СЕЛСКАТА ВЕНЕЦИЯ
Няма начин някои от великите прадеди на нашето село да не са ходили до Венеция или да не са сънували Венеция – няма начин. Иначе как биха се сетили да предложат на хората и хората да се съгласят и да си направят река под къщите. Да-а-а – красива малка река, която, открадната и отбита от голямата Вита, минаваше край къщите на селото и дори под самите къщи. Тази малка река, която наричахме вадата, приказваше, бляскаше, подскачаше, поеше краставиците и доматите в дворовете, отнасяше скандалите и сдобряванията, и боклуците от къщите отнасяше понякога.
Вадата е построена в края на XIX век и е била истинско чудо на мисълта, на парите и любовта към водата, към движението и влагата. Не че в Балкана не вали всеки следобед, не че Вита не е наблизо – не, но моите венециански планинци искали вадата до тях, до дворовете си, до масите и леглата си. И си я направили – иззидали каменно корито, колкото човек да върви наведен, копали, мъчили се, ровили се, карали се откъде точно да мине, под кои къщи да се провре и водата във вадата тръгнала през селото. И изтекли много години.
Ние, децата, се дивяхме на това чудо, защото ловяхме риба. Имаше във вадата риба и отваряхме капаците в мазетата на някоя водна къща и направо оттам, от мазето, ловяхме риба. Чудо на чудесата и чудо на рибите! Жените се радваха, че поливаха дворовете и градините си, мъжете – че водата въртеше две воденици, бабите и старците – че има къде да седят на хлад. Комарите и водните змии също се радваха, че има къде да се въдят. И котките се радваха, че имаше къде да се оглеждат.
През тези лета, в които слънцето печеше мозъка ми, а водата разхлаждаше краката и гърба ми, аз я опознах тази вада. Знаех как мирише сутрин при изгрев – тогава миришеше на петльово кукуригане, на събуждане, на пушек от запалени и през лятото печки, на пържени яйца. По обед я обземаше мързелът, спираше да се движи и само по някой слънчасал плъх си поклащаше опашката и изчезваше. Следобедите обикновено я хващаше едра шарка. Шегувам се – тогава в Балкана винаги вали и водата във вадата се изпълваше с водни балончета, които аз мислех за шарка. После вадата дремеше, после вечеряше с някой изхвърлен зелев кочан или обелка от картоф и заспиваше. Не заспиваше – правеше се на заспала и си говореше с рибите, със звездите и шумоленето на някоя върба или круша.
Каквото и да разкажа за тази по-малка сестра на каналите в хилядолетната Венеция, все ще ми се струва, че няма да стига, че няма да е каквото трябва. Затова ще си спомня само за няколко къщи на гложенски венецианци, в които съм ходил, гледал, въртял, говорил, мълчал, чудил съм се, влюбвал съм се и съм пораствал.
В горния край на селото, откъдето започваше вадата, беше къщата на началната учителка. Красива, колкото съм могъл да си помисля тогава, тази учителка беше слънце. Огряваше като в песен от песнопойка на панаир и къщата си, и училището, и селото. Мъжете бяха толкова влюбени в нея, че се молеха децата им да повтарят класовете, само и само да я гледат и да се губят в нея – и пак, и пак.
Жените, като я видеха, не можеха да гъкнат – толкова хубава беше. Децата я обичаха, обичах я и аз, защото ми даваше уроци през лятото и като се убедеше, че не мога да сметна две и две, ме слагаше да спя на диванчето в кухнята.
Докато спях на диванчето в кухнята, водата на вадата ме понасяше, отдалечаваше и ме спасяваше от математиката, от наближаващия петнадесети септември, от това, че баба ме караше да събирам сено по ливадата, която няма край, и да бера безкрайни ябълки.
Мъката ми в този случай с учителката е, че все пак трябва да си спомня как мъжът ѝ веднъж пощуря – пощуря от ревност. Ревнуваше я страшно от татковците, които искаха децата им да повтарят. Викаше, блъскаше, строши едно малко столче, счупи ваза от бюфета и накрая изхвърли учебниците, по които тя ме учеше, във вадата. Цял следобед бабите се чудели кога училището се е преместило от баира на вадата.
Не е хубаво такива работи да се случват на красиви учителки, но се случват.
Малко по-надолу, досами вадата, беше къщата на дърводелеца. Този мирис на талаш, който се носеше там от работилницата му и от целия му двор, ме побърква и досега. Бяхме приятели със сина му и се заравяхме целите в талаша. У тях навсякъде имаше талаш. Шушнехме в талаша, щипехме се, пълнехме вратовете на ризите си с талаш, даже синът на дърводелеца ме научи да ям талаш. Още имам вкус на смола върху езика си.
В двора на къщата бяха наредени готови за продаване по някоя маса и столове и ние се качвахме по тях, ядяхме сирене и домати на вестник, щуреехме. Момчето на дърводелеца помагаше на баща си в работилницата. И изведнъж, изневиделица, като звън на банциг, се чу, че дърводелецът си отрязал два пръста. По-късно моят приятел ми разказа, че предните дни, преди инцидента, баща му изненадващо взел да прави дървена лодка – не много голяма, но все пак лодка. Никога не бил говорил за кораби и лодки, а и какви лодки в Балкана, но направил лодка. Пуснал я във вадата и я гледал как отплава и как се шмугва надолу в сенките под къщите. И така се разнежил и размечтал, че си отрязал на банцига двата пръста.
Къщата с парите – така ѝ казвах аз на най-голямата и хубава къща в селото, под която вадата минаваше нашироко и която беше точно срещу нашата къща. В нея някога е живеел дожът на нашата селска Венеция –чорбаджи Дако.
– Николайчо – шепнеше баба, – като момиче веднъж влязох у бай Дако, влязох да налея вода от тяхната чешма, те имаха чешма в двора, и гледам – Даковица разстлала черги, а на чергите – пари, купчина книжни пари, мухлясали. Тя взела една вила и обръща парите с вилата. Подхвърля ги и ги обръща – като сено.
Баба продължаваше с една рачешка история, на която аз много не вярвам, затова ще ви я предам като приказка.
