София, една негова муза ми е споделяла, че когато поетът бил в чужбина, всеки ден ходела на летището и го чакала да кацне. Знаела, че няма да си дойде днес, но го чакала да кацне.
– Като птиче го чаках. – Въздъхваше тя и пускаше оная велика песен:

И се рони брегът на един наш сезон,
и се рони моето лято.

После имах шанса няколко години всяка събота да се срещам с него и с още двайсетина от най-изтъкнатите културни дейци на България в кафенето на улица „Елемаг“, близо до гроба на Дънов. Тук идваха Тончо Русев, Евтим Евтимов, Величко Минеков, Панчо Панчев, Павел Писарев, Кольо Георгиев. Идваха и политици, генерали и още различни видни люде.
Аз се свивах в ъгъла на голямата маса, слушах, траех си и главно отговарях за това, младата сервитьорка да не се отдалечава от компанията. Много питиета се изпиваха, много приказки се изприказваха.
Говореха главно другите, Караангов – почти никога. Понечи да каже нещо, и Тончо Русев точно тогава си поръча още една малка водка. Понечи да каже нещо пак – и Кольо Георгиев си продължи несвършващата никога мисъл. Вярно, умна, но несвършваща.
Така и не дочаках Караангов да каже думата си в кафенето на „Елемаг“, но всички бяхме дочакали голямата му тиха поезия.
Като казвам „тиха“, нямам предвид свита и притеснена, а сенчеста и лековита. Караангов беше роден в Сандански, а там е юг, пек, жега, наровете се търкалят по улиците. Там от Пирин слиза река като сребро, там са чинарите, ливадите и сенките. Там беше музиката на поезията.
Там бяха и стиховете на Караангов  – природа, изсвирена на пиано.
Голяма е заслугата му, че успя да опази поезията си от високите патетични тонове, от фалцетите и барабанния ритъм, от патриотарството и разветите байряци. Неговата философия беше друга – философията на омиротворената красота и любов.
Уж беше кротък, уж беше свит, а веднъж скочи на Николай Хайтов. Бях член на Управителния съвет на СБП, Хайтов беше председател, а Караангов – негов заместник. Трябваше да приемем отчетен доклад и Хайтов прочете нещо, което приличаше на съчинение на ученичка от десети клас. Явно големият писател беше дал на някой друг да пише доклада и този някой си беше оставил ръцете.
– Ама какво е това? – Попита Караангов. – Това е подигравка.
Хайтов се ядоса и подхвърли листовете във въздуха.
– Като не го харесваш, седни и го напиши ти!
– Да го напиша, – отговори поетът, – ама така никога няма да мога.
И слава богу, че не написа никакъв доклад. Той вече беше написал стиховете си и те бяха приети на най-високо място – хората бяха приели стиховете му с възхита.
Чудно ми е какво още чакат литературните критици, институции и всякакви там съюзи, та не кажат, че крехкият поет е създал фина и крехка, но нечуплива поезия. Защо не признаят, че думите на Караангов замъгляват очите ни и ни карат да имаме нужда от есенна мекота и от любов?
И защото не знам кога и какво ще бъде казано, аз ще кажа нещо от мен – Петър Караангов е един от най-големите български поети на двайсети век.
Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче. Когато го видях за последен път, си помислих: Момчето е уморено вече и иска да се прибере…

Топъл дъжд

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите,
о, аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите.

Долавям как се движи пролетта –
в кръвта ми, в соковете на стъблата
и как се връщат тихи над света
зелените лъчи на светлината.

Приветствам пролетните ветрове,
които над земята ни минават –
ще се издигнат нови класове,
реки ще бликнат в тихите дъбрави.

Ще израсте висока буйна ръж,
ще се събудят спомени изстинали –
дъждът сега е само топъл дъжд,
изгубил спомена за свойто минало.

Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал в миг и отшумял.
Как светът изведнъж
стана по-красив и бял.

Ще се завърне слънцето от юг
и над града във тая утрин рано
ще мине светлият лиричен звук
на някое, на някое пиано.

Дъждът ще влезе в стаите при нас
– измитите стъкла ще се засмеят
и нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят.

МАРТЕНСКА ВЕЧЕР

Не обичам да бързат снежинките, не обичам да бързат.
Закъде са се разбързали тези снежинки?
Колко е хубаво, че светлината на лампата е замръзнала
и въздухът е ту златен, ту синкав.

