КЪДЕ Е ОНЯ СВЯТ
През последните години няколко пъти сънувам Оня свят. Обикновено го виждам като огромен хотел с непрекъснато движещи се нагоре-надолу асансьори, с неизброими стаи и аз все се лутам и не мога да намеря нито етажа, нито стаята си.
Веднъж видях Оня свят във вид на МОЛ, в който всеки следващ етаж приличаше на хълм, хората го изкачваха и изчезваха – нещо като огромен мравуняк.
Тази нощ пак бях на Оня свят, но този път беше съвсем различно – толкова мило и по домашному. Оня свят тази нощ не беше нито на небето – някъде-някъде в Космоса, нито някъде в бездните, в които би трябвало да има мрак, плач и скърцане със зъби.
Сънувах прабаба си Пена по майчина линия, която живя почти до сто години и последните двайсет беше напълно сляпа. Висока, чиста, красива стара жена с дрехи, в които личеше вкусът и смирението на българката, тази жена ни разпознаваше, като ни пипаше по лицата. Може и да не ми повярвате – бил съм малък и е възможно да греша, но докато ме пипаше по лицето с пръстите си, тя натискаше някакви малки клавишчета и мене ме обземаше радост от това докосване, близост някаква и доверие.
Сънувам прабаба си Пена да лежи на легло в къщата си в Голяма Брестница – в къщата си, от която се виждаха върховете на Вежен и далечината беше неописуема. Тази къща беше на ръба на едни скали, които свършваха с изворите на река Златна Панега и с две-три други села, пръснати в долината. А аз, покачен на една стълба срещу нея в стаята, ѝ разказвам за нейни роднини, които тя не познава. Казвам ѝ, че има правнучка професор и тази бабичка, която никога не е чувала нито за старобългарска литература, нито за старобългарски език, започва да се интересува какво точно представлява – нека го кажем – професията на правнучката.
В това време в съня ми се появява и баба ми Събка и ми обяснява, че майка ѝ никога не е умирала, че винаги е тук и че просто преди години сме престанали да я виждаме.
А аз сега в съня си я видях.
Ами ако Оня свят е около нас и в стаите, в които живеем? Ако нашите мъртви непрекъснато са около нас? Ако ни изпълват със спокойствие? И те, именно те – нашите мъртви, не ни ли помагат да прозрем бъдещето или да си обясним миналото?
Ами ако така наречените духове и ангели са част от нашия род, ако това са нашите презимена и фамилии, ако това е цялата несвършваща любов и несвършващи съмнения?
И накрая само един детайл – въздухът около прабаба ми Пена не миришеше на райски аромати – миришеше на жена, легнала да си почине, изкъпана със слънчева вода и домашен сапун. Сляпата ми прабаба ми миришеше на живот.
БЕЗ ЧАСОВНИК
Днес излязох до магазина без часовник. Като не си вземам часовника, времето изчезва, оставям го в къщата.
Лявата ми ръка е олекнала, почти не я чувствам.
Не знам колко грама тежи часовникът, но това, че не си чувствам ръката без него, означава, че времето тежи. Не говоря за годините и старостта, не говоря за грохването и смазването – говоря за тези грамове на часовника, които балансират, които уравновесяват.
Докато отивам до магазина и пазарувам, времето се накъсва на кадри. Преминавам от един кадър в друг и самият факт, че няма как да погледна към лявата си ръка и да видя колко е часът, ме прави лек като перце. Студът преминава през мен, без да ме смразява.
Като нямаш часовник, всичко е набързо, крадешком. Измъкнал си се от някакъв невидим затвор и се радваш, че макар и за малко можеш да бъдеш друг. Това – с оставянето на часовника, е голям номер. Другите хора имат часовници и са във времето, ти – не.
Като се връщам в къщата, часовникът е там, където съм го оставил – на перваза на прозореца. Гледам го само отдалече и ми се струва като някакъв кръгъл отвор, в който е изчезнало това, което е било преди мен и което ще изчезне после. Ако има машина на времето, ето я тая машина.
Какво помни, какво знае, къде отива и как така кълца-кълца пространството, отделя го, съединява го, върти го в кръг.
Остарях да си нося часовника, да го гледам по сто пъти на ден и сто пъти през нощта. Уморих се да ме дърпа този мой часовник напред и аз все да искам и да не мога да го изпреваря.
И се сещам за една войнишка снимка на баща ми. Той и още един негов набор са се снимали с часовници. Вдигнали са си левия ръкав на куртките, да им се виждат часовниците. Искат да кажат от снимката: „Вижте ни колко сме важни, имаме часовници“.
А знам от баща ми, че часовниците не са били техни, дадени са им назаем само за снимката.
Каква радост и гордост е било да си гледаш времето на ръката.
И колко ми се иска утре пак да изляза без часовник, да подмина магазина, да мина по моста над реката и да тръгна по пътя на изгубеното време без часовник.
СТРУННАТА ТЕОРИЯ, ЛИЧНИТЕ ВИБРАЦИИ И ТАКА НАТАТЪК
Все по-често посягам към книги за Космоса и Вселената (Космосът и Вселената може да са едно и също нещо, но на мене ми харесва да ги употребявам заедно. Те го заслужават). Много малко неща разбирам от тези книги и защото съм технически, физично, математично и химично пълен инвалид, лесно ми омръзва и спирам да чета. Мъча се да си запаметя в мозъка, че Вселената е създадена преди четиринайсет милиарда години, че може би големината ѝ се равнява на четиристотин милиарда светлинни години (това последното число въобще не е сигурно дали съм го запомнил добре) и от време на време в разговор споменавам тези работи.
Особено ми е хубаво да гледам реакции на хора, на които им казвам, че козметиката и козметичните салони идват от гръцката дума космос, което значи хармония, ред, украса. Нищо по-приятно няма за постригващия се човек от това, да си мисли, че постригването му е свързано с Вселената и хармонията.
Темата за черните дупки също ми е любима с тая пълна неизвестност, с тая абсолютна гравитация и с този Хоризонт на събитията, след който всичко изчезва.