Накрая на селото имало един дол, Вежнишки дол, с хубава, силна и студена вода и с раци в него, с много раци. Там, при този дол, пътят от Тетевен се сбръчквал, ставал тесен и дълбок, треперел от страх пътят и разни прадеди хайдуци причаквали търговците и ги обирали. Парите криели високо нагоре, в една водна пещера, пълна с раци, и бъдещият чорбаджи Дако бил един от тях.
Тук баба едва шепнеше:
– Затова им мухлясваха парите и само при тях от вадата излизаха раци. Големи раци, ама не стават за ядене – горчат.
И баба започваше да танцува това, което се е случило тогава. Извиваше ръцете си като вятър и казваше:
– И тогава вихрушка, ветрове, и хайде-е-е, хайде-е-е, и парите – във вадата. И аз, Николайчо, нали съм малко момиче, тичам след тях.
Почти без глас, баба изфъфляше една последна тайна:
– И накрая жената на чорбаджи Дако се удави във вадата. Ама те казваха, че си е умряла.
Сега направо ми спира дъхът и ми изстиват гласните струни, защото трябва да разкажа за една песен. Във Венеция песни колкото щеш – китари, фестивали, любов, а тук – само една песен, една любовна песен. Бях влюбен във Венета, внучката на легендарната Денка, за която имаше написана специална песен – със специална мелодия и специален текст.
Написал я мъжът на Денка година и половина преди да се оженят и цялото село се гордееше, че има своя лична любовна песен. „Ах, мило мое Денче, бавно минават дните в разлъка, копнея днешна мъка“ – плачеше припевът. Все ми се струваше, че в последния ред е пропуснато едно „в“ и че трябва да бъде „копнея в днешна мъка“, а не „копнея днешна мъка“, но не смеех да питам баба, защото тя, като запееше тази песен, си мислеше, че е писана за нея и че няма как да има грешка.
Веднъж се престраших и както бях отишъл у моята любима Венета, внучката на възпятата Денка, я попитах:
– Как стои тая работа с припева в песента за баба ти? Много ми харесва, ама ми се струва, че е пропуснато едно „в“ – това попитах моята любов – дали едно „в“ не е пропуснато?
Господи, в каква аристократична къща над вода живееше моята малка венецианка! Аристократизъм, плюш, стари черни мебели, пердета, каренца и финтифлюшки. И снимки, стари снимки по стените. Сигурно за да ме ошашави съвсем, Венчето отиде до пианото, посвири половин минута и каза:
– Песента за баба е виелица, снежна виелица. Дядо цяла нощ вървял в снега, за да види баба, и в тази виелица измислил и текста, и музиката. И в последния ред няма „в“, с „в“ не може да се изпее.
Мислех, че песента е по-топла, а тя излезе ледена. Но когато става дума за любов, всичко е възможно. Това обаче го разбрах за пореден път, когато Венчето завърши консерватория и се направи, че не ме познава, като се срещнахме в трамвая, в София. Когато пишех тази история, аз исках да я предам с лиризъм, поетично и красиво, като песен във венецианска гондола. Но Венчето тогава ме подмина като графиня, завършила консерватория в Италия, затова аз сега ще обърна плочата и ще бъда откровен до края.
Умишлено премълчавах, че и те гледаха кози и кокошки зад лятната си кухня. Бях решил да си измисля и да излъжа, че у тях имало стая с нарисувани пауни, които пеели по залез-слънце – на всичко бях готов за любовта си. Но сега ѝ го връщам и ще спомена, че старците от селото, които минаваха край тяхната прехвалена къща, винаги куцаха с единия крак, куцаха и намигаха.
Дядо ѝ на Венчето, нашият велик композитор и поет, почнал толкова да се плаши за любовта си и за песента, че взел да троши шишета и да хвърля стъклата във вадата под къщата си. Дебнел да не би някой друг влюбен Ромео да мине тайно по вадата и да направи нещо неприлично с честта на Денка и на къщата. Абе, и той бил ревнивец, макар и талантлив.
И представете си – и с това мисля, че си отмъщавам на Венчето докрай – в селото някога се появил и един хубавец, който наистина куцал. Дали си е бил порязал крака на стъкло под музикалната къща, е друг въпрос, но куцал, без да се преструва и да намига.
Сега идва най-тежката част. И най-черната, и най-мраморната.
Последната къща на селото до вадата беше на семейство инженери, които работеха в „Мрамор и гранит“. В това предприятие се вадеше черен мрамор. Нашето село се слави с черния си мрамор, и то черен, с бели жилки. С такъв мрамор беше облицован отвътре и мавзолеят на Георги Димитров, дето го гръмнаха. Гръмнаха мавзолея на Георги Димитров и кариерата за черен мрамор с бели жилки гръмна също. Спря, закриха я. Накрая дадоха на всички работници по половин пале с мрамор – и чао! Остана само баирът, от който се добиваше мраморът. Остана да стои нахапан като от ламя – баир с черен мрамор, нахапан от ламя.
Тогава мъжът и жената пощурели от мъка. Като им докарали в двора на къщата палетата с мрамор, започнали да го хвърлят във вадата. Хвърлят, хвърлят, и мраморът плиска и потъва, плиска и потъва, и във водата черните му и бели жилки светят и се полират още повече. Едва ги спрели, щели да заприщят водата, да запушат вадата, а със запушена вада – каква Венеция?
Каква Венеция насред Балкана?
ДЪРВЕНОТО ЧОВЕЧЕ
Най-напред го усетих като семка. Ето тук – долу в корема ми, усетих, че се спотайва малка семка. Усещах я как се обръща, как се свива и набръчква, как се цепва и как от нея пониква дръвче. Как е долетяла тази семка в мен, не знам. Иска ми се да си мисля, че съм се целувал с птица и така е станала работата, ама едва ли. Птиците се целуват само с капките вода, а пък аз не съм капка вода и това е известно на всички.
Мисля, че е по-добре да не знам как семката се е озовала в мен и как от нея се роди дръвче. Така е къде-къде по-красиво и загадъчно от това да науча, че майка ми е била ябълка или праскова, или круша, и да се чудя какво да правя с човешката си биография.
