ТЪНЪК ДЪЖД
Дъждът вали на пръсти – тоест, фино.
Напомня за въздишка на дервиш.
Ако го сложиш в рамка и картина,
ще го уплашиш и ще го сломиш.
Това е дъжд за много тънки думи,
които не се хранят векове
и със които можеш да целунеш
отвъдните – по-влажни светове.
За този дъжд синигерите казват,
че е ветрило от затоплен скреж.
И доверяват цялата си жажда
на топчиците разтопен копнеж.
След този дъжд пръстта изглежда мокро,
но мокрото е само идеал.
И там, където са живели локви,
сега премигват мравки от кристал.
Не е разумно, но са се родили
изчезнали до вчера светила.
И може би невидимите сили
са повече – дори и със една.
ДЯДО ДРАГАН И ЛОЗЕТО
На дъното на склона песъчлив
живее лозето с осъмнали лисици.
Потегля слънцето – лилав локомотив,
и вози гладни светове и птици.
Една лоза със премалял език
си ближе устните, за да опита сока.
И аз не вярвам, че съм още жив,
но приближавам в сладката посока.
Дядо е тука... С кошница и нож...
С каскет, под който веждите му светят.
Не е възможен по-дълбок разкош
и по-далечно грозде за поети.
Върти се дядо, сякаш е пиян.
Повива гроздовете с пелена от шума.
И ги люлее със такава длан,
с каквато Господ пише всяка дума.
Вместо мираж, край него пърха кос.
Кълве от кошницата, сякаш рецитира.
А детството ми с розов алаброс
подскача и лицето си гримира.
Не го познах, защото бях велик.
Защото бях висок и пишех книга.
Но буквите са само тъжен трик
и мравките ги мъкнат и премигват.
Изтривам всичко... Няма за какво
лисиците от залеза да гоня.
А дядо ми е странно същество –
седи прозрачен и зърната рони.
БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ
Има време да дадем на тревите урок.
И в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета... И дъждът синеок
им помага да стъпват върху лятото златно.
Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшвани пръсти.
И подрежда езика им с такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.
Има време да поникне от пръстта пъдпъдък.
Да отиде до слънцето. И да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.
Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите... И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.
Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.
И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.
Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.
ЕСЕННА ЦЪРКВА
Не знам да има църква, по-стара от гората,
в която хор от ангели да пее сред листата,
а после с остри човки високо да се кръсти,
защото Син човешки пет гъби е откъснал.
За двете риби няма поточе по-смирено
от синята прозрачност на облачната вена.
И те подскачат плавно и дълго се възнасят
към купола небесен, под който дреме здрачът.
Три тъмни таралежа със шест свещици бели
се молят за душите, във друг сезон живели.
И в тази неподвижна и трепкаща картина
сърнето духна свещите и някъде замина.
За вълците е рано спасение да дирят,
но те разбират вече, че слязъл е пастирът.
И стадото покорно главите си навежда,
и от тревата жълта откъсва стрък надежда.
Една дивачка круша е матова до сладост...
И скача върху въздуха, и необятно пада.
И презглава се гмурка на времето в душата,
където водно конче подскача по водата.
Щом службата вечерна върви към своя залез,
сто сини минзухара кандилата си палят.
И тръгват в сто различни, притихнали вселени –
да светят между риби и устни на елени.
Не знам да има църква, по-нощна и велика
от есента, в която миряните отлитат.
И тя остава глуха, без птичата си песен,
с търкулната икона – по-ласкава от кестен.
МОЯТА ЕСЕН
Есента ме здрависа. Боядиса ме в цветно
и листо от кайсия вместо устни ми лепна.
Татуира ми заек, който драска в ръцете,
и прошепна, че дюлите са заспали комети.
Есента си играе с цената на златото.
Подарява ни облаци със дъждовни карати
и ни прави по-плавни и по-дълго облечени.
Есента е дълбока и на пряспа обречена.
Есента е нехайна – има счупена кошница
и облича не рокля, а една денонощница.
И се шляе със нея, и прегазва боазите,
и очаква за всичко след това да разкажете.
Есента е единствена, затова я филмирайте
и високите ябълки цяла нощ рецитирайте.
Не забравяйте нищо – ни къпина, ни буква.
Есента си отива. И с тояжка почуква.
Може би ще се върне, може би ще остане...
Но снежинката вече две петлета нахрани.
И листото кайсиево ми напусна устата...
Есента е пораснала. И е много оттатък.