Не ги разбирам тия работи с Космоса, нито с теориите, но ето тази нощ например усетих синята хладност на Вечерницата и видях брашняната, изпечена и светла кръгла питка на Луната в небето. Лунната питка я видях и преди малко – през деня – преместена и поизбледняла, но си беше там на небето.
Докато се заплесвам да пиша тези космични работи, през пътя преминава шарена котка, която според мене е ходила до реката и се е надявала да си намери нещо за ядене. Зима е, не е студено много, но котката едва ли може да си хване рибе в реката или жаба, или някоя мишка. Сигурен съм обаче, че е ходила до реката, защото докато върви, и се спира, и почва да си отръсква ту предната дясна лапа, ту задната лява лапа, ту с двете си предни лапи си търка муцуната и мустаците. Така се отръсква само котка, която е ходила до река или е минала през локва, но това, последното, не е за предпочитане в случая и го изоставям.
Докато се отръсква котката, аз усещам как въздухът вибрира около нея. Някъде дълбоко в мозъка си усещам подобна вибрация, която ми напомня реотаново пращене – лекичко реотаново пращене. Вибрацията от отръскването на котката преминава през сърцето ми, палва ми кръвта, както се казва, разтреперва ми коленете и пръстите на краката и аз посягам към химикалката, за да запиша тези вибрации и това трептене.
Една от най-новите теории е, че Вселената всъщност – това са вибрации, и че всичко е вибрации и енергия. Мисля, че тази теория се наричаше Струнна теория – вибрации, трептения и струни – това бил Космосът, това сме били ние.
Като влязох в казармата, и още първите дни ми направи впечатление, че панталоните на нашия лейтенант, когато сме в строя и той ни командва, винаги треперят. Гладко избръснат, с луничаво лице, с леко сплескан нос и бледа кожа, този наш лейтенант беше като изпъната струна – трептяща изпъната струна. Това ми се предаде и на мене и по време на цялата казарма, най-вече първата година, аз едва можех да си намеря място. Пред очите ми трепереше всичко – коридорите на казармата, пружината на леглото в спалното помещение, трепереше пружината на автомата ми, трепереха любовните писма, които получавах, трепереше ми сърцето, трепереше ми мъката, че не зная на кой съм свят.
Нямам представа дали Вселената вибрира и е струна, но моят живот беше голямо треперене, голяма вибрация. Понякога трептенето се изливаше в стихове, понякога – в пиене и в пушене, понякога – в челни катастрофи с невъобразимите идиотщини и невъобразимите сладости на дните и нощите.
Спре ли да ти трепери под лъжичката, край – свършено е.
Веднъж една моя колежка в училище – начална учителка, ми сподели подробности от интимния си живот. Ако някой реши да си споделя интимностите, рано или късно стига до мен. Тази учителка ми намекна, че нещо работата с кревата в къщата им не върви. Минават месеци, вика тя, без да му усетя и да му помириша кожата на моя мъж. А някога като се връщаше от учение (нейният мъж беше военен), и дрехите му трепереха – така ме желаеше, че му трепереха дрехите. Шапката му падаше от главата.
Спре ли да ти трепери под лъжичката, спират да ти треперят и дрехите. А спрат ли да ти треперят дрехите, свършено е с любовта. И може би с времето даже. Няма ли треперене, край.
Спокойствието е хубаво, но то е предвестник на Съня, а дали след Съня има трептения, трябва да каже Господ.
Не съм силно религиозен човек, дори ще ви кажа, че докато чета Евангелието, по-скоро се забавлявам, отколкото да се умилявам. Някак си са ми по-насърце атрибутите на религията – иконите, кръстчетата, църковната живопис, църковните писания и разкази. Самата мисъл за Бога, особено за християнския Бог, ми е по-скоро литература и щампа в литературата, отколкото съдба.
Това е така, защото помисля ли си за самата Вселена и за Космоса, разбирам, че не само не съм прашинка, а не съм дори една милиардна част от прашинката, защото тези разстояния и това небе няма как да ми се разкрият. Точно на мене – никога.
Опивам се от мисълта за Космоса и ме е страх, защото си представям как вибрирам от стая в стая, от небе в небе, от измерение в измерение и така нататък, и така нататък.
Аз винаги стигам до „и така нататък“. Вибрирам, вибрирам и току усетя, че вече съм и така нататък. Защото като се скъса веднъж струната на китарата, и музиката спира поне за малко. Е това съм аз – музика, която спира за малко, и скъсана струна.
Като написах, че съм музика, която спира за малко, разбрах колко е смешно това и колко е невярно – никаква спряла за малко музика не мога да бъда. Мога да бъда само пауза, в която има намерение за музика. И намерение за скъсана струна.
Между другото, не е лошо да спомена, че най-добре Струнната теория и Теорията за вибрациите съм ги усещал след пиянска нощ. На сутринта главата ми бръмчи, вибрира и се отнася едновременно във всички посоки на Вселената. И тогава, точно тогава разбирам колко важна е тишината и колко е спасителна тя.
РАЗЛИЧНИ ДУМИ ЗА СНЯГ
Не се спирам и непрекъснато излизам да гледам снега. През пет минути излизам да го гледам. Радвам му се с цялото си същество. Усещам го как вали, как мие въздуха, как слиза в земята. Усещам го по кожата си, по краката си, чорапите ми са мокри, фланелата ми е мокра, косата ми е мокра – мокър съм от сняг и ми е хубаво.
Почвам да гледам жиците. Малко са увиснали надолу. От мокрия сняг е, мисля си. Ами ако се скъсат, ако угасне токът? Миналата година от мокрия сняг жиците се скъсаха и нямаше ток три дена. Но това беше миналата година и аз тогава спях като мечка под завивките и не мислех толкова за снега.
Сега обаче мисля.
Ако има нещо, което може да ме върне в детството, това е снегът. Не знам защо, но тези накъсани снежинки, тези въртящи се на всички страни бели късчета, тези матови иглички, които се стрелкат ту отляво, ту отдясно, тези паяжинки, тези пръснати лоторки, тези оризови зърна, тези захарни кристали, тези топчета от сол, тези видения и проблясъци, тези ритмични спокойствия, тези сияещи звездички, тези прашинки от звезди – само те могат да ме върнат в детството.