Представяте ли си ме – момче с дръвче в стомаха? Като малко стихотворение.
Прекрасно е, че няколко години това дръвче разцъфтяваше и се смееше, шумолеше и се поклащаше от вълнение и беше толкова щастливо, че когато кихнех, ми ръкопляскаше с листата си.
За дръвчето се грижеха всички, които се въртяха около мен, и най-първо баба ми.
Тя по цял ден ме носеше на гърба си в едно шарено цедило и ми показваше света наоколо. В градината между невените и краставиците аз разбрах колко е хубаво и кръгло да си невен и колко е зелено и продълговато да си краставица. Там, в градината, видях как тиквата дебелее и се спуска по дувара, сякаш е домашното ни слънце, и как доматите си играят на малки залези. Между лехите с лук се запознах с бурените и запомних, че бурените са най-верните приятели на пръстта и че никога не я изоставят току-така. От гърба на баба видях как козлетата прелитат от облак на облак, как прасето хърка като уморена светкавица и как петелът се облича всяка сутрин с гвардейска униформа.
Сега ще напиша нещо много тихо и скришно – баба ме обичаше толкова и толкова аз се бях слепил с гърба ѝ, че тя пишкаше така, както бяхме слепени. Чувах я как пишка и не знаех какво прави. Ама знаех, че е скришно и тайно. И още повече я обичах и я прегръщах така, че щях да я удуша – синини ѝ оставих по гушата.
И дръвчето в мен какво да прави – гледа с очи, мига от радост и е замаяно.
Да, ама баба умря. И аз затънах в ковчега ѝ посред стаята като в пряспа – като в лоша и ледена пряспа. Гледам я – не е тя, не е баба. Моята баба грееше, тази е хладна. Моята баба приказваше, тази си е глътнала езика и приказките, моята баба беше момиче, а тази е друга баба. Познах я само по пъпката на носа – само по голямата пъпка на носа я познах. Някога тази пъпка ми изглеждаше като цвете, сега си помислих, че е камъче, студено камъче.
И на дръвчето в корема ми му паднаха първите листа. Усетих как ми става лошо и побягнах на двора. Не повърнах, само се вцепених и взех да гледам как котката си мие лицето и ръцете. А може и да не се е миела, а да е плакала – кой знае.
После беше майка ми. Тя миришеше едновременно на лавандулов спирт и на парфюм „Бич може“. Тръгваше на работа, когато в очите ми още не се беше съмнало, и си идваше, когато вече бях уморен до безразличие. Голяма глупост написах – уморен до безразличие. Не, бях уморен до изчезване, че по цял ден беше в болницата и това ме разболяваше.
Мама светеше и покрай нея всички светехме – от килима в хола с ресни, обърнати винаги към изгрева и към залеза, до плочките в банята – всичко светеше. И ъглите на стаите – и те светеха. Къпеше ме сутрин, обед и вечер, денем и нощем – къпеше ме, докато любовта ми към нея не потече като вода. Наводних я аз със своята любов. Не ѝ давах дъх да си поеме и главата си над моята любов да си покаже. Ревнувах я от роклята ѝ, от гребена ѝ, от гривната и от сутиена ѝ, от походката ѝ я ревнувах.
Докато един ден не разбрах, че иска да се самоубие. Каза ми го в очите. Спомена за въже и за някакъв край.
И дръвчето в мен изпращя, преви се.
Като си помисля за какво е искала да се самоубие, ми идва само едно наум – от много любов. Обичаше татко ми до небето, а мене – до Космоса. А пък телцето ѝ – малко, как да събере в такова телце толкова любов. Да си майка на Вселената, не е лесна работа.
Баща ми пък направо отсече дръвчето в корема ми, по-точно – го застреля. Работеше в полицията и си оставяше пистолета във витрината на шкафа, при книгите – да се вижда, да ни е пред очите и да се фука с него, разбира се, ако дойде някой у нас. И го е оставял зареден тоя пистолет. Акъл не е имал.
Казах, че баща ми е отсякъл моето дръвче и го е застрелял, ама не е точно така. Преди историята с пистолета, а и после, той качи на клоните на моето дръвче много птици и животни, много пътища и планини, много истории и легенди, и балади, и смях, и фантазии. И песни закачи по клоните.
От него знам, че кафето, за да е хубаво, трябва да е черно като женската душа и сладко като изневярата и че душата на човека и доверието са като вятъра – излетят ли, никога не се връщат повече.
Всичко това е така, ама баща ми веднъж изчезна и си забрави пистолета. И аз го взех. Взех го и го насочих към най-добрия си приятел.
Един ден по-рано този мой най-добър приятел ме извика в тяхното мазе и там ми показа как от триене на ръка с човешко тяло се получава огън. Не ми разказа какво е любов, а как се прави любовен огън. И аз разбрах, че най-хубавото нещо на света е, ако бързо, много бързо въртиш едни и същи думи в ума си и ако ръката ти свива света около теб само до едно движение.
Боже, какво съм разбрал тогава – че любовта била движение, и то много бързо! Глупости на търкалета. Как да не го убия този мой най-добър приятел?
– Искаш ли сега да те убия? – попитах приятеля си. Пистолетът сочеше към него.
– Недей, убий телевизора!
Обърнах пистолета към телевизора, но не застрелях филма, а в последния момент вдигнах ръка нагоре и гръмнах в тавана. Посипа ни вар, въздухът стана и синкав, и бял. Държах пистолета към килима и хей така, без нищо, от несвяст, гръмнах пак. И изпищях, хвърлих пистолета и се счупих. Страх, мъка, ужас, вар, изстрели, комшии.
Не ми се разправя повече, само добавям, че баща ми гръмна трети път с пистолета, като каза, че обича друга жена, че не може без нея, че разбрал какво е щастие и още такива работи. Голямо гърмене падна в тая къща!
След време се огледах в огледалото – имахме широко огледало в коридора и аз се побирах целия в него. Гледах се и за пръв път си казах:
– Николайчо, това си ти, ама защо си станал дървено човече?