ФЪРТУНА
Тази фъртуна ще ни заличи.
До синьо и бяло ще ни изтрие.
И тогава сърцето с чернооки очи
черно вино ще поиска да пие.
А паницата с вино ще е с ябълков глас –
от червено до черно ще стене.
И с бодливите пръсти на бодливия храст
две-три шипки ще се кръстят за мене.
Като в ледена кръчма ще съм трезвен и бял.
Миг по-късно ще бъда замаян.
Един ангел със черни очи е живял
сред бездънните преспи на рая.
Един облак със име на тъмна жена
е решил този свят да затрупа.
Във паницата дива – само кръв и слана.
Още вино ще трябва да купя.
Още глътки нататък ще са още мираж.
По-нататък не може да има.
Само мойта снежинка като ангел на страж
козирува на пияната зима.
ГОСТ
На ръба на студа, до гласа на зеленото
тънък щъркел притихва и изпружено дреме.
Той пеша е летял... Като светещ магьосник,
който точно навреме сам си идва на гости.
Затова замълчете, дайте шанс на съня му,
нарисувайте локви и мехурчета сини.
Нарисувайте жаби в разлюляна посока
и пуснете перата да се реят дълбоко.
Този щъркел е болен от любов и копнежи,
от мъгли, упоени в синевата на скрежа.
Този щъркел е болен и сега се лекува
със упойка, която точно тук съществува.
Потърпете до утре и тогава елате,
за да видите слънце как му гали главата,
как от клюна му капе разтопеният вятър
и зеленото близва със езиче листата.
МАЛКО Е
Не съм те чакал – знаел съм те – много –
още от времето на сричка и на звук.
Предчувствал съм те винаги с – „не мога”
и никога с – „не вярвам”, че си тук.
Още от времето на блокчето с картинки
аз съм разгръщал винаги една –
една секунда и една снежинка,
една премигнала в рисунките жена.
Била си малка – копче на ръкава.
Била си дълго – повече от мен.
И затова със думи разкопчавам
внезапно отеснелия си плен.
Възможно е да съм сгрешил сезона
и вместо в лято – да съм на ръба.
Но аз отдавна пресуших закона
и се заключих в риба и върба.
И си мълча, и със крайречни устни,
със люспи и разпуснати коси
се мъча по-високо да те пусна,
защото повече не мога да не си.
Оглеждам се, а ти седиш на камък
и си люлееш целия копнеж.
И като нищо казваш, че те няма
и че е малко точно тук да спреш.
РАЗСЪБЛИЧАНЕ
Точно третото копче на същата блуза.
Точно жадните пръсти и същият гняв.
Любовта ни поглъща като топла вендуза
и ни хвърля в градината на северен граф.
Точно същото яке с коси за качулка.
Точно същият гребен с характер на вълк.
Любовта ни поднася питие от светулки
и ни кара да плиснем двете капчици дълг.
Точно тези обувки с безнадеждна посока.
Точно тази посока, дето пада в ждрело.
Любовта е всевиждаща... И така едноока,
че ни гледа как слагаме едно облекло.
Точно същото време, но в различни епохи.
Точно същата пейка, но в изтрит континент.
Любовта ни описва в листопадните строфи
и трепти с многоточие всеки бъдещ момент.
Затова няма смисъл от въздушни понятия
и излишен е всеки безсъзнателен жест.
Трябва само ръцете да вървят по земята
и така да отдават на мравките чест.
Трябва само нозете да нагазят в небето.
И обратно на всички до сега правила,
да пристигнат до къщата, дето диша сърцето
на живели и угаснали от любов светила.
ТЯ
Тя пише винаги върху мъгла и фосфор.
И всяка нейна буква е с воал.
Морето ѝ си има таен Босфор
и плаж със пясък, непростимо цял.
Тя има дом от половин пространство
и син прозорец с няколко лица.
Обувките ѝ се разхождат странно,
както пристъпват сънени деца.
Ако измисля, ще измисли всичко.
Ще каже повече от всички наведнъж.
Ще нарисува дъх... Ще оцвети две срички
и ще изчезне в непостигнат мъж.
Такава е, защото се съблича –
до молекула, до душа и ген.
Не зная как, но с чаша електричество
тя диша на ръба на своя ден.
Не си мислете, че ще ви отключи,
ако във книгите ѝ срещнете легло.
Тя е дълбоко... Но за всеки случай
е сложила до чашата крило.