А сме нямали много думи за сняг! Северните народи имали много думи за сняг, а ние сме нямали. Имаме и още как…
Имаме една-единствена дума, която е повече от всички други думи за сняг, и тя е детство. Чувате ли? Думата за сняг е детство. Думата за сняг е пазвата на баба. Ако не сте бъркали в пазвите на бабите си с премръзнали от студ ръце, не знаете какво е сняг. Ако не сте топили снежинки с езика си, не знаете какво е сняг. Ако не сте имали висулчица лед на носа, не знаете какво е сняг. Може и да нямаме толкова думи за сняг, но имаме усещане за сняг. И усещане за лято имаме, и за пролет, и за есен.
Сега се радвам на снега – хем му се радвам, хем изтръпвам. Викам си – как е възможно нещо външно по отношение на същността ми, каквото е снегът, да ме променя? Сняг ли съм станал, или само съм побелял?
Борчетата в двора миналата година потънаха в снега. Изчезнаха и ги нямаше. Отидоха в други измерения под снега, в други светове, а после се върнаха, отръскаха се, светеха, после станаха по-тъмнозелени. Белият сняг даде на борчетата тъмнозелен цвят.
На моята коса вече не ѝ личи, че е наваляна от сняг. На моя нос не му личи, че е навалян от сняг. На раменете ми не им личи, че са натежали от сняг. Още малко, и ще стана снежен човек, без да са ме въргаляли в снега деца.
Главата ми винаги е била малка снежна топка. Тялото ми – по-голяма снежна топка. А краката ми – най-голяма снежна топка, която не е помръдвала от двора в село, където и да е ходила по земята.
Сега остава някой да ми даде и една метла и съвсем да се превърна в снежен човек. Макар че във времето на снеговалежа ми е нужна лопата, за да рина снега и да си направя пътека до портата към улицата. При тоя снеговалеж – толкова.
КОЛЕДНИ УМИЛЕНИЯ
Обикновено съм изпълнен с несветли мисли, тъги ме обземат и щъкам нагоре-надолу като хлебарка. Кисело ми е и лицето, киселее ми и времето наоколо.
В такъв ден обаче – точно в такъв ден, с такова местоположение в календара, без да искам, се изпълвам с умиление и благодарност. Очите ми се катерят по мъгливите баири, радвам се на накъсаната и разхвърляна като вълна от овце мъгла, радвам се и на хората, които минават по улицата, и на дрехите им – не че мога да ги различа – така са се омотали в стари палта и шалове, в най-различни анцузи и вълнени чорапи, че ми се сливат. Сливат ми се дрехите на хората, но хората не ми се сливат.
След Дино Вутев – козаря, върви голям палаш с отличителен белег на ухото – нещо като обица. Знам, че палашът е изоставено куче, докарано тук от чуждо село и пуснато на площада, но сега вече е с отличителен пластмасов знак на ухото и върви след козаря.
Да можете да видите само походката на козаря! От кръста нагоре тялото му е неподвижно, а краката му се отварят като дюлгерски метър и почти се плъзгат по дребния сняг. С такава походка е готов и за балкански, и за балканджийски шампионат по ски бягане. А след него е кучето, а след кучето – козите, които осейват белия сняг с черните си барабонки.
Коледна идилия… Нещо като ангели и звезди по небето.
В магазина Грозьо – служител на ВиК – Луковит, диктува на магазинерката номера на ваучера си за храна. Не го носи в момента, но ваучерът му изтичал чак навръх Нова година и той диктува сега неговия номер и за петнайсет лева си купува две наденици и цигари. Сега, като напиша и че е увит в кълчища, ще излезе, че си измислям, но този ВиК служител на име Грозьо е облечен в зелени брезентови дрехи, бая поомачкани, но иначе с цвят на коледна елха и от джоба му наместо гирлянди стърчат кълчища. И това ако не е коледна елха, която свети в магазина за хранителни стоки, не знам кое може да е.
Умилява ми този ваучер за петнайсет лева и тия две наденици и кутията с цигари.
Умилява ми и продавачката, която хем продава, хем едновременно говори с родилния дом в Плевен, където се очаква дъщеря ѝ да роди всеки момент. Хем чака внуче на Коледа, хем записва номер на ваучер за петнайсет лева.
Имам една стара приятелка аз, не е добре в главата жената, по-точно – аз не съм добре в главата, като си мисля така – но винаги, където я видя, ѝ давам пари за кафе и за локумена вафла. Днес ѝ дадох пари за кафе и за две локумени вафли. Тя никога не ми е казвала нищо и лека-полека с времето спирам да ѝ забелязвам мустаците под носа, спирам да ѝ забелязвам разсополивения нос и тя бавно се превръща в безплътно същество, което крие нещо ценно в себе си. Е това нейно неказване на нищо и мълчание ми умилява и взема връх над всичко.
Умиляла ми е коледната украса в центъра на селото. Докарали сме го на мигане на лампички добре. И до светещи топки и шишарки по дърветата също сме го докарали добре. Но кметицата на селото Добринка Въкова има страшен душевен проблем и ми го споделя – споделя ми го точно днес:
-Не е честно, вика, абсолютно, за коледна украса в Торос да дадат пет хиляди лева, а ние тука да се гърчим с двеста лева. Обаче Торос имат спонсори. Ние тука – нанай!
Страшно ми умиляват тия двеста лева. И прощавам на кметицата, дето електронният часовник на Кметството показва с четирийсет минути времето напред, а термометърът – с пет градуса по-топло, отколкото е.
А най-много от всичко ми умилява гарванът, който от време на време прелита като катаджия над селото – бавно, тържествено маха с криле тоя небесен катаджия и оглежда да не би някой да прекали със скоростта на пиене на ракия или с рязане на резачка за дърва.
