НА РАНИНА
Поливам ябълчицата още на ранина
и водата кърми дръвчето полека-полека –
сякаш млада и хубава, най-хубавата жена
е дошла при детето си.
Гледам водата и край мене расте
ябълчицата, тревата и душата моя –
сякаш аз, сякаш аз, сякаш аз съм дете
на водата, на градината и покоя.
***
Най-прекрасната, най-прекрасната гледка –
от нашия прозорец към нашата градина.
Сякаш баба ми е оставила плетка
от листа, от треви и от паяжина.
***
След някой и друг ден ябълките ще узреят –
личи си, че още малко им трябва.
Още малко ще повисят, ще се полюлеят
и като сладки ябълки ще паднат.
СЕЛСКИ ВЕЧЕРИ
1
Купчина ябълки са нападали по тревата.
Червени са им бузите, сладка им е душата.
Някои си лежат, а други се търкалят.
И залязва слънцето, и ябълките изгряват.
2
Черна котка пред червените чушки,
зад тях е дуварът –
истина е, а ми се струва наужким.
И вечерта догаря.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
А по Балкана тръгнаха мъгли –
тук-там брадите им се влачат вече.
Но слава богу, че не е пожар и не гори
гората, през деня напечена.
Сега се съмва, хладно е, дори
на този хлад пуловер си обличам,
а под пуловера ме стяга и боли
от есенни предчувствия сърцето.
Не е далече – ще се появят
във вид, за който не съм подозирал,
и есента, и есенният път,
повикал птиците да се прибират.
Не е далече и ще видя как
на щъркела крилете ще потънат
и как червеният му като залез крак
ще е в главата ми до другата година.
Ще видя още ябълки и смок,
круши и сливи, таралеж, лисица,
ще видя как от електрическия ток
стават по-тъмни и по-къси дните.
Ще видя даже нашите кози,
които сто години не съм виждал,
и как се веят техните бради,
и как се връщат от горите и прииждат.
Всичко ще видя, само че не знам
това бради ли са, мъгли ли са – какво е?
Сега се съмва. Целият Балкан
е леко синкав, хладен и спокоен.
ДА ВИДИШ ГЛОЖЕНСКИЯ МАНАСТИР
Гложенският манастир е толкова високо в небето, че трябва да се вижда отвсякъде.
Да, ама не е така.
От дете знам точно къде е манастирът. Хиляди пъти съм го съзирал между гората и облаците, а сега го няма. Кривя си шията и очите да го видя, а той е изчезнал.
Гледам нагоре – къпини, орехи, баири, клонаци, буки, мъгли, а манастира го няма.
И изведнъж – ето го! – като кафяв светъл охлюв е изпълзял по скалите и си почива между небето и земята.
Пристъпя крачка напред – изчезне. Върна се обратно – пак си е там. После метър надолу – стопил се е.
Защо правиш така, Господи, че високите и далечни неща да ги виждаме изведнъж и само от едно място. И само когато Ти решиш...