Бабо мила, майко мила, татко мили, какво беше станало с мен? Къде ми беше изчезнало дръвчето и кога бях станал дървено човече?
И отидох, и за пръв път си купих кутия с цигари. Изпуших две-три до реката, зави ми се свят. Но на тръгване си помислих – трябва да внимавам с кибрита. Кой знае – може и да лумна.
САМОДИВИ
Баща ми беше кмет на селото вече повече от година, а козарите се сменяха на по три месеца. Това, че козарите се сменяха толкова често, беше лошо, защото нашите кози не са като другите. Те така се привързват към козаря, че му стават като братя и сестри. Ходят след него навсякъде – и в гората при сладката шума, и по скалите при гущерите, и в магазина, и в кръчмата могат да седнат с него. Даже да отидат с човека за риба понякога се съгласяват.
Когато вечер се прибираха от паша, нашите кози прегръщаха козарите през врата, целуваха ги и не искаха да се отделят от тях. Не искаха да си ходят по къщите.
Занасям се, разбира се, но наистина нашите кози са с характер. Хем са с характер, хем имат дълги бради, хем млякото им е като парещ сняг. Това козе мляко е от три цвята – бял, жълтеникав и пухест. Не знам дали има пухест цвят, но млякото е пухесто. А характерът им е небесен. Но за това – след малко.
И ето, пристига при баща ми поредният козар и вика:
– Не мога, напускам. Прави са били другите козари, голямо е летенето. Летенето е голямо.
– Какво става? – пита баща ми.
– Ами големи са шумовете и крилата се чуват, като пляскат, и смеховете, и виковете, и децата се плашат, и не спим по нощите. Махам се.
Те и другите козари затова се махнаха.
Тук баща ми го спира и човекът започва да обяснява:
– Бай Милчо, аз съм човек, дето се лесно не плаши. Смок като маркуч да видя, няма да се уплаша. За мечки съм ходил в Рибарица, пожар съм гасил по горите с цървулите си – но това не мога.
И козарят започва да разправя, че над къщата, дето живеят в края на селото, прелитали самодиви. Тази къща е една съборетина – неизлепена, полупорутена, живее се само на първия етаж, но за козарите стига. Къщата е прищипната от едната си страна от реката, а от другата – от баир с гори и пещера в него.
– Летят по цяла нощ, пляскат с крила, смеят се, тропат – пак почва козарят и бълнува как една нощ самодивите влезли на втория етаж, дето не е достроен, и скачали така, че огъвали гредите и къщата пушела и пукала.
– Те не седяха много на втория етаж, бай Милчо, нещо като половин час седяха, ама като поиграха, почнаха да говорят и за ядене.
– Е, чак пък да говорят за ядене – ядосва се баща ми и разбирам, че си мисли колко е уплашен този човек, колко е паникьосан и как сякаш в момента не е с акъла си.
– Добре – вика баща ми, – тази вечер ще дойдем с момчето с колата и ще слушаме дали ще летят самодивите.
Казах, че нашите кози са с небесен характер, и си е така. Те са от незнайна и далечна порода и през вековете са станали един народ. Държавата им започва от скалите над Гложенския манастир и стига до полето, където Вита е легнала по корем и ги чака да се огледат и да се напият с вода. Това е територията на тяхната любов. Държавата на техния живот.
Нашите кози много обичат да ги храниш от ръка. Не скачат да си късат листата сами, а чакат ти да ги откъснеш и да им ги даваш в устата. Най обичат ти, като им даваш листа, те да ти облизват ръката.
За да разберете най-добре какво представляват нашите лебеди с опашки – аз така им викам на козите, ще ви разкажа една случка.
Преди години момче от града дошло при баба си и дядо си за лятната ваканция. Карало си лятото момчето и старците му дали да пасе козата. По цял ден – момчето с козата и козата с момчето. Рано сутрин се качвали при мъглата на манастира, която приличала на козя брада, и оттам гледали света. Момчето показвало на козата облаците, другите села в долината, а при ясно време – и Дунава. Козата особено много харесвала Дунава – сигурно защото е далече и защото мислела, че е синя гора.
На обед полягали под някоя джанка. Момчето заспивало и сънувало риби и морета, а козата придрямвала и ѝ се привиждали скали и далечина, и шума, и звезди от шума. А привечер, когато вимето на козата станело като луна, се прибирали.
Когато есента момчето се върнало да учи в града, се случило чудо. Точно на петнайсети септември козата отишла в училищния двор, тръгнала след учениците и влязла в клас. Влязла в клас и седнала на чина до едно момче – също като нейното. И не искала да мръдне, и си клатела брадата и ушите, и поздравявала всички.
Някои казват, че изкарала целия седми клас на чина до момчето, че била най-добра по физкултура и ѝ дали диплома, дето се вика. Но това вече е прекалено…
Казано накратко, такива кози са друг вид хора, други лебеди с опашки.
Някъде към единайсет часа вечерта с баща ми паркирахме стария фолксваген до къщата на козаря и зачакахме летенето на самодивите. Козарят само дойде да ни зърне и се стопи.
– Ще дойдат – вика и се стопи.
Няма да описвам нощта. Този, който е бил в Балкана нощем до река, знае, че тишината е ту мека, ту шумоляща, ту дебела и неподвижна. Шумовете са ту познати, ту изобщо нечувани. Звездите, както навсякъде по света, са далече, но тези в Балкана са големи – големи като бели кокошки.
И изведнъж, точно изведнъж, те долетяха. Самодивите долетяха. Извиваха се в тъмния въздух над колата, светкаха, подскачаха, леко пръхтяха с устни. Стори ми се, че тропат с крака, че махат с ръце, че ходят някъде много високо и оттам скачат по покрива на колата. Чух сблъсък на рога.
И тогава ги чух да врещят ту по-силно, ту по-леко. И почнаха да си говорят за нещата в селото, и баща ми ги позна. Аз бях потънал в студена пот, когато той започна да шушне:
– Ама това са козите! Козите са, бе! Търсят тоя загубен козар, а той бяга от тях! Той си мисли, че са самодиви, а това са козите. Искат да ги пасе и през нощта и в тъмното идват да го търсят. Сън ги не хваща! Направо са с крила!