Един циганин се поряза пиян с резачка за дърва по крака и сега куца из селото и проси пари за бира. В такъв ден порязване по крака с резачка за дърва зараства веднага, ако изпиеш три-четири бири.
И като връх на най-голямото ми умиляване са тия три знаменити жълти круши, останали на върха на крушата в двора на комшийката. Три златни ябълки са те за мене. Трима влъхви във вид на плодове. И три звезди пред очите ми. И знаете ли защо най-много са ми умилели от всичко? – Защото след тях започва дворът на църквата и самата църква.
Най-после и аз да напиша нещо по-сладостно и по-светло. По-светло с тук-таме парцалчета мъгла.
Слагам и снимка – за общо впечатление.
Създайте вълнуващо съдържание, с което да представите Вашия бизнес в най-добрата възможна светлина. По този начин ще спечелите доверието на своите клиенти и ще ги убедите в качествата на продукта или услугата, които предлагате.
ДВАМАТА МИ ПРИЯТЕЛИ
Имал съм двама приятели, които са ми заседнали и в главата, и в сърцето. Там са си и сега и не помръдват. Иначе и двамата са на небето – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от село Гложене, Тетевенско.
По едно и също време ги обичах и им вярвах, без да се замислям за секунда.
Моето приятелство с тия двамата е чудо – и божествено, и градско, и селско. И двамата пиеха и пушеха. Още от ученици. Аз също. С Иван Динков се напивах в Ловеч, с Дачо Тодоров – в Гложене.
Може и да ви се струва непедагогично, но ще кажа, че това, дето се напивахме с тях още като момчета, ми счупи прозорците на душата и на сетивата и ме накара да не мисля, че съм малък, и ме накара да мисля, че съм птица, гълъб, соколче, мравка, гущерче.
Пиенето и пушенето бяха в основата на моето приятелство с тях. Плюс още едно много важно нещо – четяха книги, та се късаха и имаха библиотеки, по два метра високи.
Надявам се, следите последователността в разгръщането на приятелството – пиене, цигари и книги. Можете да си представите какви разговори сме водели, как сме си завирали носовете в редовете и смисъла на написаното и как сме искали и ние да пишем и да сме пияни не само от вино и от ракия, ами и от творчество.
И двамата бяха десет пъти по-големи мъжкари от мене, отдаваше им се да правят с ръцете си всичко, за разлика от моите кекави ръце, биеха се по-хубаво от мене, ловяха риба по-добре от мене и същевременно имаше в тях една страхотна женска чувствителност и милозливост, и фатализъм, и пропадане, и безпомощност.
Били са ми приятели, защото съм обичал и това женското в тях. По-умни от мен бяха, всичко можеха да правят по-добре от мен, но дълбоко в себе си съм ги усещал и като момичета, и като същества, които трябва да пазя и закрилям. Нито съм ги пазил, нито ги закрилях, нито можах да ги опазя, но ги обичах на такова различно и велико ниво, за каквото просто не ми се говори. Не ми се говори, защото не знам какво да кажа.
По едно време в София често ходех да се срещам с писатели и да пием в Централния клуб на офицерите на Цар Освободител. Бях бая отслабнал, с голяма къдрава коса, ама много голяма и къдрава коса, с опулени и изпъкнали жабешки очи, зехтинени, както се изразяваше баба ми, пиех водка, говорех за поезия и кой знае как съм изглеждал – замечтано, отнесено и шантаво, но един бая подпил и подпухнал посетител на заведението веднъж се приближи към мен, погледна ме и най-искрено ме попита:
-Ти да не си гей? Да не си обратен, че изглеждаш и гледаш така?
Пиян идиот, какво да му се сърдиш? Нито съм гей, нито съм обратен. Всичко ми е наредено според естеството на природата, но после доста мислих върху тези нелепи въпроси. Дали съм гей?
Изглежда в природата ми на човек, подвластен на думите, на слабостта, която в края на краищата те излъчват, подвластен на деликатността на думите и най-вече на техните родилни мъки, аз съм носил и нося в душата си и нещо женско. Пак повтарям – подреден съм по правилата на природата, но вероятно именно женското ме е карало да съм приятел с тия двама ангели, които пиеха и пушеха, четяха, издигаха се и падаха и в края на краищата бяха безпомощни като момичета.
Е това са тия двама мои най-добри приятели – Иван Динков от Ловеч и Дачо Тодоров от Гложене. Единият стана инженер и акълът му винаги беше в Космоса. Другият стана доцент – ветеринарен доктор, и акълът му винаги беше в Космоса, та чак до края на Космоса.
И за да е съвсем пълна картинката с приятелството, ще трябва да поставя себе си между тях – аз, най-слабият, да се грижа за тях – най-силните, като за момичета. И да не мога да ги спра, когато решиха да скочат.
ДВА РАЗЛИЧНИ ЧОРАПА
Преди десетина-петнайсет дена получих подарък – чифт чорапи. Шарени, весели, с едни линии по тях, с едни очертания. И най-важното – различни на цвят. Единият чорап – син, другият – зелен, резедавозелен.
На синия чорап – петата и пръстите зелени, а на зеления чорап – пръстите и петата – сини. Шантава работа, размесена работа.
Иначе не съм капризен и нося каквото ми падне, но относно чорапите винаги съм бил по-така. Мразя да ми са усукани, петата да ми е голяма, ластикът да ми прищипва над глезена и да ми оставя линийки от прищипаното. Мислел съм си, че като ме прищипе ластикът на чорапа, и няма да ми се оросява правилно кракът. И общо взето съм носел едноцветни чорапи. А сега имах два различни. Като ги погледнах, единият ми крак, на който бях обул зеления чорап, почна да ми студенее. Другият, синият – нормално топъл. По някое време се погледнах пак – аз обичайно не седя както седи човек, ами лежа и си слагам краката на каквото има пред мен, така че краката ми обикновено са на нивото на очите, и ми се стори, че десният крак ми го няма въобще. Там си е, но понеже чорапът е зелен, и не го чувствам.
Нещо странно става с мен по отношение на цветовете – когато гледам различни цветове по треви и дървета, ми няма нищо, а различните цветове на чорапите се оказва, че ме побъркват.