Колко е хубаво, че нощта все още не спи
и се чуди дали косите ѝ до утре ще побелеят.
Не обичам снежинките да бързат. И нека вали
този мартенски сняг последен.

Колко е хубаво, че снегът е разпръснат на малки перца
и не знам дали това не са някакви птичета бели.
Мирише на тъмно и на тишина,
която само снежинките  са видели.

Аз стоя на терасата като снежен човек,
на когото му се иска да слезе на двора,
и си мисля – нека вали през целия век
и снегът да не бърза и никъде да не ходи.

И ако може, да затрупа и нощта, и деня,
да затрупа навсякъде и да стане завинаги бяло.
И снежинките тогава ще светят така,
както свети сега луната изгряла.

Любими поети с любимо стихотворение ЙОРДАН ЯНКОВ

Чувал съм, че приятелите му са го наричали Тѝхиот (Тихия). Разказват, че винаги ставало така: Без да прави кой знае какво, както си седи и си мълчи, накрая на несвършващите някога любовни и поетични вечери Йордан Янков си тръгвал с най-красивата жена. Другите поети рецитират, викат, пият, тупат се в гърдите, а накрая си лягат само с голи метафори и намерения.
А Тихиот си лягал с любов.
Не зная дали е било така, но едно е сигурно – без показност, сякаш от само себе си, Йордан Янков омайваше и хората, и думите.
Така омая и мене преди повече от трийсет години, когато цяла седмица обикаляхме градове, училища и читалища в Южна България по линия на Седмицата на детската книга. Тогава все още съществуваше това чудо – Седмица на детската книга, в която писатели се срещаха с деца, четяха и общуваха.
Спяхме с него в една стая по хотелите и той, както си лежеше в леглото, хей така – помежду другото, ще каже нещо, върху което ще мислиш часове.
През това време имах възможност да се насладя на тънкия му хумор, на енциклопедичните му познания по литература и изобразително изкуство, да слушам за поети и художници, минали през живота и сърцето му.
Можех да наблюдавам как говори с децата като със същества, пълни с тайнствени сили, да усетя как естествено и лесно преминава от света на бита в света на битието. И как навсякъде изкуството беше около него.
Когато го гледах – с тази сивееща брада, високо чело и слаби като клечки крака, го нарекох Дон Кихот от Сливен (той е роден в Сливен). И наистина си беше Дон Кихот – с копие от доброта и стихове.
Йордан Янков е голям майстор и на римувания, и на белия стих. Поетичните форми му бяха подвластни във всичките си измерения, дори тогава, когато стиховете му графически приличаха на проза.
Много от последните му стихове са лирическа проза.
При него нямаше и ред без поезия. И ако не я усетиш, значи не си на висотата на поезията или просто не разбираш от тази работа.
Метафоричен и конкретен, цветен, мъдър, разгърнат, изненадващ, неповторим, модерен – това беше Йордан Янков. И че името му не е сред първенците на поезията от втората половина на двайсети век, е тъжно и несправедливо.
Последните години от живота си той създаде училище за изкуства, където думите, образите и фантазиите си намериха дом.
Спомням си гласа и усмивката му и те ми се сливат в едно озарение и спокойствие.
Защото Йордан Янков беше талантът на спокойствието, който не бърза заникъде. И който на края на вечерта си тръгва с най-хубавата жена.

СЪЩОТО НЕБЕ

          На връщане ще се провреш под същото небе –
по пръстите ти същото небе ще сипе хапещите
капки на мъглата.

          Между октомври и ноември – есента ще е
навяла дрипите си по овразите и пътят сам
ще си намира пътя.

          Раздърпани от вятъра, тополите ще си
подхвърлят гарвани – ще разгадаеш кода на
играта, предвещаваща разместване в контура
на пейзажа.

          Под същото небе – на педя от челото ти,
на педя от дъха ти.