Не я познавам... Нямам си идея
кога разбрах, че трябва да е там,
където вече нищо не живее.
Но аз я чакам – лист да ѝ подам.
БЕЗ
Не е страшно, че аз мога без теб...
Страшно е, че ти можеш без мене.
Беше гора – сега е степ,
без хоризонти и без елени.
Суха трева и прободен сандал.
Къса пътека и счупени ноти.
Дишаш без мене – това е скандал,
който докрая ми взема живота.
В най-неприличното щастие – сам.
В най-необятната мъка – единствен.
Мога без тебе, защото знам,
че приближавам, без да пристигна.
Без да говоря, трупам наум
думи, които само ти знаеш.
Беше изящество, беше парфюм
нашето чувство, слепено от паяк.
Двете ни устни бяха една,
двете ни кожи побираха всичко.
Сега е горещо и с много слана.
Сега е откъснато и единично.
Сега е бивше и до края преди.
Равно, протяжно и замъглено.
Спрялото време от години лети
с нашите паднали сини елени.
КАРТИНА С ПОРТОКАЛИ
Над всичките легла, в които си била без мен,
е имало картина с портокали.
Но всеки сън е бил със вкус зелен
и със развързани от някой друг сандали.
И всеки път е падал южен дар
и другият е бил с разбити устни.
В корема ти сто капчици янтар
са трепкали, но е било напусто.
И всяка нощ е сядала със гръб,
за да не вижда колко мен ме няма.
На масата бутилка бяла скръб
е клюмвала – и плитка, и пияна.
А ти си спяла върху пряспа сняг
на южен остров, съчинен бездарно.
Мъжете ти, по-кратки и от мрак,
са скубали коси от благодарност.
Мъжете ти съм всъщност само аз.
Дори когато зъбите ти скърцат,
дори когато – със препечен глас –
бълнуваш, че от стихове си мъртва,
аз ще те пиша. И ще съм зелен
като ония тъжни портокали.
Леглата ти ще са съвсем без мен,
додето някой сън не ги запали.
ПАПРАТ
Обичах те в минало несвързано време.
С несвързани думи те посадих.
Сега от саксията кой ще те вземе –
разчорлена папрат в премалелия стих.
Римувана дълго, ти нямаш защита.
Косите зелени са без аналог.
Всяка бъдеща чаша е много изпита.
И светулката бъдеща е отдавна без ток.
Ако сипя вода и удавя лицето,
надали страховете внезапно ще спрат.
Аз съм нежната мащеха на цветовете,
ненакърмила нищо на своята гръд.
А така те обичах, че ми става безсилно,
както става безсилно на изчезнал поет.
И очаквам косите ти така да ме жилнат,
както жилят пчелите, полудели без мед.
И несвързано дишам... И защото те нямам,
се завивам с по-зелена от папрат тъга.
И невидимо пиша с ръка разлюляна,
както вятърът пише, без да пише с ръка.
ЧЕРНОВА
Аз трябва да те надживея някой път.
Да те сваля от раницата си и да те питам
защо глухарчетата винаги ехтят,
а са беззвучни конските копита.
Защо се смееш, слънчице с рогца,
нима илюзиите нямат си поляна?
Нима на ягодите трябват червила...
Какво ми няма, та сега те няма?
Над теб и мен кръжи един орел
и сянката му е като мънисто.
Аз те измислях, без да съм те чел
или преписвал някога на чисто.
Така остана – чернова за стих
насред пътеката с високи паяжини.
Навеждам се и май че те изтрих.
И спрях да дишам всичките години.
ПРИЗНАВАМ СИ
От сега –до не зная – ще обичам само тази жена,
която като лампа гаси очите си.
И подобно на стая седи в тъмнина,
ако аз не съм победителят.
Ще обичам жената, която преде на ръба
и навива на вретено изтънелите страсти,
без да мисли, че така ми пробожда гърба
и ме връзва на възел опасно.
Ще обичам жената, която продава листа,
за да мога без нито стотинка да купя
навалелите снощи седем дни тишина
и паничката с хлебец и супа.
Ще обичам жената, която си пъха носа
в най-изящната моя идея
и ме кара от градината да донеса
шест малини с пудра захар от фея.
От сега – до оттатък – ще обичам само този чаршаф,
с който тя се намята нехайно.
Ще обичам това, че когато за нещо съм прав,
тя е права за всичко, но тайно.
Ще обичам пантофите, разпилени на всички страни,
полетелите чаши, питието със нощна глазура.