На младите си години си купих от град Правец шарен пуловер – с различни ромбове и цветове на гърдите. Направо летях с него, фуклевех се и ми беше голяма гордост. Ръкавите обаче бяха в един цвят.
Не мога да си представя, че ще нося плетена шапка например или шапка от плат и лявата ми част на главата ще е черна, а дясната – бяла.
Искам си я симетрията – искам си цветовата симетрия и на главата, и на ръцете, и на краката. Сърцето прави изключение – неговата симетрия е вътрешна и не се вижда. Но нещата, които са ми дадени по два броя, си ги искам в симетрия. Което е едно до друго и едно за друго – трябва да остане така и никакви цветове да не го делят.
Не намеквам и не правя препратки към други цветови разлики. Говоря само за различните чорапи. И за равновесието.
РОДНИНИТЕ НИ В ОКЕАНА
Мине се не мине време, и току науча нещо ново за китовете. Задълбочавам си познанията за тях. Няма по-подходяща дума от „задълбочавам“, отнесена към китовете. А и те са наши роднини, трябва да се сближаваме. И китовете, и ние сме бозайници. Само като си представя колко мляко изпива един кит, докато е малък, и как майка ми ме е отбила мене още на няколко месеца, връзката леко се разхлабва, но иначе е удивително да знаеш, че си роднина с китове.
Преди години научих, че китовете се чували от единия до другия край на океана. Можели да се чуят и да си говорят на хиляди километри. Много се озадачих, защото си представих какви гласове трябва да имат и какви гласни струни, за да се чуват в тия глъбини.
Не съм се питал какво си говорят точно. Възхищаваше ме възможността да се чуват. И то в такива дълбочини.
После разбрах, че китовете около Австралия си уреждали ежегодни конкурси за най-хубава песен. Всички китове пеят и по-малко гласовитите отпадат. Накрая остава един кит с най-хубава песен, признават му, че е най-хубава песен неговата и го пращат да я изпее на други китове – на друго място. Получава се нещо като океанска мелодия на годината, океанско Сан Ремо и Грами.
Представяте ли си, ако беше възможно да се направи плоча или диск или там каквото е най-модерно в областта на музиката и да се запишат тия китови песенни шедьоври, да се сложат в една подводница и да се разнасят от единия до другия край на океана? Щом песни на хора летят в Космоса, защо китови песни да не се реят в океана?
Погледнато честно и отстрани, китовете не са най-красивите същества на света. На мен ми изглеждат като големи камиони цистерни, които пътуват нагоре-надолу и с опашките си направляват движението. Според мен китовете изобщо не са красиви, ами са си едни огромни чували, които от време на време подскачат, въртят се, пльосват стотиците си тонове върху повърхността на океана и вдигат пръски до небето.
Но са наши братовчеди и се чуват от единия до другия край на океана, и пеят… И представяте ли си – понякога се самоубиват, като нарочно се врязват в пясъка на плажовете и умират там.
Това последното – за самоубийството на китовете – като го научих, и не повярвах. Ще ми се да имат по-устойчива психика от тази на братовчедите си хората и да не се самоубиват групово и поединично. Дано да го правят по невнимание, случайно или като гонят някаква плячка и без да искат, излизат на сухото. Така ще ми е по-спокойно – ако знам, че китовете не се самоубиват и депресията не ги тресе така, както тресе мене.
Вчера научих, че едни от най-големите китове не живеели по шейсет-седемдесет години, както се е смятало досега, а почти двойно повече – докъм сто и трийсет и отгоре. Откъдето и да го погледнеш, това си е цяло безсмъртие.
Казаха, че в океаните сигурно имало стотици от тия най-едри китове, които се били родили чак в деветнайсети век. Веднага усетих, че е крайно време да им проумеем езика и да запишем техните спомени – както записваме спомени на столетници и издаваме книги с такива спомени, да вземем да запишем спомените на сто и трийсет годишни китове и да ги четем, и да се дивим.
Предчувствам, че такива китови книги ще са удивителни четива, смайващи и наистина дълбоки. Чак настръхвам, като си го помисля, изтръпвам направо.
Няма начин тези книги да не обиколят света и да не станат любимо четиво на цялото човечество.
Ще остане, разбира се, един-единствен въпрос – защо все пак някога китовете са скочили във водата и са останали там, а ние още сме на брега. Макар че някои от нас – най-смелите, вече скочиха в глъбините завинаги. Отидоха при роднините си – китовете.
БОГОЯВЛЕНИЕ НА СТРЪМНАТА УЛИЦА
На Богоявление небесата се отваряли. И Патриарх Даниил сутринта каза същото.
Гледам небето – тук-таме се е отворило и е ясно, а тук-таме има облаци. Винаги е така с отварянето – и на небето, и на земята, и на някоя врата. Нищо не е отворено докрай.
На днешния ден Господ Исус Христос отишъл да се кръсти в река Йордан от Йоан Кръстител и Бог спуснал върху него гълъб. Дух Божи се явил като гълъб и си починал върху Христос.
Символика е това - гълъбите ходят и по земята, и по небето и е най-естествено те да са Божии пратеници, в случая – и Божие изображение.
Съвсем близо до нас на село има една много стръмна улица. Тя е ту улица, ту река. Дол, който след големи дъждове приижда, тича като луд надолу и разделя селото на две. После пак си е улица – като се успокои и изтече.
На тая улица един мъж всеки ден хвърля кукуруз. Хвърля кукурузени зърна по стръмната улица и те се жълтеят и светят. Кукурузените зърна всеки ден отварят небето. И от небето с пърпорене и фюфюкане слизат десетки гълъби. Почват да кълват кукурузените зърна, разперват си полека крилете, бутат се, клатят се смешно и ядат.
През зимата, както е сега, стръмната улица е доста хлъзгава и докато ядат кукуруз, гълъбите често се плъзват и тръгват надолу. Обаче те имат нокти – не много големи, но все пак – нокти, и лесно се спират.