На сутринта разбрахме, че и този козар е избягал. Събрал си багажа и фамилията и офейкал.
Сега се чудя какво ще прави баща ми с тази работа – нали е кмет? А и в селото има самодиви…
ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК
Закъдето и да тръгнеше този човек, винаги стигаше там, където искаше да занесе ябълки. Ябълките бяха неговото земно кълбо. И макар че винаги носеше на гърба си препълнена с ябълки раница, никога не ги разпиля и изгуби и никога не тръгна да търси други малки планети този ябълков човек.
В къщата му под Гложенския манастир преливаше от ябълки и когато аз като дете ходех у тях и ги гледах, натрупани по пода на стаите, мислех, че и къщата е от ябълки. Стъпвах в тези смалени, червени, жълти и зелени луни и слънца и краката ми полепваха от сок. Различни сортове ябълки имаше в стаите на тази къща. А колко различни вкусове и превъплъщения имаха те!
Някои направо си бяха пъпешчета с въздушни, сладки кристали отвътре. Други се стопяваха за секунда в устата и изчезваха нагоре в небцето, малки и ефирни.
Имаше ябълки, които кървяха, когато ги захапеш. Пускаха червени линии в бялата си плът и кръвта идваше отдълбоко, от самото им сърце. Други бяха стипчиви, леко киселееха и спасяваха човека от сънливост и носталгия.
Там имаше ябълки за търкаляне, за съзерцаване, за милване и любов. Някои от тях никога не биваше да напускат градините, други трябваше да пътешестват, трети – да обикалят само около хората, четвърти – да летят.
В името на светата ябълкова истина ще спомена, че тези райски плодове лесно загниват, че кафявите им лунички бързо се превръщат в петна, почват да горчат и не стават за ядене. Гнилите ябълки са тези, към които никой не протяга ръка, но те винаги са в купчината, от която ядат хората.
Бахчите с ябълките на дядо Митьо почваха от прозорците на дома му и стигаха до гробището, което беше хей там някъде. Той вареше ябълкова ракия по два-три тона всяка година. Месеци наред тълчеше с дървен чук ябълките, сплескваше ги на пихтия, облизваше си пръстите от сока и слагаше ябълките да ферментират. После вареше ракията, докато се свършеха дървата за огъня на казана в целия Балкан. На неговата ракия ѝ викаха къпана. „Митьо я къпе, като я вари“ – казваха за ракията му. Как точно е ставала тая работа с къпането и какъв е майсторлъкът, на мен не ми е ясно, но продаваше чиста ракия. Продаваше ракията и си купуваше още ябълкови бахчи.
Беше вуйчо на баща ми и веднъж дойде да ни види в Плевен. Звънна се на вратата на четвъртия етаж на апартамента и когато отворихме, видяхме, че е дядо Митьо и че е бос, без обувки.
– Донесох ви ябълки – каза той и раницата му увисна само на единия кожен ремък.
– Ама ти… – И баща ми го вкара в кухнята. – Ти що така изведнъж? И що си бос?
Ябълките взеха да подскачат по цялата маса.
– Събух се пред вратата – каза дядо Митьо.
– Пред коя?
– Пред тази, дето ме вдигна до вашия етаж. Един човек стоеше с мен долу пред една врата и аз се събух. Натисна едно копче – и айде нагоре. Като видиш врата, се събуваш.
Баща ми тичаше към асансьора… Нашият гост с есенните ябълки се беше събул пред асансьора на първия етаж и баща ми тичаше да донесе невидимите му обувки.
„Като видиш врата, трябва да се събуеш“ – ама това си го мислеше нашият роднина. Другите хора не мислят така. Те не само че не се събуват, ами си вярват, че светът е без нито една врата, и газят направо.
– Радо-о-о, Радо-о-о-о, тука ли си? – възвисявал се преди години гласът на Митьо във вътрешния двор на Софийския университет. – Тука ли си, Радо-о-о?
Рада, дъщеря му, учела история в Университета и той дошъл да я види. Дали бил идвал друг път в София, не е известно – историците мълчат по този въпрос. Рейсът от Тетевен го изсипал на Орлов мост и дядо Митьо разказваше следното:
– Веднага го видях училището на Рада. Вижда се от моста с големите орлета. Отидох в двора и виках, виках, иначе как ще я намеря?
Рада се засрамила, познала му гласа и от притеснение затворила прозорците на стаята, дето учела история. После слязла в двора при баща си. Да ти познае някой гласа в големия град, пък дори това да е дъщеря ти, си е постижение. Губят се гласовете на хората, изчезват в градовете и пространството и никого не го е грижа какъв глас имаш и кого викаш.
В махалата под Гложенския манастир, където живееше дядо Митьо, хората не си говорят, а си викат. Не че се карат постоянно, но разстоянията между баирите са такива, че ако не викаш, няма да намериш никого, няма да срещнеш никого и никой няма да те открие.
– Братче Митьо-о-о – викне роднинска жена и ехото падне в доловете или завие към гората.
– Е-е-хе-е-е-й – отговаря Митьо.
– Къде пладне да слезеш у на-а-а-а-с – носи се гласът на жената.
– Ще слеза-а-а. – И ехото се изкачва по баира обратно, минава край шипките и кляка пред гробището.
А ябълковият човек извикал Рада, защото ѝ носел ябълки. Дал и на другите момчета и момичета, дето дошли да видят кой е този исторически герой, който вика в двора на Университета. И си глътнали тези бъдещи историци езиците, като видели, че не ги кани на бунт, а раздава ябълки.
Когато в Балкана бие град, той оставя петна по ябълките – по-големи, по-малки, по-ясни или по-скрити. Понякога даже невидими. Такова невидимо петно от градушка, но не която пада от небето, а от тавана на къщата, имал в душата си и Митьо, имал такова петно още от дете.
Разправя се за една страховита история от детството му. Ще предам случая кратко, по войнишки.