Йордан Янков

Любими поети с любимо стихотворение Елисавета Багряна

Като малък си мислех, че Багряна означава боичка, цвят някакъв, багра. После разбрах, че значението на псевдонима било багрянородна – родена с власт, нещо като императрица на поезията. И защото Императрица на поезията звучи доста надуто, ще го кажа така: Елисавета Багряна е Жената на българската поезия.
Веднага се сещам за това, което са ни учили в училище – че поезията ѝ била бунт срещу патриархалните норми, еманципация, стихия, че била волност и още какво ли не.
Така е, но поезията на Багряна е преди всичко завръщане. Завръщане на женското лирично начало на своето изконно място – при земята, при пътищата и вятъра и при любовта, която е избрана от сърцето.
Стиховете на голямата наша поетеса не чупят, не рушат, не разбиват, както непрекъснато се повтаря. Тъкмо обратното – те възстановяват, съединяват, раждат и се опиват от мисълта, че раждат любов.
Казват, че още докато набирали „Вечната и святата“, печатарите си вземали по някоя кола, четели стиховете ѝ, радвали им се, носели ги вкъщи.
Така сигурно се е зарадвала и слисала едновременно Багряна, когато видяла първата си стихосбирка, стоварена на купчинки пред вратата си. „Вечната и святата“ чакала своята майка пред вратата ѝ. Какъв по-голям знак от това?
Оставям настрана и отминавам с мълчание всякакви клюки, злоби, зависти, лъжи и опити за огорчения, които съпровождат живота на поетесата. То слънцето, дето е слънце, не може да угоди на всички, та Багряна ли?
Главното е друго – с поезията на Багряна нашата лирика отиде по света толкова естествено, колкото е естествено да седи между цветята в градината, у дома си.
Тя можеше да прави със стиха всичко и направи всичко – и битие, и сълза, и рождения, и обич, и грях, и съзерцания. От бита и от обичаите ни направи поезия.
Багряна сътвори от стиха жена. Тя е нашият матриархат в поезията.
На следовничките ѝ ще пожелая да четат по-внимателно голямата поетеса и да не бъркат кухнята и леглото със свободата и властването. И да не бъркат перченето и позите със силата на духа и характера. Ще им пожелая повече талант и по-малко гримаси. Но това между другото.
Поетът Найден Вълчев на времето направи така, че и аз можах да присъствам на един от последните ѝ юбилеи в дома на Яворов на улица „Раковски“ в София. Бях толкова развълнуван, че нещата от вечерта ми се сливат, но едно си спомням много добре – чувам как Багряна повтаря полу на шега, полу на сериозно:
– Няма ли мъже тука, да ме покани някой на танц? Така ми се танцува!
Велика поетеса – с дух и талант, достойни за поклон.
Стихотворението, което избрах от Багряна, за мен е най-хубавото българско любовно стихотворение. Нямам колебания. Простотата, силата и осезаемостта на чувствата са недостижими, а стиховете „не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти“, казват всичко за живота и за поезията. Това стихотворение е майка на любовта.

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Любими поети с любимо стихотворение
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Като малък си мислех, че Багряна означава боичка, цвят някакъв, багра. После разбрах, че значението на псевдонима било багрянородна – родена с власт, нещо като императрица на поезията. И защото Императрица на поезията звучи доста надуто, ще го кажа така: Елисавета Багряна е Жената на българската поезия.
Веднага се сещам за това, което са ни учили в училище – че поезията ѝ била бунт срещу патриархалните норми, еманципация, стихия, че била волност и още какво ли не.
Така е, но поезията на Багряна е преди всичко завръщане. Завръщане на женското лирично начало на своето изконно място – при земята, при пътищата и вятъра и при любовта, която е избрана от сърцето. Стиховете на голямата наша поетеса не чупят, не рушат, не разбиват, тъкмо обратното – те възстановяват, съединяват, раждат и се опиват от мисълта, че раждат любов.
Казват, че още докато набирали „Вечната и святата“, печатарите си вземали по някоя кола, четели стиховете ѝ, радвали им се, носели ги вкъщи.
Така сигурно се е зарадвала и слисала едновременно Багряна, когато видяла първата си стихосбирка, стоварена на купчинки пред вратата си. „Вечната и святата“ чакала своята майка пред вратата ѝ. Какъв по-голям знак от това?
Оставям настрана и отминавам с мълчание всякакви клюки, злоби, зависти, лъжи и опити за огорчения, които съпровождат живота на поетесата. То слънцето, дето е слънце, не може да угоди на всички, та Багряна ли?
Главното е друго – с поезията на Багряна нашата лирика отиде по света толкова естествено, колкото е естествено да седи между цветята в градината, у дома си.
Тя можеше да прави със стиха всичко и направи всичко – и битие, и сълза, и рождения, и обич, и грях, и съзерцания. От бита и от обичаите ни направи поезия.
Багряна сътвори от стиха жена. Тя е нашият матриархат в поезията. На следовничките ѝ ще пожелая да четат по-внимателно голямата поетеса и да не бъркат кухнята и леглото със свободата и властването. И да не бъркат перченето и позите със силата на духа и характера. Ще им пожелая повече талант и по-малко гримаси. Но това между другото.
Поетът Найден Вълчев на времето направи така, че и аз можах да присъствам на един от последните ѝ юбилеи в дома на Яворов на улица „Раковски“ в София. Бях толкова развълнуван, че нещата от вечерта ми се сливат, но едно си спомням много добре – чувам как Багряна повтаря полу на шега, полу на сериозно:
– Няма ли мъже тука, да ме покани някой на танц? Така ми се танцува!
Велика поетеса – с дух и талант, достойни за поклон.
Стихотворението, което избрах от Багряна, за мен е най-хубавото българско любовно стихотворение. Нямам колебания.  Простотата, силата и осезаемостта на любовта са недостижими, а стиховете „не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти“, казват всичко за живота и за поезията. Това стихотворение е майка на любовта.