Ето ви го селския разказ за всекидневното Богоявление, ето ви я река Йордан – стръмната улица, ето ви го мъжа, който хвърля кукуруз – Йоан, и ето ви го Божия дух във вид на десетки гълъби.
Мисля си, че за да се отвори небето, трябва да се отвори и земята – да се отвори и да даде хляб, жито да даде, кукуруз и така да се слее с небето. Небето винаги е високо, колкото е високо житото, колкото е висока царевицата и колкото е висок козарят, който с големите си ботуши е подкарал тая сутрин козите по стръмната улица.
И ако щете ми вярвайте, един гълъб кацна на рамото му. Много ми се иска да беше така. Такива работи стават само в Евангелията. Истината е, че козарят размаха дългия си кривак и гълъбите отлетяха.
Но не всички. Някои продължиха да кълват кукуруз и да си приказват.
ВЪЗХВАЛА НА ЛОШИТЕ НЕЩА
Едва се удържам да не се напия. Времето е само за напиване – студено, замръзнало и разхвърляно.
Представям си колко ще ми е приятно като ми се размъти мозъкът и като ме оближат едни огньове по бузите. Много различно е, когато се напивам. Направо се раждам отново.
Още след първата чаша изтънявам, смалявам се, почти изчезвам и нищо не мисля. Започвам живота си отначало. За първи път се напих на около дванайсет-тринайсет години. И знаете ли какво? – изобщо не ми пукаше, че после повръщах половин ден, че ми трепереха ръцете и краката и цветът на лицето ми беше лимонен. Бях щастлив, че съм изчезнал, че ме е нямало, че съм се забравил.
Напиванията после само ми показваха, че в живота трябва да има паузи, изчезвания, политания – трябва да има в края на краищата репетиции за смъртта.
Пушех и много цигари и се поздравявам за това. Да пушиш, означава да не правиш нищо и едновременно да се увиваш в пашкул от дим и да ти се отнася главата. Хиляди, хиляди цигари съм изпушил и ги виждам като едни малки бели тръбички, телескопчета, през които съм отлетял. Горните фаланги на пръстите на дясната ми ръка бяха станали кехлибарени от пушене и бяха заприличали на кехлибарените зърна от гердана на баба ми Събка. Честно ви казвам, никога нямаше да порасна, ако не пиех и пушех. Наистина нямаше.
По едно време се напивах по два пъти на ден – казвахме му двуразово напиване. Напия се на обяд, спя следобеда, събуждам се привечер и моментално пия, за да се „намотам“ пак. Точно „намотам“ е думата, която най-много ми прилича. „Намотам“ е дума, правена за мен – персонално. Омотавам се, намотавам се – чашка по чашка, цигара по цигара, ден по ден, нощ по нощ. Омотавам се на кълбо, свивам се и спя. Спя и сънищата ми също са омотани и пияни, разхвърляни, несглобяеми сънища, подритнат пъзел. Обаче съм се върнал в началото – при раждането, при обаятелния хаос.
Не ми се мисли изобщо за инфаркта, за орязания ми наполовина корем, не ми се мисли за болници, лекари, за добър пример и здравословен начин на живот. Трезвостта е убийствена в този наш красив свят. Ако ме попитат, ще кажа, че е убийствена.
Много ми е интересно как пият и пушат лицемерите, като постоянно си менят конфигурацията на лицето? Как го правят тоя номер, като устата им е хем уста, хем някакъв друг, угоден за живота орган? Смешно ми е, като си го помисля само. И леко ми се повдига.
След тази моя възхвала на лошите неща ви моля да не споделяте написаното с децата си, с внуците си, с личните си лекари и изповедниците. За изповедниците не знам, там е друга работа, но лекарите пият яко и са големи лицемери по отношение на лошите неща като пиене и пушене.
Преди седмица един много тикан напред лицемер на словото проповядваше по телевизията, че всеки ден трябва да правим по нещо добро. Може да е само едно добро, но да го правим всеки ден.
Направо полудявам, като си помисля, че всеки ден трябва да правя поне по едно добро. Всеки ден да мисля какво точно добро да направя.
Този лицемер на словото няма милост. Толкова високо е вдигнал летвата, че аз, без да му мисля много-много, ще си сипя едно и още едно и така нататък, и така нататък…
ЧЕРНО-БЯЛ СТЕНЕН ЧАСОВНИК
Купих си кръгъл стенен часовник. Часовникът е черен, стрелките – бели. Класика. Размерът му е педя и половина, лек е като перце – това е много важно, и го купих за без пари – шест лева и нещо.
Взех часовника от магазин, голям колкото някогашните обори за крави в текезесето на село. Искам да кажа – внушителен магазин, продълговат и висок много. За такива хангарови магазини се употребява изразът „верига магазини“.
Много е приятно да се разхождаш в такива хангарови магазини, но самият израз „верига магазини“ ми тежи на врата. Ще завърша описанието на този магазин с това, че в него може да се намери всичко – от замразени свински уши, кучешка храна, презервативи и дъвки до гумени ботуши, белина за тоалетни и модерна козметика. Хранителните продукти са отделна работа. И течностите за напиване – също. Изведнъж се сетих и за изразите „млечни продукти“ и „месни продукти“. Съчетаването на думите мляко и месо с думата продукт винаги ме е забавлявало. Но не мога да отрека, че звучи сериозно и вдъхва доверие.
Преди много години баща ми ми подари страхотен за времето си часовник „Сейко“. Не ми каза, че е японски, и аз дълго време мислех, че е кръстен на Сейко Йотов от село Голяма Брестница, Ловешко. Сейко беше много разпространено име в нашия край.
После баща ми ми подари друг часовник – „Ориент“. Географията ми беше бяло петно, обаче знаех, че в Ориента има камили и си представях как седя на камила и гледам часовника си „Ориент“.
И двата часовника – и сейкото, и ориента, баща ми ми ги подари в град Ловеч, където живеехме. През цялото време, докато ги носех, ги използвах главно за фукане, за отличителен белег. За името на часовника „Сейко“ обясних по-горе, но вчера разбрах скрития и дългосрочен смисъл на името „Ориент“.