Било след Балканската война. Мъжете – убити. Убити и мъжете в рода на Митьо. Останал само дядо му. Митьо и дядо му. През деня дядо му се губел, а Митьо всяка нощ чувал как нещо по тавана се влачи. Качил се една нощ и видял дядо си да влачи сандък.
– Какъв е този сандък?
– Ковчег е, не е сандък – рекъл дядо му.
– Защо ти е?
– Като умра, да имам ковчег. Правя си го сам, тайно през деня. А вечер го качвам тук, на тавана, да се не плашиш. Всички ги убиха. Няма кой ковчег да ми направи.
Тук отдавам чест и козирувам на Митьовия дядо и на душите на убитите и продължавам – животът е война, жестока работа и ако не си жесток, животът така ще те изтъркаля, че няма да се спреш даже в пропастта под Гложенския манастир. И ето, пак се налага да сменям ритъма и вместо военен марш да разказвам приказка, смразяваща приказка.
Знаете историята за Вилхелм Тел и сина му. Стреля Вилхелм Тел, улучва ябълката на главата на сина си и всички са щастливи. Така спасявал Вилхелм Тел сина си, а ето какво нашият герой Митьо правел със своя син.
– Няма да слушаш, а? – И Митьо го връзвал за една ябълка.
Връзвал сина си този ябълков дявол, изнасял ловджийската си пушка, насочвал я към момчето и гръмвал над главата му. И над непослушния и полужив син се ронели бели и розови цветове на ябълки. Гадна и страшна работа и затова я поръсих с ябълков цвят.
Всяка история, дори най-жестоката, най-непоносимата и ужасната, се опитомява, ако я поръсиш с цветове. И за какво е правил това ябълковият човек? Ами затова, защото от ябълките, освен ракия, става и оцет. Опива се човекът, напоява се със страховете си и се вкисва, и става оцет. И иска синът му да е послушен, както той разбира послушанието. И го е страх за сина му, и стреля с пушка над главата му.
По-нататък няма какво да се добави, по-точно има, но то е пак любов и ябълки, омраза и ябълки и търкаляне на ябълки по тревата и по склона. Като казах тревата, тя сега е висока повече от метър и не е косена от векове. И се вее тревата над ябълковия човек в края на неговата бахча, където е гробището.
Дядо Митьо загина, блъснат от мотор на пътя за тетевенската болница, където отиваше да занесе една раница с ябълки на свой болен приятел. Раницата с ябълки щеше да стигне за цялата болница.
Много ми се ще да кажа, че са го намерили бос на шосето, но не смея, защото на шосето за Тетевен няма асансьор. Или пък – кой знае?
КНЯЗА
Когато го погребваха, стана земетресение. Къщата ни се разтрепери и започна да пуши, а варта съскаше и падаше от стените. Земята замуча като болна крава. И приятелите му, които носеха ковчега, го зарязаха насред двора, близо до градинката с домати. Заваля и дъжд и всичко се сля в едно – страх, смърт и земетресение.
В суматохата мене ме заведоха в къщата на началната учителка, за да не гледам повече и да не се плаша. А и защото дъждът щеше да ме отмие. Учителката, която беше най-хубавата жена в околията и най-добрата учителка, ме прегръщаше и ме успокояваше. Все пак беше умрял братът на баба – легендарният Кольо Княза.
Учителката първо реши да ме сложи да спя на обяд, но се сети, че земетресението може да се повтори, и ми даде да решавам задачи. Тогава чухме музиката, която предвождаше погребението. Познах виенето на баба и чух как хората шляпат в локвите, чух даже как някои заобикалят локвите нагоре към гробището.
Разбира се, че не съм решавал повече никакви задачи в този ден, а честно да си кажа, аз никога през живота си не съм решил нито една задача – нито в математическия, нито във философския смисъл на това понятие.
Казах, че Кольо Княза беше легенда. Братът на баба беше всичко, но най-много беше няколко неща – обущар, пияница, певец и любовник и рибар със серкме. Любовник само на жени от София обаче.
Обущарският му дюкян беше пълен с дървени калъпи за обувки. И сега, когато си купувам обувки в магазин, се оглеждам за калъпи. Калъпите бяха навсякъде, сякаш някакви мистични хора от дърво се бяха събули в дюкяна и после се бяха изпарили. Когато му донасяха нови обувки да им слага налчета, Княза ги носеше поне една седмица и като го питаха защо се развява нагоре-надолу с чужди обувки, отговаряше:
– Да не изглеждат просташки нови.
Хората не разбираха тогава нищо от английски хумор и само се пулеха.
Запомнил съм конците, с които шиеше обувките – „Мечка макара“. Кафеникави конци, напоени с парафин, режещи, по-здрави от корабни въжета. Като сега виждам чамовите клечки за подметки, големите криви игли за шиене, клещи, шила, пили и пилички, чукове и чукчета със сплескан нос отпред – цял хирургически кабинет.
Като казах, че конците за обувки бяха по-здрави от корабни въжета, имах предвид, че Княза често и ненадейно се качваше на неговия си кораб и макар че живеехме насред Балкана, отплаваше… Отплаваше във винаги известна посока – към кръчмата.
Пиенето му беше велико. С всички салтанати – със сливова ракия, в която беше киснат липов цвят, със специален бръснар, който идваше само в сряда и го бръснеше направо на стола в кръчмата, с тънко нарязана сланина, налагана със сняг от Вежен, с козе сирене, в което режеха зелена чушка, с приятели отвсякъде и с песни. Пиеше по една седмица и пееше по една седмица. А какъв глас имаше само!
– Като запее Кольо, и ми сладни ей тука – казваше баба и сочеше гърдите си. – Благо ми става.
А баба беше много ревнива по отношение на пеенето, защото сама минаваше за песнопойка.
„Дете на моите години“, „Вампири, таласъми“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“ и какви ли не още песни се процеждаха през вратата на кръчмата, в която беше Княза. Любимата му песен беше „Парата днеска света владее, който я няма, мъчно живее“. Според мен Княза е имал вкус за вечни текстове на песни.
Пиеше и пееше, докато някой от приятелите не му кажеше:
– Браво, страшен си! Пееш като грамофон. Трябва да те запишат в радио „София“ и да ти издадат плоча. Казвам ти, ще ти издадат плоча!