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Елисавета Багряна

Любими поети с любимо стихотворение ХРИСТО БАНКОВСКИ

Поетите отпреди моето поколение бяха до един кавалери на Ордена на голямото приятелство. Такъв орден няма никъде по света, но в нашата поезия го имаше. Да си приятел с някого, означаваше, че си му кръвен брат, брат по лирична линия. По цели следобеди са ми разправяли по-големите батьовци кои са им били най-добрите приятели и какви са ги вършили по този случай.
Много често се споменаваше името на Христо Банковски. Христо Банковски – това, Христо Банковски – онова. В.А. го наричаше Кучето. Не знам дали поетът е имал такъв прякор, но В.А. му викаше Кучето. С най- добри чувства – просълзяваше се човекът.
Аз не бях чел нищо от Банковски, но усещах, че работата е водовъртежна и поглъщаща. Цитираха се негови стихове за едно младо и пълно със зелена доброта жито, за един, дето вижда планина, разправяха се истории за любовите му, за нрава му, за косата му, ако щете. И най-много – за смъртта му. Ще си затворя устата какво се говореше за смъртта му.
Един ден, а това беше неизбежно, прочетох стиховете му, прочетох и „Предчувствие“:

А планината ще се смее просто
със устните на своите растения
и буките, от мълния докоснати,
като свещи ще изгорят за мене.

Оттогава това стихотворение ме разплаква поне три пъти, докато го прочета. А финалът му ме заковава.
В поезията на Банковски има много неща, но според мен главното са височините и детайлите. Височините са планински и небесни, а детайлите са неща, дето ти се мотаят в краката и пред очите, но винаги ти влизат под кожата.
И нещо, което ми се струва особено важно – между думите на Банковски има странни разстояния – малки процепи, които увличат мисълта, поглъщат я и я пращат в други светове. Конкретното става многоизмерно.
В едно стихотворение на поета Янислав Янков се казва, цитирам по памет:

Кажете – какво сме без Христо Банковски,
кажете – какво сме без Христо Банковски.
Неговите приятели най-добре знаят какво са без Христо Банковски.

Но аз също знам, че без стиховете му поезията ни нямаше да е толкова висока, млада и трагична.
Знам и друго – няма го вече приятелството между поетите. Разбягали сме се като мишки и като надути пауни един от друг и чакаме слънцето да ни огрее само нас.
Чакаме, ама няма да стане, защото какво сме без приятелството и без Христо Банковски.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Ще бъде светло, топло и красиво –
зелено щастие светът ще бъде.
И върховете – птици мълчаливи –
не ще повярват в моята присъда.

В мен ще догаря сетната обида –
последна болка ще прелее в мен,
и аз от тоя свят ще си отида
безкрайно тих, безкрайно уморен.

А планината ще се смее просто
със устните на своите растения
и буките, от мълния докоснати,
като свещи ще изгорят за мене.

Природата навред ще тържествува,
небрежна към живота и смъртта.
В реките и потоците ще плува
безсмъртната и смъртна красота.

И аз не знам, почти не знам доколко
ще съм щастлив, но слънцето ще свети
и няма вече да усещам болка
във тоя страшен апарат – сърцето.

Невидима ръка ще ме приспива –
ръка спокойна, нежна и добра.
Ще бъде светло, топло и красиво
и ще умра…

Христо Банковски