В градинката между блоковете, където отраснах, където ритахме мач и ядяхме по четвърт питка с два кебапа с лук, сега е израснало ориенталско заведение с палми. Палмите са високи по три метра и са забучени в бъчви.
В магазина, в който продаваха месо и на който викахме „Месото“, сега е разположена покритата част на заведението. Абсолютен Ориент – достоен завършек на момчешкия ми часовник със същото име.
Като учехме за Българското възраждане, непрекъснато се наблягаше на факта, че по време на Възраждането взели да се правят часовникови кули. Над дюкяните на еснафа в центъра на градчетата се построили часовникови кули, защото времето било станало ценно и еснафът трябвало да бърза и да си върши работата по часовник.
Уроците ни внушаваха, че по този начин свършва безвремието и ние почваме да се възраждаме чрез часовниковите кули.
Сега часовниковите кули са исторически забележителности и са характерни най-вече с това, че часовниците им никога не вървят – спрели са някъде в славното ни Възраждане.
Допреди да си купя тоя стенен часовник – черно-белия, евтиния, секундарниците на всичките ми часовници все трепереха. Нали се сещате как треперят секундарници – цък-цък, цък-цък. Все едно тръгват-спират, тръгват-спират. И съм си мислел понякога, че сигурно им треперят пръстите на ръцете и някак си скъпернически отмерват времето, цепят секундата на две, създават ритъм на времето. Докато по-големите две стрелки – на часовете и минутите, са се опънали и не им пука много-много.
Секундарникът на новия ми стенен часовник е от друга порода – той не трепка, ами се плъзга, дяволът му с дявол, и по този начин създава една плавност при отмерването на времето. Тази плавност ме успокоява, дори ме унася на сън, защото не ми напомня непрекъснато, че времето трябва да се пести, да се цени и да му се цепи косъмът.
Много му се радвам на тоя черно-бял стенен часовник, нищо, че струва само шест лева и нещо. Не е някакъв марков, обаче е черно-бял. И секундарникът не трепери.
Това е всичко, което искам сега от времето. Даже ми харесва, че тоя часовник не е цветен и че по него няма изрисувани слънца, звезди, палми, нито има някакви надписи, които да го отличават. Само строгостта на черно-бялото време и въртенето в кръг.
От този голям магазин си купих и половин кило ракия, телчица за триене на съдове, салфетки и една шоколадова вафла. Имаше и топла витрина – боже, какво име – „топла витрина“, имаше и кебапчета, но към тях нямаше нарязан лук. Нямаше и кебапчийски питки и затова не си взех кебапчета.
ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО ЛЕЖА
Когато съм си у нас, много рядко седя на стол. Почти винаги лежа. Имали сме и имаме различни столове. Имали сме трикраки, ниски до земята столчета (столета), имали сме железни сгъваеми столове, дървени сгъваеми столове, тапицирани и с извити облегалки, кожени – всякакви.
Но аз винаги лежа.
Докато чета, лежа, ако не чета – също. Докато пиша – лежа, когато не пиша – пак.
Свикнал съм още от малък, както гледам в тавана, да виждам различни образи. Образи на зайци с папийонки, на хвърчила, на мъжки глави с каскети отгоре, на български възрожденци, понякога – дори пейзажи. Лежа и си представям как ръката ми се удължава, удължава и аз просто повтарям образите по тавана с пръст, с молив, с четка – само ги запълвам. Видял съм ги на тавана и ги запълвам.
Твърди се, че правостоящият начин на живот ни е помогнал да станем хора, дал ни е предимство. Ако пълзим – виждаме пред носа си. Приведени ли сме – гледаме в пъпа си, а изправени – виждаме хоризонта, което значело, че сме виждали и плячката си, и врага си.
Изправеното стоене се е превърнало в голяма метафора, станало е символ на твърдост, на оцеляване, на характер. Докато лежането най-често се отнася към мързела или към болестта. Този лежи много – значи е мързелив, този се залежа – значи е болен.
Понякога и сънят се представя като нещо не най-добро. Поспаливи сме били, ако спим повече.
Аз обаче обичам да лежа. Вече много години го карах на правостоене – стоях прав, крачех като пергел, ходех от нас до училище и от училище до нас, през лятото се потях, през зимата падах и така нататък. Живеех като правостоящ човек. А винаги съм обичал лежането.
Не мисля, че като лежа, се сливам нито с тревата, нито с пръстта, не мисля, че съм бръмбарче, буболечка, не мисля, че съм гнездо под храстите, не мисля, че съм камъче. Мисля, че най-естественото ми положение е да лежа и да виждам над главата си образи.
Надявам се някой ден освен по тавана, да видя такива и някъде по-високо.
Разглеждал съм много паметници по света и все са изправени паметници. И в една или в друга степен се съревновават с небето. Кули, пирамиди, стели, огромни статуи, факли, богове – все горди и все изправени нагоре.
В Америка видях и паметник на равната, тиха вода. В един голям парк имаше паметник на гладката вода – на свещената хармония, на успокоението, на равновесието, на непотрепването. Трудно ми е да го опиша, но ви го представям като огледало, което е живо.
Наумил съм си това лято да отида при един от бързеите на река Вита и да го погледам как тече. На бързеите водата се засилва и направо тича. Ще го гледам този бързей цял ден. А на другия ден ще отида при някой вир, където нищо не помръдва, ще легна на брега до вира и ще ми е хубаво, че съм до вир, който като мене обича да лежи.
Финалът в този си вид ми изглежда добре – хем лиричен, хем обобщаващ. И най-главното – оправдава моето лежане. Но може да има друга версия и друг финал, друга истина за лежането ми може да има.