Тогава моят роднина с благородническо име спираше песните, гледаше два-три часа в посока пътя към София и се прибираше да спи. Спеше по два дни.
Говореше се, че в София жените много го харесвали. Обичали не зная защо и големите му черно-синкави устни, и кръглото му като месечина лице, и жабешките му очи, и къдравата му на копчета коса. Обичали го, докато имал пари, а това траело кратко. После нашият любовник ядял само печени слънчогледови семки и пиел минерална вода пред Банята, докато се прибере в Гложене. Оттогава му останала язвата.
Но това, което знаеха всички, е, че той не признава жени, ако не са от София.
Веднъж баба, като се превиваше от смях и се удряше по коленете, ми разказа, че един път в село дошла да го търси някаква засукана софиянка. Слязла на Боаза и оттам – в Гложене. Питала за Княза. Тук Княз, там Княз – няма го, и накрая я упътили към реката. А там великият мъж със синя кръв, с раздърпани и парцаливи долни гащи и с гумени цървули ловял риба със серкме.
Мадамата от София премаляла и едва не се строполила на камъните по брега.
Тук на баба едва ѝ се разбираше какво говори от смях, но аз все пак чувах, че брат ѝ се приближил към софиянката и започнал да вади една по една риби от торбата – от голямата брезентова торба, която висяла на врата му:
– Искаш ли риба? – питал я Княза. – Витската риба е най-хубавата, да знаеш…
После взел да се извинява, че не е в униформа.
Княза беше голям рибар със серкме. С часове ходеше по брега на реката и гледаше какво прави рибата. Гледаше и дърветата по брега и ако джанките бяха узрели, там щеше да има клен. Ако завалеше дъжд и водата почнеше да приижда и да обръща камъните, щеше да има мряна.
Казваше на рибите госпожици и господа. На мрените казваше госпожици и караше да му се вари от тях рибена чорба с много домати. Затова в двора гледахме домати. А на кленчетата викаше господа и ги искаше оваляни в царевично брашно, пържени до златисто, с коричка.
И така до оня ден със земетресението, до смъртта му, до дъжда и до глупавите задачи.
Месец по-рано Княза беше полетял от високата тераса на една кръчма, край която минаваше пътеката за Гложенския манастир. Някои разказваха, че се напил толкова, че не знаел какво прави и къде ходи. Баба шушукаше, че го блъснали от терасата заради борч.
Аз не вярвам на нищо от това. Мисля си, че е полетял и толкова.
След летенето Княза живя двайсетина дни в плевенската болница и макар че рядко идвал в съзнание, казвал без грешка имената на всички, които го посещавали.
След време по-големи от мен момчета, които бяха слушали много за Княза, ме попитаха защо му викат така. Тази работа никой не я знаеше, аз също. Но като негов роднина, си измислих версия, че е потомък на киевския княз Глож – митичен основател на селото и Гложенския манастир. Така ми се щеше да им разкажа тая моя приказка за прякора на Княза, но не посмях, защото щяха да ме питат дали е имал руски акцент, а той нямаше. Говореше си по гложенски.
ТОЧКА
Историята с моята майка – Точка Йотова Данаилова, можеше да започне и така, както започват всички истории за майки – с признателност и поклон. Аз се покланям доземи на своята майка, признателен съм ѝ до небето, но не мога да започна така. Не мога да започна така, защото първото нещо, което си спомням, като си помисля за моята майка, е страх, болка, сграбчване за гушата, ток, защото майка ми искаше да сложи край на живота си. Стана ѝ нещо. В родата се споменаваше: „Абе, тя още от малка… още тогава не беше добре“. Но подробности – никакви.
Стана ѝ нещо на майка ми, размъти ѝ се главата и почна да ходи по цял ден с нощница. От сутрин до вечер спеше и от сутрин до вечер – с нощница. И погледът ѝ беше плувнал в зехтин, и лицето ѝ се промени, и ръцете ѝ трепереха. Разказвам малко като бабичка оплаквачка, но така го чувствам и така май ще го карам до края. Милата ми майчица, най-добрата готвачка в болницата, искаше да се обеси. Дори веднъж ми го каза:
– Минава ми през ума да си сложа въжето. Ама ти се не бой! – И аз изстинах.
Сега ме е срам и ме е яд, като го пиша, но тогава не смеех да ида никъде – да не стане беля. Даже в мазето ме беше страх да сляза, защото си мислех, че ще я намеря обесена точно там. Всяка вечер ходех за по един компот в мазето. Кое дете не го е страх от мазета и от сенки, и от караконджули? Като мислех какво може да се случи, най-много се плашех от компотите с ягоди. Червеният цвят на сока и плодовете като сърца ми разтреперваха ръцете. Сетете се сами какво съм си мислел.
Тогава в махалата ни стана трагедия. Братът на една моя съученичка се обеси с тел в тяхното мазе. Пак казвам страшната дума – „обеси“, ама няма друга. Тази тел ми стегна мозъка, преряза го на две. Нямах сили за нищо, освен вместо за мазето, да тръгна за тавана. В нашето мазе тел нямаше, но на тавана – тел колкото щеш. Там, на големия таван на нашия блок, със слънчевите лъчи като в киносалон, с гълъбите и паяците, имаше няколко реда дълга тел. На нея майка ми и другите жени от блока простираха големите си пранета – простираха си чаршафите. Качих се с малко столче и клещи и орязах всичката тел.
Докато майка ми лежеше и не знаеше на кой свят е, много ме беше яд на другите пранета и чаршафи, които комшийките простираха. Затова един път се качих на тавана, полях си ръцете с вода от едно шише и пипах, пипах прахта по пода и си бърсах, бърсах ръцете в чуждото пране. Само така чаршафите на мама, които тя вече не простираше, можеха да светят.
