ТЪЖНО В БАЛКАНА
На ръба на скалите съм седнал и дишам.
В долината валят дъждове и животът е киша.
По-сломен и разкаян пейзаж не познавам.
И се вие мъгла... Един смок от мъглата бозае.
И за пръв път не виждам на Балкана дълбокия смисъл.
И защо в цветове за гората съм писал?
Но сега, прекосил тази меча поляна,
аз съм птица, изгубила свойто меко сияние.
И напускам скалите, и подобно на бухал
се разтварям в мъглите, които ме чуха.
МАНАСТИР
Пътеката издъхва най-отгоре
с опашка на орел и на магаре.
Но вижда манастир, скали и орех,
и ветрове с прокъсани хастари.
Един монах долита с боровинки
и оцветява облак и молитва.
Залязва слънце, образът му синкав
ухае на разполовена тиква.
Ако посмееш, гледаш долината,
осеяна с картофи и пъстърви,
или конеца мокър на реката,
със който шипка ризата си кърпи.
Ако не смееш, си измисляш пламък
от свещите, които си говорят,
и сядаш до напечения камък,
за да му капнеш своята умора.
Изгрява нощ и орехът си ляга.
Монах облизва устните си жадни.
Луната тръгва с бронзова тояга
и се страхува, че край нас ще падне.
МАЛКИ ГОДИНИ
Пътувам върху бялото магаре
между изтръпнали от сладост дини.
И захарта в кристалчета от пара
изтича като малките години.
За малките години без обувки
аз пазя пръстчетата и петите.
Под обедния сън, завит със скука,
ухаят сънищата на петлите.
Като напускам зрялото си време,
за да опитам аления резен,
аз чувствам как устата ми поема
от розовото гукане на бебе.
По-сит от цар, с коремче като топка,
магарето целувам по ушите.
Нататък е замаяната котка,
с мустаци от светулки сред тревите.
ВОДНО ИМЕ
Защото лятото стана къпинено,
иди при реката и напиши си името.
Седни на брега и погледай как рибите
се целуват на дъното и светкат с огниво.
След минута от огъня или капките алени
всяка мисъл ще бъде като люспа запалена.
И край дивите патици и върбите надникнали
ще усетиш как вятърът от водата пониква.
Как изсвирва със пръсти и към бързея хуква –
да удави и последната къпинена буква.
ЗЕЛЕНА МУЗИКА
Аз мисля как ухаеш на върба...
Дори си спомням, че веднъж поиска
да бъдеш трепкаща зелена пианистка
и ме заведе под една върба.
От влагата пианото ръми...
Но аз не вярвам ти да се измокриш,
защото от върбата скача котка
и в лапите й музика ръми.
СЪНЕНО ГЛАДНО
Сипах ти сън в една солница.
Върху филия постлах легло.
И те затворих в гладна корица
без обяснение и без облекло.
Като троха си, мравчице руса –
толкова сънена, че ме е страх
да те отроня и да те вкуся.
И те прошепнах, после заспах.
РАЗКАЗВАЧКА
Каквато книга и да прочетеш,
ти винаги от края я разказваш.
И винаги в такъв водовъртеж,
че преобръщаш устни, пъп и пазва.
Аз бях пресъхнал... Но написа ти
история от мед и от коприва.
И вятърът в сюжета ми шепти,
че като лъжеш, ставаш по-красива.
С метафори едва ли ще сломиш
усилието да съм ловно куче,
което ближе твоите следи
в един изящен, но хартиен случай.
Като писател аз съм оскърбен
от глезени и синкави поанти.
И в неримуван със кръвта ти плен
не бих заключил капка от таланта.
Не бих остригал думите с бръснач,
за да ги видя искрени и голи.
Разказвай ми, додето чуя плач
от котараци със бради наболи.
Тогава като котка завържи
влакната на измислената прежда.
Ръцете ти са с нокти от лъжи
и колко светлина от тях се сцежда.
ЛЮБОВНО
Какво странно поведение – лунно...
Заоблено, мигащо... Обратно на умно.
И какво нетърпение. Колко много от всичко.
Разкопчаният облак, трите копчета-срички.
После тънката улица с труден възел накрая.
И око, замъглено от коприна на паяк.
После някаква рокля. Един миг гравитация.
И очи, оцветени в аромат на акация.
Има нещо естествено във следобеда сънен
ти да бъдеш разлистена, аз – обратно на умен.
И така, като капки от око на случайност
ще се срещаме никъде. По-нататък е тайна.
И защото без логика си свирукат цветята,
ти се криеш във въздуха, аз ти пипам косата.
СПОМЕН
Винаги има бурканче с мед.
Сребърна звучна лъжичка.
Дълбока вечер, бляскав тромпет,
ходещ по душите на всички.
Има изгубено зрънце ориз.
Има ефирна бегония.
Стих, в който диша влюбен каприз,
утро с цвят на лимони.
МАГАРЕ
Уши, по-големи от ушите на Буда.
На гърба му – Исус и Аллах.
И пътека с бодили...
И една пеперуда,
позлатена
от слънце
и прах.
ЩЪРКЕЛИ
Изтощени и дълги, те кацат
и се мият с пяна от сняг.
Първи щъркели в ранни акации –
две слънца на зеления праг.