От сега – до не зная – ще стоя отстрани,
за да видя съня ѝ и от него две думи да чуя.
От сега – до безкрая – ще съм само притихнал и див
и ще светкам очите ѝ с ключе от стената.
Нямам сили да не бъда и оттатък ревнив.
Имам сили да позная жената.
ГЛУХАРЧЕ
Глухарчето оплешивя.
Поклаща голо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.
ПОЕТ
Той спи с едно отворено око –
да не пропусне стих, който се рее.
А сутрин крие своето крило
под якето... И може би живее.
Той има няколко угаснали луни.
За слънцето не му остават сили.
Когато пише, въздухът звъни
и мравките са с алени кокили.
Ако реши да стигне до река,
не му е нужно никъде да скита,
защото неговата рибешка ръка
докосва всеки трепет на вълните.
Ако измисля, мисли с очила,
захвърлени сред ябълки и шипки.
И под мъглите сее тишина,
която върху книгите пониква.
Не му се диша... Затова личи,
че е с хриле, които е забравил.
Но някой ден така ще зазвучи,
че змиите дори ще се изправят.
Ако не стане нищо от това –
а пък това е много вероятно,
той ще остави своята глава
и ще потъне в буквите обратно.
АЛЕНО
Преди разкопчавах и захвърлях лятната риза,
без да мисля, че слънцето идва с пламтяща дивизия.
Без да мисля, че реката кипи като чайник захлупен
и не мога дори молекула от сянка да купя.
По-преди бях дъждовник сред луната на своята суша.
Бях оранжева човка на кос пред окото на круша.
Бях момчето с опърлени мигли и вежди,
пепел бях, но бях пепел с надежда.
За надеждата мислех с думи, които се къпят.
И очаквах как само след малко ще стъпя
от жаравата синя в студеното диво поточе.
Но устата изтече и животът до смърт се проточи.
Без да стана калугер, аз потънах в разтопеното расо.
И за църква избрах една риба и едно водорасло.
И сега им се кланям и ги моля за дъждовна минута,
и за тънка секунда, през която да мине кошута.
И трептя, и се лутам в маранята на спрялото време,
и приличам на човек, който къса растения.
И приличам на мравка, недокоснала хълма...
По-нататък е алено... Шепот... Никой... И мълния.
СЛЕДСИНЬО
Точно така се чувствам – следсиньо.
От секунди, от месеци, от години...
Сякаш капка мастило на снега по ръкавите.
Сякаш стих, който има за какво да забравите.
Сякаш сянка на дума между две теменужки.
Сякаш нещо, което ще се случи наужким.
Сякаш детско герданче, разпиляно на пода.
Аз съм нещо следсиньо... Нищо друго не мога.
Затова избледнявам ... И додето усетя,
пред очите ми трепва бледосиня завеса.
Но последната сричка си подава нослето
и по-синя от всичко, се опитва да свети.
БЕЗСЪНИЦA
Сънят ще дойде остарял
след сто и две години.
И ще прилича на роял
в забравена градина.
И ще е тих като клавиш,
който си търси нота –
в градината със бучиниш,
далече от живота.
НАПОЛОВИНА
Зная, че дните не бива да бъдат близнаци
и да имат единствен, безначален и пътуващ баща.
Затова се разделям с половината дъжд и акации.
С половината риби. И с три гласни от мойта уста.
Ако трябва да дишам, ще въздъхна половин изречение.
И с петнадесет букви ще измисля сто години любов.
Ще направя така, че да няма единни значения
и снегът да е леко препечен и силно суров.
Ако трябва да чакам, ще запаля облегалка на пейка.
И на куц крак, сякаш щъркел в гнездо,
ще прелиствам сезоните, а когато офейкам,
ще забравя по-доброто и единствено свое око.
Имам четири пътя, но за двата не искам посоки.
Половината прах е достатъчен, за да нямам лице.
Щом едната обувка е пристигнала много високо,
нека другата тъпче като конче с въже.
Нека две да изчезне. Единицата нека си властва.
И когато на масата остане едничка троха,
тя да свети така, че милионното житено братство
да си глътне езика и да иска да скочи в пръстта.
Може би се залъгвам с половината смисъл от всичко.
Но така съм измислен и додето случайно съм цял,
имам време да направя две пеперуди от срички.
И да гледам след тях – недописан и матовобял.
ПО-НАТАТЪК
Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.
Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.
Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.
Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.