Пейзажи с Лолита
Стихотворения за пораснали деца
***
Нейната коричка, тази нощ изваяна,
е целувка кипнала, ритуална, чаена.
Маковата кифличка във чаршафче огнено
ще запомни зъбките, хрупкащи доволно.
И като трохичка ще разказва влюбено
как дори трохленце не беше изгубено.
***
Колко малки негърки тази нощ
са узрели в черницата.
Искам капки от този африкански разкош
върху възглавницата ти да изстискам.
***
Прасковите се целуваха, къпеха и хранеха.
Бяха нежни таралежчета.
Легнаха си рано.
Не прободоха чаршафа,
само го запалиха. И изгряха на прозореца –
мокри и заспали.
***
Както бонбонът си съблича пижамата
и под езика ми сладко си ляга –
така аз си лягам до твоето „няма“
и самичък си събличам пижамата.
Утре щом стана, ще плача хубаво,
за да съм мокър и син по лицето.
А за закуска ще целувам яйцето –
обло и бяло, и хубаво.
Ако случайно ми видиш мислите,
много те моля да ги задраскаш.
Те са разрошени, но са разлистени,
а ти си цвете, ангел и патка.
***
Мехурчета от шампоан
накацаха по нея.
И гладка течност – воден свян,
се гушка и се лее.
Балончетата – пук – пук – пук...
Каква пределна ясност –
случайно разсъблечен звук,
бълбукане прекрасно.
***
По-ласкава и черна от брикет,
косата ти припламва и блещука.
Бенгалски огън върху нощен лед –
алхимия на точната наука,
която като твоята коса
е формула, метафора, копнежи.
По-черна няма да я понеса.
По-светла няма да я забележа.
***
Защо разхождаш свойте дънки,
а кончето си не поглеждаш?
Кобилке, над чина се свежда
едно момче и му е тъмно.
Момчето няма нищо свое,
освен желание да ходи
с теб, миличка, на водопоя.
Ти за юздата да го водиш,
а то с копитца да те гали,
ако му разрешиш случайно.
Над гривата от портокали
цъфтят парфюми и ухае
на път, на степ и на пустиня.
Момчето взема тебешира
и не трева, а милостиня рисува,
ала не разбира, че като пише
твойто име, ти от седлото
ще го хвърлиш. Рисува кончето
и с рими опитва се да те прегърне.
***
С кубинки – кобилки по паветата крачи.
Пружинират край нея бумтящи ездачи.
Под цъфтящите лампи кобилката спира.
Светлината от нейната рокля извира.
Тя захвърля юздата на нощта и изцвилва.
И звездите със фарове решат нейната грива.
А на облака тъмен конят рие и мисли.
И кобилката свойта опашка разлисти.
И се смее жребчето, като месец играе
във ливади, които се връщат от рая.
***
В бурканчето със кремче за лице следи от пръстчето ти има, птичко. Та ти си бяла като брашънце, като измито
със сапун кокиче.
Защо, прозрачна, бързаш?
Този скреж е само миг,
мираж на белотата.
Ти можеш еделвайси да береш
от снежното чаршафче във кревата.
* * *
Загърната в синия шал,
прилича на боровинка.
Снегът е толкова бял, че от него
прехвърчат снежинки.
Посвещение след края
Посвещение след края
Тази книга е написана да се чете и със затворени очи.
Мечтанията под клепачите са нейните страници. Затова, надявам се, се вижда и насън.
Написана е и за очите, чиито зеници се разширяват и стават големи колкото любовта и колкото Космоса.
Тази книга е написана да се чете от устни, които обичат тишината. Няма по-голямо вълшебство от тишината между устните на двама души. Тишина, която свети от любов и означава много повече от тишина.
Сега очаквате да ви кажа, че тя е написана и за сърцето. Но аз ще ви кажа друго – сложете си ръката на сърцето и с пръстите си ще усетите всичко – и образи, и рими, и метафори.
Надявам се сърцето на тази книга да бъдете вие.