Поне няколко пъти в живота си ми се е щяло да легна и да не стана, дето се вика, да изчезна. Чувствал съм се като парцал. Преди около десетина година и учителството, и животът така ме бяха натиснали и исках да се запилея накрай света, че веднъж казах на мои приятели, че съм се записал на курс за оператор на асфалтополагащи машини. Шегувах се, разбира се, но представяте ли си ме мене, покачен върху такава голяма машина, да изсипвам асфалт по пътищата. Или пък да карам валяк, който пълзи и прави от топлия асфалт път. Аз лично не си се представям. Но идеята за асфалта и валяка винаги е била в мен и едновременно ме е удивлявала и плашела. Страшни същества сме ние, хората – искаме пътищата да са прави и валяци да ги омачкват отгоре.
Изглежда си имам и аз един такъв валяк в главата, който непрекъснато ме натиска и ме кара да лежа и да не мърдам.
Ето ви го и този втори, не по-малко вероятен финал. Не ми се ще да е така, но гладкостта, успокоението и равновесието могат и да са вода, а могат и да са трамбован асфалт. Това последното – с асфалта, е по-добре да го няма по света. Ама е невъзможно.
КОЙ ЧУКА ПО ВРАТАТА?
Заключването е сигурност, а напоследък – най-вече начин на живот и голям страх. Говоря за заключването с катинари, със синджири, с ключове, с райбери, с резета. Заключиш ли се, и ти олеква. Като се заключиш, и ти се струва, че си си свършил работата.
В село аз също се заключвам – синджир на портата с катинар, ключове на вратите, тук-таме райбери. Заключвам и вратата към мазето, защото си мисля, че някой дух може да се промъкне оттам.
Обратното на заключването е някой да ти почука на вратата, да те извика през оградата, да ти хвърли камъче – ама малко камъче, по прозореца, да ти звънне и по телефона в края на краищата.
Та заключвам се аз отвсякъде и почвам да ходя нагоре-надолу из стаята на долния етаж на къщата, където по неотменим български закон са съединени в едно кухня, хол и спалня. И живот.
Дюшемето, по което ходя, е безиросано, изциклено, нищо, че един откачен роднина на баща ми го нацапа на времето с нещо бяло, от което няма измиване вече петдесет години. Така уж дюшемето се опазвало от дървояди.
Всичко е заключено и аз ходя насам-натам. И изведнъж – чук-чук-чук… Замръзвам, спирам се, полуизтръпнал отварям вратата – няма никого. Връщам се, пристъпвам – чук-чук-чук… След секунда – чуук-чук.. Дааа- почни извиквам аз и страхът ми се примесва с усещане за нелепост. Няма кой да чука по врата, до която няма как да стигне. Стоя така – неподвижен, и когато след време се поклащам, чувам, че чука дюшемето. Ама чука това чамово дюшеме, все едно някой чука с кокалчето на пръста си по вратата.
Успокоявам се и решавам да пробвам пак. Иска ми се да видя откъде точно чука това дюшеме, да го запомня мястото и да се успокоя. Да, ама чукането изчезва – не мога да го намеря. Търся го, подскачам, натискам чамовите дъски с пета, с пръсти – няма и няма. Минават ден, два, месеци, година, а чукането идва само от време на време. Близо до ореховата маса и абсолютно сигурно – от пода и от дюшемето.
Почвам да си мисля какво ли не. И заключвам вече по два пъти вратата към мазето. Сложихме нов килим – бая дебеличък и поглъщащ шумове, и пак едно и също – чукането идва, когато си иска и се чува, както реши.
Викам си – дали пък не настъпвам по мазола някоя дъска, дали не ѝ стъпвам по сърцето, дали баба ми, майка ми и баща ми не са се спъвали там случайно? Дали точно до ореховата маса не съм си изпуснал детството и то да е изчезнало? Или пък дюшемето не може да се примири с белите петна, с които го загрози нашият роднина?
Мисля си какви ли не неща и ми става весело, че все пак някой почуква в къщата и иска да си поговорим. Той мълчи, а аз мисля – така осъществяваме тези наши разговори.
МНОГО Е ХУБАВО НЯКОЙ ДА ТЕ ИЗВИКА ПО ИМЕ
Прибирам се от магазина, взел съм кори за баница, питка във вид на полумесец – с шарена сол вътре в нея, и минерална вода. Минералната вода е десет кила и ще ми скъса ръката. Тия бутилки с минерална вода стават все по-големи и по-големи – още малко, и ще ни върнат във времената, в които носехме вода от селските чешми. Да си купуваш вода от магазин не е като да си донесеш от чешма, нито купешките кори за баница са ония – печени върху печката, бабини кори, но това е положението. Нито пък питката с шарената сол вътре в нея е оная някогашна бабина питка, прълната отгоре на гьоза на печката и с коричка, която така ти пращи в зъбите, че сякаш чуваш звуците на Рая.
Много обичам, както си вървя, някой зад гърба ми да ми викне името – Николай, Николайчо, Коле, Кати… Каквото му е на устата на викащия името ми.
През годините съм се научил, както съм си с гръб, да усетя дали викането е радостно, уплашено, тъжно или пък любовно. Без още да съм разпознал чий е гласът, знам за какво ме викат. И няма по-сладко нещо от мига, в който се обръщам и виждам кой ме вика.
Тази сутрин обаче се колебаех. Не мога да разбера веднага какъв е гласът.
–Николай, Николай - чувам.
Доста е приглушено викането, идва сякаш откъм земята. Хем е приглушено, хем е леко проточено. И пак:
– Николай, Николаай…
Този път викането сякаш е леко въртеливо, сякаш се оплита във въздуха и вече е много близо до мен – още малко, и ще ми се качи на гърба това викане:
–Николаай, Николаай…
На два метра от портата на къщата най-после се обръщам и виждам една котка. Леко оранжева, леко рижава, почти прозрачна от слънцето, наежена и замаяна котка върви след мен и ме вика. Познавам я, че е влюбена.
По това време мъзгата във върбите тръгва, върбите стават лилави, кокичетата скачат, теменужките греят, далечно усещане за пролетна любов се процежда отвсякъде, а също така и котките полудяват от любов.
Само луда от любов котка може да тръгне след мен и да ми вика името. Не знам откъде го е научила – едва ли чете стихотворения и разкази, но ми знае името и върви зад гърба ми. Като влюбена топка от слънце и като истински красива жена.