Никога не съм обичал толкова друг човек. Тя и само тя, макар че се казваше Точка, ме е подкрепяла винаги и ме е бутала напред в дългите ми и отнесени изречения и занимания. Тя носеше първите ми стихчета в местния вестник, тя си изрязваше от вестници и списания всичките ми литературни опити и изяви. Тя отиде да ми купи прясна риба чак от Никопол и я приготви така, както само най-добрата готвачка може да приготви риба за сина си. Милата ми майчица ме снабдяваше с извинителни бележки за училище от познати лекари, бинтоваше ми ръката с ластичен бинт, за да не пиша на контролните по математика. Дори веднъж, заради моите трупащи се навсякъде книги, направи така, че подложи ръката си и я ожули и разкървави, докато внасяха новата ми библиотека.
– Кожата ми ще зарасне, но твоята библиотека грозна няма да я гледам!
Тогава баща ми замина шофьор на пожарна в Коми в Съветския съюз. Чудех се какво правят пожарните коли на север, в Сибир. Сега вече знам, защото целият свят гори от полюс до полюс.
Баща ми замина пожарникар чак на Северния полюс, а майка ми лумна в огън – в огъня на ревността. Майка ми Точка обичаше баща ми Данаил, както жена обича единствения мъж на живота си. Обичаше го още от ученичка в гимназията и казваше, че и баретата ѝ се повдигала нагоре, като го мерне. Обичаше майка ми моя баща и както кучето обича далечината и дирите в далечината.
И тя тръгна по неговите дири на ценител на женската красота. Баща ми не беше светец по любовна линия, но тя прекали страшно. Пресрещаше и правеше скандали на жени, които са се мотаели и увивали около него. Караше ги едва ли не да пишат показания, да се кълнат в децата си, че не са имали нищо общо с него. Дори ми се струва, че веднъж я видях преоблечена с дрехи на стара жена да следи една от вероятните любовници на баща ми.
Горкият аз! Завърших средно образование с баща пожарникар в Сибир и с майка на екватора на ревността. Добре че завърших средно образование, за повече нямах сили, макар че после учих две години българска филология.
Сега, като си мисля, такава любов като майчината към татко не е имало. Ще ви кажа две неща – режеше му ноктите на краката и на ръцете с крива ножица, докато спи. Толкова внимателно и нежно му режеше ноктите, че той нито един път не се събуди. Готвеше му крем какао почти всяка нощ, защото ако крем какаото, вярваше тя, не се готви нощем, не е нито достатъчно тъмно, нито достатъчно сладко. А татко умираше за крем какао. А майка умираше за татко.
И го обичаше толкова, че поиска да му роди втори син, макар да беше ясно, че в нейното психическо състояние второ дете ще я съсипе. А и разликата между мене и евентуалния втори наследник щеше да е бая години. На всичко беше готова мама, само да е близо до татко, само да е близо до мен и ако може – до нас да застане още един член на фамилията. Трима бяхме малко. Месеци наред ми говореше как ще обичаме бебето, заведе ме да гледаме коритца, играчки, дрешки и одеялце. Одеялцето беше синьо, с нарисувани по него бели ангелчета.
Но бебето не дойде, не дойде и стана страшно. Тогава мама пак легна. От сутрин до вечер с пижамата в леглото. Напусна работата си като готвачка в болницата, по-точно я съкратиха. Макар че беше зле, в последния ден, преди съкращението, мама отишла в кухнята на болницата и почнала да готви качамак. Прощален качамак. Медицинските сестри и лекарите много обичаха да им готви качамак.
Тогава мама получила просветление. Излязла в двора на болницата и до един дувар накъсала здравец. Върнала се, нарязала здравеца на ситно и го сложила в качамака – за здраве. Много качамак сготвила. Нахранила и медицинските сестри, и лекарите, и болните, и здравите нахранила, и целия град.
Тогава татко изведнъж умря. Умря през зимата и никога няма да забравя как полусънена, плачеща, облечена от други хора в тъмни дрехи, мама запали печката. И като слагаше непрекъснато дърва, викаше:
– Чакай, Данаиле, чакай, миличък, сега ще те стоплим, само чакай!
Това го изтърпях, но когато взе да дрънка с тави и тенджери и да се кани да му готви, я хванах през кръста. Сърцето ми се разби завинаги и завинаги разбрах, че такава жена като Точка Йотова Данаилова няма на Земята, че няма такава като нейната любов и че няма толкова объркана във фантазиите си и сърцето си майка и че всичко ѝ е на място като на никоя друга.
На погребението на баща ми пристигна и професорът психиатър, който я лекуваше от години – нещо като морална подкрепа. Поговори с полуживата Точка и дойде при мен.
– Нали знаеш каква е окончателната диагноза на майка ти?
– Зная – и произнесох гадната, стряскаща психиатрична диагноза.
– Не – рече професорът. – Диагнозата е любов.
Бях му благодарен, че точно това каза. Затворих си очите, че е маниерно, че е литературно, че е професорско успокояващо говорене. Бях му благодарен тогава. Сега, години по-късно, знам, че е бил прав. Думата може и да не е любов или точно любов, но кое от това, което ви разказах, не е любов? Кое не е любов, ако мога да попитам?
Малко преди да затворят ковчега с мъртвия ми баща, тя сложи до ръцете му най-скъпото си украшение – бронзовия си медал по скок дължина, който бе спечелила като ученичка в едно околийско състезание. Беше му дала златната си любов, сега му даваше и бронзовата си слава.
Ужасното е, че след смъртта на татко мама започна да пие. Тя, която никога не беше близвала друго освен пяна на бира, почна да пие и дори да прекалява. Скъсала ми е нервите. И когато ѝ се озъбих защо пие, тя ми рече:
– Защото е дълъг денят и защото го няма баща ти.
А аз ѝ се обаждам всеки ден, звъня ѝ по петдесет пъти на ден и ако не я открия и тя не вдигне телефона, звъня на комшиите. После звъня на когото се сетя, а после взимам такси и отпрашвам към Плевен.
Взимам такси, защото не мога да карам кола. Нищо не мога да правя като хората. И едно стихотворение като хората за нея не мога да напиша. И равновесие не мога да пазя, когато съм уплашен за мама. Мога само да ѝ звъня по телефона и да треперя, докато не вдигне. Като каже: „Да, Точка съм“ – и ми олеква.
Малко ми поолеква.