И с крилете си, мъдри и фосфорни,
те в душите ни правят път.
Като ходжи, дошли от Босфора,
в минаретата свои спят.
После слизат в блатата забулени
и почукват по тънкия лед.
Две-три жаби си събуват цървулите
и се гмуркат в този куплет.
ТЪГА
Обкована от мрак и лилия,
свраката срича и плаче.
По перата ѝ свети ванилия –
като в сън на сираче.
РЕЛИГИЯ
И мравките си имали светци –
светулките, които мигат.
Какви изящни нощни обеци –
чак до ушите на луната стигат.
В иконите, резбовани от мрак,
блещукат матово и капят.
Какъв замаян августовски сняг
с молитвите си каца на земята.
ЗА ЕДНА МИНУТА
Зелено, виолетово, опасно...
И скакалецът в цветове се лута.
Изстрелян от въздушния си ластик,
той става птица за една минута.
И колко плавно в розовата клада
е спускането тъжно с парашута.
Но алено е, че докато пада,
е станал слънце за една минута.
ЛЯТО
Облакът изстиска
зелени боички
и всичко забрави...
Бълбука реката,
зелена
от срички
на жаби.
КОЛУМБ
Защото този бръмбар
е Колумб,
му нарисувах
локва
и надежда.
И го облякох
с ветровит костюм,
по който океанът
се отцежда.
ЦИГАНЧЕ
Каруца,
конче
и троха.
И кал с ухаеща заблуда.
Но в сън,
ощипан от бълха,
светят
жираф
и пеперуда.
СВЕТЛИНА
Мъничка ваза с една пшеничка.
Вечерна стая... Това е всичко.
И без светулки, и без поети
въздухът ляга, покълва и свети.
РАННО
Ранно...
Някакъв петел
е разсъмнал свойта сянка.
Розово – като разстрел,
синьо – като дрямка.
ГРАДИНА
В единия джоб –
градина с ябълки.
В пазвата –
бели череши.
Няма по-хубави от дните малки,
в които ти целият светиш.
После в градината със таралежи
животът срича на босо.
И върху клоните вместо копнежи
зреят мъгли и въпроси.
МАЛКО
Светът е място за скакалец.
Светът е толкова тесен,
че го зашиваш с игла и конец
и със мустаче го местиш.
Не в океана, а в капчица мед
Космоса можеш да видиш.
Господ е мравка с душа на поет
или въздишка на мида.
Господ е сричка от дълъг роман,
в който не стигаш до края.
Няма звезди – има звезден таван
с паяче, впримчило рая.
ПЪДПЪДЪК
В изрусялата утрин един пъдпъдък
вика своето име.
И обикаля ехото в кръг.
Времето диша незримо.
Няколко мига ще бъде така.
После – до края тихо.
Слънчеви пръсти и руса ръка
ехото сякаш изтриха.
КАК ЧЕТА КНИГИ
Чета по малко... После разклащам
прочетеното питие.
Затварям книгата, в дъното прашно
свети забравено от друг колие.
Броя си глътките. Заспивам дълго.
После сънувам каквото изпих.
И към съня си натрупвам дългове.
Леко се будя. Измислям стих.
И все така – като охлювче меко,
аз прекосявам трева и сюжет.
И си вървя... И по тази пътека
малко след мене предчувствам поет.
КАКВО МИ ТРЯБВА, КАКВО СЪМ?
Трябва да чествам всяка дума и сричка.
Трябва ми гущер, мъгла и брезичка.
Трябва ми книга с кръв от малина,
трябва ми заек с очертания сини.
Трябва ми всичко, за което се сещам –
трябват ми точка, запетая и леща.
Трябва ми музика с риби и миди
и цялото време – за да ги видя.
Трябва да чакам – на това съм научен.
Аз съм писалка с нос на куче.
И таралеж, който вдява конците,
за да закърпи на гората ушите.
Аз съм измислен, за да измислям.
И като гледам тези есенни листи,
слагам си в пазвата всички дървета
и ги затрупвам със скреж и врабчета.
СЛЕД МАЛКО
След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла... И животът не стига оттатък.
Само малко търпение. Само мъничко още.
И бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.
Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.
Ще опишеш растение, без да казваш и дума.
И ще милваш очите с разцъфтели сапуни.
Само малко търпение – един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.
Но сега е мъглата, а пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво.
И не иска да сдава на властта си писмата...
И тогава внезапно ще пристигне гората.
И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг в цветове да приказва.
РИСУНКА
Помежду две кози и две бълхи
се стича слънчев лъч и си играе.
Препъва се сред чушки и лехи
и аз си казвам: “Господи, това е!”
Една къртица с тъмни очила
върви на пресекулки и залита.
Прозрачен паяк точи пипала
и иска кръв от вятър да опита.
Градината люлее цветен крак,
а с другия до тръните опира.
На хоризонта тъмният калпак
картофчета от залеза събира.
И като сменя образ и мираж,
стихът превръща времето във чесън.
И чесънът виси, подобно страж,
на прага на голямата ми есен.
Защото няма нищо от това
и всичко е рисунка върху стомна,
аз бавно свалям своята глава,
за да не може повече да помни.
Захвърлям си очите и слуха,
ръцете си завързвам... И замаян,
потъвам в разтопената леха
и си повтарям: “Господи, това е!”